Телефонът на Георги Антонов иззвъня в три без петнайсет през нощта, в онзи декемврийски студ в Пловдив, когато по "Шести септември" вече нямаше нито такси, нито минувачи. Обаждаше се баба Пенка, съседка на брат му от входа — каза само, че линейка е спряла пред блока на Николай и че не иска да говори повече по телефона.
Николай беше по-малкият. Три години разлика, но в детството тази разлика тежеше като десет — Георги караше по-малкото братче да му носи инструментите, докато той се правеше на майстор под колата на баща им, един раздрусан "Москвич", в двора на старата им къща край Асеновград. По-късно, когато семейството се преместило в Пловдив с надеждата за по-добър живот, двамата делили една стая над бръснарница на улица "Гладстон", където миришеше постоянно на одеколон и мокра четка за бръснене.
Парите тогава стигаха само за хляб, кашкавал и по чаша чай. Георги сервираше по заведенията на Капана до късно вечер и ходеше по прослушвания през деня — опитвал се да влезе в някой театър, в някой филм, във всичко, което би го извадило от сервитьорската престилка. Николай пък се учил да реже коса в салон до Градската градина, с ръце, които трепереха от притеснение първите месеци, но после станали сигурни и точни. Той нямал актьорски амбиции. Искал само собствен салон, с огромна витрина и с червен стол за клиенти — стол, който в крайна сметка наистина купи, втора ръка, за петдесет лева от обява във вестник.
Братята не си приличаха по мечти. Приличаха си по начина, по който се държаха, когато нещата тръгваха зле. Когато на Георги не му стигаха двеста лева за наема на стаята, Николай му тикваше банкнота в джоба и казваше да не го благодари, че после ще си я върне чрез комшулук. Когато Николай се страхуваше, че салонът му никога няма да проработи — дължеше вече три наема такси само за правото да държи стола там — Георги сядаше на онзи червен стол и повтаряше, че ако трябва, сам ще каня клиенти лично от трамвай четири.
Нощта, в която всичко се случи, баба Пенка я помни по звука — не по думи. През стената на блока в "Тракия" се чувал мъжки глас, после втори, после нещо тежко падна, сякаш преобърнаха маса. После дълга тишина, по-дълга от всеки спор преди това. После сирена.
Намерили Николай на пода на хола, с прострелна рана в гърдите. В "Бърза помощ" го приели в 4:12 сутринта. Седем дни лежа в реанимацията на УМБАЛ "Пловдив", в стая с три легла и монитор, който пиукаше на всеки удар — Георги броеше тези удари часове наред, седнал на пластмасов стол до вратата, защото вътре пускаха само по петнайсет минути на час. На осмия ден монитора спря да пиука по друг начин — продължително, равно. Николай умря на трийсет и шест.
Полицията разпита съседите. Един каза, че чул думите "дай парите" през стената. Друг — нищо такова, само викове без думи. Иззета бе гилза от 9-милиметров патрон, но без отпечатъци, годни за сравнение. Имаше един заподозрян — редовен клиент на салона, на който Николай спрял да дава кредит за подстрижки — но алибито му се потвърди от показания на три души в един бар в Столипиново. Делото остана заведено, но без обвиняем. Веднъж годишно идваше писмо от прокуратурата, с едно и също изречение: издирването продължава.
Месеци наред Георги не можеше да влезе в репетиционна зала. Наградите, ролите, аплодисментите от малкия театър, в който най-после бе получил главна роля — всичко това му изглеждаше смешно дребно пред празния стол в ъгъла на бащината кухня, онзи същия червен стол, който бяха пренесли от салона на Николай и никой нямаше сили да изхвърли.
Какъв смисъл имаше да играеш чувства на сцена, когато истинското чувство, което носеше вкъщи, беше неизказуемо? Как да приемеш овации, когато човекът, който щеше да вика най-силно от последния ред, вече не можеше да дойде на премиера?
Георги не намери отговор — намери само работа за ръцете. Взе да ходи всяка събота до салона, да плаща наема от собствения си джоб, да пали лампите, макар вътре да нямаше никой. Правеше го, без да го споделя с никого, месец след месец, докато дължимите такси се изчистиха. После един ден занесе на работа нова роля — на баща, който губи син във война — и режисьорът му каза само, че никога не бил играл толкова тихо и толкова истински.
Мина време. Пресата писа за представление след представление, стигна и покана за филм в София. Между всичко това Георги взе едно решение, което никой театрален критик не щеше да отбележи: отиде при нотариус на улица "Гладстон", само на няколкостотин метра от старата бръснарница, и разписа документ, с който прехвърли салона на Николай — празен от седем месеца, с дължими такси за около осемстотин лева и прашен червен стол в ъгъла — на млада фризьорка, Деница, която някога беше чирак при брат му и нямаше къде да работи.
Нямаше нотариална драма, нямаше свидетели и аплодисменти. Деница просто се разплака, когато видя името на Николай, задраскано в акта, а собственото си — написано отдолу. Георги остави ключовете на тезгяха, до касовия апарат, който тракаше още от деветдесетте, подреди ги така, че да не паднат, и излезе навън, където по "Гладстон" точно минаваше трамвай четири, онзи, за който Николай се шегувал, че ще му докара клиенти.
На следващия ден Деница отвори салона с нова табела — остави старото име, "Ателие Николай", защото някои неща не се сменят.
Георги не ходи повече там всеки ден. Но когато минава по тази улица — а минава често, защото репетиционната зала е на две пресечки — спира пред витрината и гледа червения стол, зает от нов клиент, ножицата в чужда ръка, табелата с името на брат му над вратата.






