Велико Търново се отлепи от нощта.
“Радка, какво се бавиш?” — помъмри Мичо, когато тя най-после излезе от къщи. Учеха в един клас. — “Ще закъснеем за училище.”
“Мама ми наля горещ чай, почти се изгорих,” — отвърна Радка, смеейки се. — “Спокойно, няма да закъснеем, не е далеч.”
Живяха съседи, един отвъд плета. Родителите им бяха в добри отношения, дори понякога шепнеха, че децата би трябвало да се оженят — от малки си бяха неразделни.
Мичо бе единственият син на Елена и Стоян. Майка му го боготвореше. За нея той бе най-умен, най-красив, най-почтителен — и той наистина израстна такъв. Радка бе кротка и тиха, но златни ръце — можеше да шие, да плете, да сготви ястие, докато майка ѝ бе на работа.
“Ето, Радка би била добра жена за нашия Мичо,” — казваше Елена на мъжа си.
“Ама ако се оженят, можем и плета да махнем, да живеем като едно домакинство,” — шегуваше се Стоян.
В селото всички смятаха, че така ще стане — Мичо и Радка ще се оженят. Винаги бяха заедно. Мичо харесваше Радка, но не до степен да му завива свят. Радка пък гледаше с надежда към съседа.
Когато бяха в десети клас, в класа им дойде новата — Яна. Мичо се влюби от пръв поглед. Тъмнокоса, с ямичка на брадичката, но с тъжни очи.
Яна и майка ѝ Венета дойдоха от града. Тъгата в очите на Яна идваше от загубата на баща ѝ. Спасил едно момче, което се удавяло в реката, а сам не успял да се спаси. После открили, че сърцето му е престанало да бие точно тогава.
След погребението, Яна не можеше да гледа на онова момче. Не го наричаше с име.
“Мамо, липсва ми татко толкова, че понякога не мога да дишам…”
Венета реши да напусне града. Всичко им напомняше за мъжа ѝ. Наела си малка къща в селото и заминаха далеч от спомените.
Радка се сприятели с Яна, разбра трагедията ѝ и я съжаляваше искрено. Видя, че Мичо е влюбен в Яна, но не помнеше зло.
Времето минаваше. Мичо сега се виждаше с Яна, а това огорчи майка му Елена.
“Мичо, не е хубаво да лъжеш чувствата на Радка. Винаги сте били заедно, а сега някоя пришла ти замая главата. Радка ще ти бъде добра съпруга, а тая Яна — откъде се е появила? Нищо не знаеш за нея.”
“Мамо, не говори така за Яна. И Радка знае — аз никога не съм ѝ обещавал нищо. Ти си реши, че трябва да се оженя за нея.”
Стоян мълчеше, но когато Елена нападаше сина му, все пак го защитаваше:
“Ела, стига си притискала момчето. Той сам ще реши с кого да се жени. Това е неговият живот.”
“Сам? Ще си съсипе живота с тая пришла, а ти говориш, сякаш не ти е син! Това цялата баба ти го е натресла в главата!”
Стоян беше уморен от враждата между майка си и Елена. Откакто снахата дойде, не спираха да се карат. Дори веднъж бабата казваше, че внукът не прилича на сина ѝ.
След гимназията, Мичо и Яна решиха да се оженят. Баща му го предупреди да не бърза. Мичо се ядоса.
“Тате, остави ме. Обичаме се. Само с Яна ще бъда щастлив.”
Знаеше, че пред майка си не може да говори за това. Те подадоха молба в общината и след месец се ожениха тихо. Върнаха се като мъж и жена и всички останаха с устата отворени.
Елена избухна:
“Няма да допусна тази пришла да престъпи прага на моя дом!” — и още стотици неща.
Мичо събра вещите си и отиде при Венета. Тестя и зет се разбраха. С родителите си той спря да говори. Дори не ги покани на провъзгласяването си в армията.
“Мичо, ще дойда на клетвата,” — обеща Яна, а той се усмихна щастливо. Обичаше я безкрайно.
Яна дойде.
“Мичо, бременна съм. Ще имаме дете,” — прошепна тогава.
Той стана още по-щастлив. Написа дори на родителите си, но те не отговориха. Когато се роди синът им — Александър — Яна беше наранена. Свекърва я отричаше.
Времето мина. Мичо се завърна от армията. По пътя закъта в родителите си. Липсваха му.
“Синко!” — го посрещна майка му. — “Ела на масата, баща ти е на работа.”
Нали му ракия. Две, три. Мичо се помъти — не беше пиян от години. Тогава Елена започна:
“Синко, тоя Сашо не е твой. Яна те излъга. Когато беше в армията, някакъв младеж идваше при Венета. В селото казват, че е братовчед, но аз не вярвам. Сашо прилича на него.”
“Мамо, какви ги говориш?” — изръмжа той.
“Хората го виждат! Не е като теб!”
Трезв, той никога нямаше да повярва. Но майка му знаеше как да го разколебае.
“Гости, значи? Без мен?” — избухна той, грабна бащиното оръжие и изхвърча.
Елена изтича след него, усещайки как я е страх от собствените думи. Когато влезе в къщата на Яна, Мичо вече държеше пушката към жена си и сина. Венета стоеше пред тях.
Елена го блъсна. Мичо натисна спусъка, но оръжието беше празно. Всички помолиха въздух.
“Мичо, недей!” — викаше Елена, провиснала по ръката му.
Тогава Венета ги избута навън и заключи вратата. Мичо биеше с юмруци. После майка му го отвеМичо изтръпна от прозореца към къщата, където Яна и Сашо се смееха в двора, а вятърът развя косите ѝ точно както през ученическите години, и тогава той разбра, че ще трябва да избере между майчината любов и собственото си щастие, но сърцето му вече беше избрало.