Author: Десислава Димитрова

Рада се чуждда Пенка стоеше до прозореца и гледаше как дъщеря й Десика натоварва последните кутии в колата.

Затъмняваше се. Майката още липсваше. Росица, завъртайки колелетата на инвалидната си количка, достигна

– Стига мълчала! – крещя Елена, плесвайки с юмрук по масата. – Десет години търпя щуротиите ти, а сега и това!

Елица Димитрова поправи бялата си престилка и погледна часовника. Още четири часа до края на смяната

Спомням си как Борис стоеше пред вратата със суматошен поглед. В ръката му висяше пълен чантал, а в джоба

– Няма те тук! – гласът на Боряна звънтяше от ярост. – Разбра ли? В това семейство вече няма те!

Знаеш ли, винаги казват за хора като мен “има дар”! Аз пък съм мислела, че е по-скоро проклятие.

Осиротих на шест години. Майка ни беше от две деца, когато раждаше третата. Помня всичко – крещенията

В София, на една от тихите улички, които като че ли са изгубени във времето, живееше Радка.