– А така е работата! – възкликна Алекс. – Всичко точно! Последната дума трябва да е на мъжа Още сутринта при Ефименкови дойде от града порасналият внук, на чието сватба едва наскоро бяха. Дойде Алекс за картофи, понеже винаги помагаше на любимите си баба и дядо да ги садят и копаят. – Кажи сега, Алекс, как живеете със Светла? – бързо попита баба му, докато втасваше до печката. – Ами, бабо, по всякакъв начин се случва… – отвърна неохотно той. – По всякакъв… – Чакай малко – обади се дядо Иван, – какво значи по всякакъв? Вече се карате ли? – Все още не се караме. Опитваме се да решим кой е стопанинът в къщата, – призна внукът. – Ай сега… – засмя се бабата до печката. – Имате да решавате… То и без това би трябвало да е ясно. – Е, ясно е – изсмя се и дядото, – че най-важната в семейството винаги е жената. – Я, я… – пак се чу от печката. – Дядо, ти сериозно ли? – попита учудено Алекс. – Или се шегуваш? – Никак не се шегувам, – отряза Иван. – Ако не вярваш, питай баба си Катерина. Я кажи, бабо, кой у нас у дома винаги има последната дума? – Престани с глупостите, – весело отвърна тя. – Не, кажи – настоя Иван. – Кой у дома взема последните решения — ти или аз? – Ами, аз… – Е, как така! – невярващо каза Алекс. – Никога не съм го забелязал тук. Аз мисля, че главният у дома трябва винаги да е мъжът. – Ай стига, Алекс – пак се изсмя дядото. – В истинското семейство всичко е различно. Сега ще ти разкажа няколко истории, ще видиш. История – Започна се… – недоволно промърмори бабата. – Сигурно пак за мотора ще разкаже. – Какъв мотор? – изненада се Алекс. – Оня, дето ръждясва в бараката – потвърди дядото. – Ако не е на сто години… Знаеш ли как баба ти ме накара да го купя? – Баба? Накара те? – Да. Тя ми даде парите. Уж своите спестени… Но първо имаше друга история. Веднъж спечелих едни пари – колкото за мотор с кош. Казах на Катерина – твоята баба – искам да купя мотор с кош да превозвам картофите от нивата. Давали са ни преди години място за картофи. Баба ти се запъна: „Хайде по-добре да купим цветен телевизор, а те тогава струваха скъпо. Картофите и на колело си карал, карай и пак!“ Туриш чувала на рамката – и газ! „Е, казвам, твоето слово е последно.“ Купихме телевизор. – А моторът? – не разбра Алекс. – Мотора купихме… – въздъхна баба – Но чак по-късно. Дядо ти си скъса кръста и на мен ми се падна да карам картофите почти всяка есен сама. После, на есен заколихме прасетата, и му дадох всички изкарани пари: „Я иди, вземи мотор с кош!“ – А догодина пак ни вървя с парите – продъжи дядото. – Казах – сега трябва нова баня да строим – старата е от родителите ми, покривът тече, и стените срутени. Баба ти пак: „Не, мебели ще купим – като при хората да е!“ „Добре, казах, твоето слово е последно!“ Купихме мебели. – А напролет банята се срутила – довърши баба. – Сняг много имаше… Оттогава реших – както Иван каже, така ще стане. – Ето ти! – извика Алекс. – Всичко правилно! Последната дума е на мъжа! – Ама не си разбрал, – изсмя се дядото. – Първо питам: „Мога ли да пренаредя печката?“ – тя дава или не. Каквото каже – така ще е! – И аз след онези случки все викам: „Както кажеш, така ще е!“ – Така че, Алекс, последната дума винаги трябва да е на жената – обобщи дядото. – Разбра ли ме? Алекс първо се замисли, после се разсмя. После пак се замисли, а после лицето му просия. – Ей сега като се прибера ще кажа: „Добре, Светле, ще ходим в Турция, както искаш. Колата няма да давам на сервиз още – автоматикът не работи, ама карай. Ако спре – ще ходим на работа през зимата с автобус. Просто ще ставаме с час по-рано – какво толкова…“ Прав ли съм, дядо? – Най-правилното решение, – весело кимна дядото. – Да знаеш, Алекс, до две години във всяко семейство всичко си идва на мястото. А жената трябва да е главната в къщата. Така и на мъжа е по-спокойно, знам го по себе си…

Е, виждаш ли! възкликнах аз. Правилото е едно последната дума винаги е на мъжа.

Още по изгрев дойде при нас, Петрови, от градa порасналият ми внук, на чиято сватба бяхме неотдавна. Дойде Мартин за картофи той винаги е помагал на нас, баба му и дядо му, и да засаждаме, и да вадим картофи.

Кажи сега, Марти, как ти върви животът с твоята Ралица? нетърпеливо го попита баба му Мария, докато шеташе край печката.

Какъв е, бабо не особено ентусиазиран отвърна Мартин. Всякак е.

Почакай малко наостри се дядо Георги. Как така всякак? Вече ли се карате?

Не, не се караме чак толкова. По-скоро се чудим кой да е главата в семейството призна си внукът.

Ох, боже усмихната въздъхна баба Мария до печката, че кое има да му се чудиш толкова! То си е ясно.

Ясно е, че винаги жената командва вкъщи заразсмя се и дядо.

Ха-ха, да бе! чу се от печката.

Какви ги дрънкаш, дядо? учудено го изгледа Мартин. Присмиваш ли ми се?

Хич даже не се майтапя заяви Георги. Ако не вярваш, питай баба ти. Я кажи, Марийо, кой у дома казва последната дума?

Стига си говорил глупости отвърна баба ми с лека усмивка.

Я да чуем де, кажи! Кой решава в крайна сметка ти или аз?

Ами май аз

Сериозно? не повярва Мартин. Аз такова не съм виждал тука. А и мисля, че мъжът трябва да командва в къщата.

Остави ги тези работи, Марти пак се разсмя дядо. В едно истинско семейство нещата са по друг начин. Я да ти разправя няколко случки.

Историята

Започна се леко намръщена измърмори баба. Пак ще ни разказва как купихме мотопеда.

Какъв мотопед, дядо? зачуди се внукът.

Оня, дето ръждясва в плевнята вече сто години ухили се дядо Георги. Знаеш ли как баба ти ме нави да го купя?

Баба? Тя те е накарала?

Точно така. Даде ми собствените си спестявания. Ама първо имаше друга история

Една година изкарах пари, точно колкото да си купя мотопед с кош. Казвам на Мария баба ти искам мотопед. Ще носим картофите по-лесно от нивата. Навремето ни даваха парцели за картофи извън селото.

Върти баба ти глава по-добре да вземем цветен телевизор, казва, тогава бяха скъпи. Картофите и с колело си ги карал, казва, карай ги и занапред така.

Туряш чувала на рамата и газ. Добре, твоята дума е последна. Купихме телевизор

А мотопедът? недоумява внукът.

Е, мотопед после въздъхна баба. Дядо ти скъса кръста една есен и се наложи аз да мъкна картофите. Почти всичките ги превозих.

После, като нямахме вече прасетата, дадох всички пари от месото на дядо ти и му рекох иди и купи мотопеда!

На следващата година пък имахме още малко пари продължи дядо. Аз настоявам, че трябва да построим нова баня. Старата, останала от моите родители, беше прокапала отдавна. А баба ти пак се дърпа не нова баня, а нова холова гарнитура, да е като на хората. Добре, казвам, твоята дума е последна. Купихме мебелите.

Пролетта банята падна, довърши баба. Снегът беше много тогава и покривът не издържа. Оттогава нататък реших след каквото каже Георги, това ще става.

Е, виждаш ли! извика Мартин. Значи винаги последната дума е на мъжа!

Не си ме разбрал засмя се дядо. Аз, преди да реша нещо, все идвам при баба ти казвам: Ще пренареждам печката, става ли? А натам както тя реши.

Ей така, Мартине, винаги я питам: Ти как мислиш, да правя ли? И все както тя каже, така става.

Така че, Мартине, накрая думата си е на жената заключи дядо ми. Ясно?

Мартин за миг се замисли, после се разсмя шумно. Спря да се смее, пак се замисли и лицето му светна.

Че то всъщност е ясно, дядо. Ще се прибера сега и ще ѝ кажа: Добре, Ралче, щом така искаш ще ходим в Сандански на почивка. А колата ще си остане в сервиза, че има за смяна автоматиката и си трябва време.

Ако колата не тръгне голяма работа. През зимата ще си ходим на работа с автобуса. Просто ще ставаме един час по-рано. Нищо особено, а? Това ли е правилният подход, дядо?

Съвсем правилно, момче весело кимна дядо Георги. След година-две ще си намерите баланса вкъщи.

А жената трябва да е главната в семейството така и мъжът е по-спокоен, вярвай ми. Това го научих по трудния начин, но си заслужава.

Rate article
– А така е работата! – възкликна Алекс. – Всичко точно! Последната дума трябва да е на мъжа Още сутринта при Ефименкови дойде от града порасналият внук, на чието сватба едва наскоро бяха. Дойде Алекс за картофи, понеже винаги помагаше на любимите си баба и дядо да ги садят и копаят. – Кажи сега, Алекс, как живеете със Светла? – бързо попита баба му, докато втасваше до печката. – Ами, бабо, по всякакъв начин се случва… – отвърна неохотно той. – По всякакъв… – Чакай малко – обади се дядо Иван, – какво значи по всякакъв? Вече се карате ли? – Все още не се караме. Опитваме се да решим кой е стопанинът в къщата, – призна внукът. – Ай сега… – засмя се бабата до печката. – Имате да решавате… То и без това би трябвало да е ясно. – Е, ясно е – изсмя се и дядото, – че най-важната в семейството винаги е жената. – Я, я… – пак се чу от печката. – Дядо, ти сериозно ли? – попита учудено Алекс. – Или се шегуваш? – Никак не се шегувам, – отряза Иван. – Ако не вярваш, питай баба си Катерина. Я кажи, бабо, кой у нас у дома винаги има последната дума? – Престани с глупостите, – весело отвърна тя. – Не, кажи – настоя Иван. – Кой у дома взема последните решения — ти или аз? – Ами, аз… – Е, как така! – невярващо каза Алекс. – Никога не съм го забелязал тук. Аз мисля, че главният у дома трябва винаги да е мъжът. – Ай стига, Алекс – пак се изсмя дядото. – В истинското семейство всичко е различно. Сега ще ти разкажа няколко истории, ще видиш. История – Започна се… – недоволно промърмори бабата. – Сигурно пак за мотора ще разкаже. – Какъв мотор? – изненада се Алекс. – Оня, дето ръждясва в бараката – потвърди дядото. – Ако не е на сто години… Знаеш ли как баба ти ме накара да го купя? – Баба? Накара те? – Да. Тя ми даде парите. Уж своите спестени… Но първо имаше друга история. Веднъж спечелих едни пари – колкото за мотор с кош. Казах на Катерина – твоята баба – искам да купя мотор с кош да превозвам картофите от нивата. Давали са ни преди години място за картофи. Баба ти се запъна: „Хайде по-добре да купим цветен телевизор, а те тогава струваха скъпо. Картофите и на колело си карал, карай и пак!“ Туриш чувала на рамката – и газ! „Е, казвам, твоето слово е последно.“ Купихме телевизор. – А моторът? – не разбра Алекс. – Мотора купихме… – въздъхна баба – Но чак по-късно. Дядо ти си скъса кръста и на мен ми се падна да карам картофите почти всяка есен сама. После, на есен заколихме прасетата, и му дадох всички изкарани пари: „Я иди, вземи мотор с кош!“ – А догодина пак ни вървя с парите – продъжи дядото. – Казах – сега трябва нова баня да строим – старата е от родителите ми, покривът тече, и стените срутени. Баба ти пак: „Не, мебели ще купим – като при хората да е!“ „Добре, казах, твоето слово е последно!“ Купихме мебели. – А напролет банята се срутила – довърши баба. – Сняг много имаше… Оттогава реших – както Иван каже, така ще стане. – Ето ти! – извика Алекс. – Всичко правилно! Последната дума е на мъжа! – Ама не си разбрал, – изсмя се дядото. – Първо питам: „Мога ли да пренаредя печката?“ – тя дава или не. Каквото каже – така ще е! – И аз след онези случки все викам: „Както кажеш, така ще е!“ – Така че, Алекс, последната дума винаги трябва да е на жената – обобщи дядото. – Разбра ли ме? Алекс първо се замисли, после се разсмя. После пак се замисли, а после лицето му просия. – Ей сега като се прибера ще кажа: „Добре, Светле, ще ходим в Турция, както искаш. Колата няма да давам на сервиз още – автоматикът не работи, ама карай. Ако спре – ще ходим на работа през зимата с автобус. Просто ще ставаме с час по-рано – какво толкова…“ Прав ли съм, дядо? – Най-правилното решение, – весело кимна дядото. – Да знаеш, Алекс, до две години във всяко семейство всичко си идва на мястото. А жената трябва да е главната в къщата. Така и на мъжа е по-спокойно, знам го по себе си…