Анна Петровна седеше сама на пейката в болничния двор и плачеше – навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Само съседката по стая, баба Евгения Стоянова, ѝ подари малко подаръче, а санитарката Марица я почерпи с ябълка за рождения ден. Домът си беше приличен, но персоналът обикновено нехаеше. Всички знаеха, че тук идваха възрастни хора, изпратени от децата си, за които бяха станали бреме. И Анна Петровна тук я доведе синът ѝ – уж на почивка и за лечение, а всъщност тя пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, после синът я накара да му го прехвърли с дарение. Когато подписваше документите, обеща, че ще живее като досега, но после цялото семейство се нанесе при нея и започнаха дрязгите със снахата. Вечно недоволна – веднъж манджата не ѝ хареса, друг път банята не е измита… Синът първоначално я защитаваше, после започна и той да ѝ се кара. Накрая Анна Петровна усети, че все за нещо шушукат, а щом влезе – млъкват. Една сутрин синът ѝ каза, че трябва да си почине и да се полекува. Погледна го горчиво в очите: “В дом ме пращаш, нали, сине?” – Ама, мамо, не, това е санаториум. Ще полежиш за месец, после обратно у дома – отговори той, притеснен. Закара я, набързо подписа документите и изчезна, като обеща, че ще дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я бегло как е и избърза да си тръгне. Така живя Анна Петровна тук вече втора година. Като мина месец, а синът така и не дойде, тя се обади у дома – вдигнаха непознати. Апартаментът бил продаден, а синът ѝ – изчезнал. Изплака си сълзите и разбра, че повече няма връщане назад. Най-много я болеше, че някога беше обидила дъщеря си заради щастието на сина… Анна бе от село, там се ожени за Петър, имаше дом, работа, всички живееха скромно, но добре. После се преместиха в София – Петър загина в катастрофа и тя остана сама с две деца. Миеше стълбища, за да ги изхрани, мислеше, че когато пораснат, ще ѝ помагат, но не стана така. Синът ѝ изпадна в лоша компания, дъщерята Даша се омъжи, после ѝ се роди болно дете, а мъжът я напусна. Много страдания минаха, когато Даша поиска помощ, а Анна отказа, за да помогне на сина. Дъщеря ѝ трудно го преживя и двамата не си говореха от 20 години. Даша успя да събере семейството и заминаха да живеят на морето. Ако можеше да върне времето, Анна щеше да постъпи иначе. Но миналото не се връща… Анна се изправи и тръгна към пансиона. Изведнъж някой извика: „Мамо!“. Сърцето ѝ заби. Тя се обърна – Даша. Краката ѝ се подкосиха, но дъщеря ѝ я прегърна. – Най-после те намерих… Брат ти не искаше да ти дам адреса, но му заплаших дело, че е продал апартамента, та се стресна… Влязоха в сградата, седнаха на дивана. – Прости ми, мамо, че толкова време не се обаждах. Обиждах се, после се срамувах… А наскоро те сънувах – вървеше из гората и плачеше. Станах и ми натежа на душата. Разказах на мъжа си и той ми каза – тръгвай, намери майка си и се сдобрете. Намерих адреса и ето ме тук. Стягай се, с мен ще живееш. Имаме голяма къща на морето. Мъж ми заръча: ако на майка ти ѝ е трудно – незабавно да я приберем при нас. Анна я прегърна през сълзи – този път от щастие. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ ти дава.”

Анастасия Георгиева седеше на една пейка в двора на старческия дом и тайничко бършеше сълзи с ръкава си. Днес ставаше на 70, ама нито синът ѝ, нито дъщеря ѝ се появиха да я поздравят. Само съквартирантката ѝ, леля Еленка, я прегърна, каза Честит рожден ден и ѝ подари ръчно плетени терлици. Още санитарката Мария ѝ беше дала една ябълка, за сладко, както се изрази. Иначе, домът беше поносим, чистичко, мирише на супа, но персоналът си гледаше работата и толкова.

Всички знаеха защо са тук децата ги бяха докарали да си починат на спокойствие, дето вече пречеха вкъщи. И Анастасия тук я доведе синът ѝ, като ѝ се закле, че е временно, за укрепване на здравето ѝ, а всъщност, булката му я гледаше накриво още от първия ден.

Още по-наболял беше фактът, че апартаментът си беше неин, но синът ѝ Иванко, успя да я убеди да му прехвърли жилището да е по-лесно, обясняваше, че нищо няма да се промени. Голяма работа. На практика всички се нанесоха у тях, а снахата й започна да й брои всяка троха и петно по банята. Синът ѝ доначало я защитаваше по някое време, после и той викаше Мамо, що си разпиляла брашното пак? После забеляза, че двамата нещо все си шепнат по ъглите, и щом тя влезе в стаята млъкват.

Един ден синът ѝ, много загрижен, я изшушна за един месец на спа и лечебни процедури. А тя го изгледа и пита:
В старчески дом ли ще ме водиш, Иване?
Той почервеня, заекна и промълви:
Ама мамо, не си въобразявай, тука е като хотел! Ще си починеш, ще ти минат краката, после пак си идваш.

Закара я, подпъхна ѝ купчина документи да подпише и уж се забърза. Без да я чуе какво иска да му каже. После се появи веднъж за двайсет минути с торба ябълки, два портокала, и толкова бързаше, че не чу нищо от разказа ѝ.

И така тя вече две години живее тук. Като мина месец и Иван не идваше, Анастасия вдигна домашния телефон. Отговори ѝ непознат глас синът продал апартамента и бил заминал надалеч. Поуискри няколко нощи, ама кога си на 70, като че ли сълзите не топлят особено. Най-обидното беше, че заради тоя син навремето тя се разсърди с дъщеря си.

Анастасия е от едно село в Пирин планина. Омъжи се за Петър, най-сръчния момък от класа. Живееха скромно, голям двор, две кози, една кокошка повече, колкото да не гладуват. Един ден съседът им от града дойде на гости и разправя: Петре, ей, работа има, пари бол, панелка ти дават, не е шега!. Петър настръхна, и все: Анастасийке, хайде! Ще богатеем!. Продадоха всичко и дим да ги няма в София още същата седмица.

Не излъга съседът дадоха им гарсониерка, купиха си една стара Лада, а после Петър се натресе с нея в един камион. На втория ден в болницата почина. След погребението, Анастасия остана сама с две деца. Чистеше входове, миеше стълби, разчиташе стотинките. Мислеше си децата ще пораснат и ще ѝ помагат. Да, ама не.

Иван влезе в неприятна история тя тегли заем да го измъкне. Две години още изплащаше дългове. После дъщеря ѝ Вяра, се омъжи и стана майка. Всичко беше добре, докато малкият ѝ син не започна да боледува често и наложи се да напусне работа, че да ходи по болници. Дълго не можеха диагнозата да му открият.

Накрая се оказа някаква рядка болест, за която лекуват само в една клиника в България, но там чака се с месеци. Докато се въртеше по болници, мъжът ѝ я напусна (барем апартамента ѝ остави). Там в болницата срещна вдовец с дъщеря със същото заболяване. Допаднаха си, заживяха заедно, ама след пет години и той се разболя тежко трябвали пари за операция.

Анастасия имаше пари за първа вноска за апартамент, мислеше за сина си. Като дъщеря ѝ я помоли да помогне, ѝ домъчняло да дава пари за чужд човек, нали кръвта е по-гъста от водата. Отказа. Вяра се разсърди жестоко, каза ѝ: Ти вече не си ми майка. Когато ти стане зле, да не ме търсиш!. И двадесет години минаха не се чуха.

Вяра оздравя мъжа си и с децата си заминаха на морето. Ако можеше миналото да се върне щеше да постъпи различно, ама часовникът назад не върви.

Анастасия внимателно се надигна от пейката и забавено тръгна към входа. Изведнъж дочува:
Мамо!
Сърцето ѝ щеше да изхвръкне. Обръща се Вяра! Краката ѝ се подкосиха, ама дъщеря ѝ я хвана.
Най-накрая те намерих Иван не искаше да ми казва, но като го поуплаших със съд заради апартамента, веднага миряса.
Седнаха на дивана във фоайето.
Извинявай, мамо, че не се обадих толкова време. Първо ми беше криво, после неудобно, все отлагах Но миналата седмица те сънувах вървиш из гората и плачеш. Станах цяла потна. Казах на мъжа ми и той направо ми кресна: Отивай да се сдобриш с майка си!. Отидох там непознати хора, нищо не знаят. Търсих адреса на брат ти, намерих го, най-сетне Ела с мен, мамо! Нашата къща е голяма, на морето. Мъжът ми и заръча, щом на майка ти ѝ е зле, веднага я взимай при нас!
Анастасия се сгуши в дъщеря си и най-накрая се разрида от щастие друг път беше само тъга.

Почитай баща си и майка си, за да се удължат дните ти на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.

Rate article
Анна Петровна седеше сама на пейката в болничния двор и плачеше – навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Само съседката по стая, баба Евгения Стоянова, ѝ подари малко подаръче, а санитарката Марица я почерпи с ябълка за рождения ден. Домът си беше приличен, но персоналът обикновено нехаеше. Всички знаеха, че тук идваха възрастни хора, изпратени от децата си, за които бяха станали бреме. И Анна Петровна тук я доведе синът ѝ – уж на почивка и за лечение, а всъщност тя пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, после синът я накара да му го прехвърли с дарение. Когато подписваше документите, обеща, че ще живее като досега, но после цялото семейство се нанесе при нея и започнаха дрязгите със снахата. Вечно недоволна – веднъж манджата не ѝ хареса, друг път банята не е измита… Синът първоначално я защитаваше, после започна и той да ѝ се кара. Накрая Анна Петровна усети, че все за нещо шушукат, а щом влезе – млъкват. Една сутрин синът ѝ каза, че трябва да си почине и да се полекува. Погледна го горчиво в очите: “В дом ме пращаш, нали, сине?” – Ама, мамо, не, това е санаториум. Ще полежиш за месец, после обратно у дома – отговори той, притеснен. Закара я, набързо подписа документите и изчезна, като обеща, че ще дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я бегло как е и избърза да си тръгне. Така живя Анна Петровна тук вече втора година. Като мина месец, а синът така и не дойде, тя се обади у дома – вдигнаха непознати. Апартаментът бил продаден, а синът ѝ – изчезнал. Изплака си сълзите и разбра, че повече няма връщане назад. Най-много я болеше, че някога беше обидила дъщеря си заради щастието на сина… Анна бе от село, там се ожени за Петър, имаше дом, работа, всички живееха скромно, но добре. После се преместиха в София – Петър загина в катастрофа и тя остана сама с две деца. Миеше стълбища, за да ги изхрани, мислеше, че когато пораснат, ще ѝ помагат, но не стана така. Синът ѝ изпадна в лоша компания, дъщерята Даша се омъжи, после ѝ се роди болно дете, а мъжът я напусна. Много страдания минаха, когато Даша поиска помощ, а Анна отказа, за да помогне на сина. Дъщеря ѝ трудно го преживя и двамата не си говореха от 20 години. Даша успя да събере семейството и заминаха да живеят на морето. Ако можеше да върне времето, Анна щеше да постъпи иначе. Но миналото не се връща… Анна се изправи и тръгна към пансиона. Изведнъж някой извика: „Мамо!“. Сърцето ѝ заби. Тя се обърна – Даша. Краката ѝ се подкосиха, но дъщеря ѝ я прегърна. – Най-после те намерих… Брат ти не искаше да ти дам адреса, но му заплаших дело, че е продал апартамента, та се стресна… Влязоха в сградата, седнаха на дивана. – Прости ми, мамо, че толкова време не се обаждах. Обиждах се, после се срамувах… А наскоро те сънувах – вървеше из гората и плачеше. Станах и ми натежа на душата. Разказах на мъжа си и той ми каза – тръгвай, намери майка си и се сдобрете. Намерих адреса и ето ме тук. Стягай се, с мен ще живееш. Имаме голяма къща на морето. Мъж ми заръча: ако на майка ти ѝ е трудно – незабавно да я приберем при нас. Анна я прегърна през сълзи – този път от щастие. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ ти дава.”