Казвам се Боряна Велкова и от двадесет и една години сервирам в бюфета до гарата в Пловдив. Виждала съм различни сцени на този перон – пияни, влюбени, баби, които изпращат внуците си на следването им. Но това, което видях във вторник, шестнадесети юни, едва ли ще забравя, защото рядко се случва някой да получи съобщение, което разбива живота му, буквално на масата номер седем в моето заведение.
Бюфетът се казва „Бай Костадин", макар да не съм аз тази, която го е открила, а предшественикът ми, който всъщност се казвал точно така. В онзи ден беше задушно, във въздуха се усещаше буря, а климатикът както обикновено пращеше повече, отколкото охлаждаше. Трябваше да приключа смяната си в три следобед, но замествах колежка, която беше отпътувала за сватбата на племенницата си в Асеновград. Бях изтощена, краката ме болеха от осем сутринта и единствената ми мечта беше най-сетне да седна.
На масата седем, точно до прозореца с изглед към перона, седеше една двойка: той – мъж над петдесетте, с скъп сако, изглеждаше като човек, който управлява нещо важно – например кардиологично отделение или адвокатска кантора. До него – жена, може би с десет години по-млада, в червена рокля, смееше се високо и докосваше ръката му. Поръчаха две кафета и парче баница с орехи, но почти не ги докоснаха. Отвън, на перон трети, стоеше жена с шлифер в цвят горчица – запомнила съм този цвят, защото имам точно такъв у дома и никога не го обличам. Стоеше неподвижно, с телефон на ухото, и гледаше право към тази маса.
Тогава не знаех коя е жената с шлифера. По-късно разбрах, че се казва Даниела Христова и че е съпругата на мъжа на масата – някой Свилен Христов, началник на урологично отделение в една от пловдивските болници. Жената в червената рокля беше Мартина, както се оказа, представителка на фармацевтична фирма, с която Свилен „се съветваше" от две години, ако се вярва на онова, което по-късно крещеше майка му пред цялото заведение.
Защото, да, майка му също беше там. По-възрастна дама в бордо сако, седеше на съседната маса с тийнейджърка и момче на около дванадесет години – внуците, както по-късно се изясни. Чакаха влака за София, тръгваха на седмица в Созопол, както бяха планирали отпуската. Децата си играеха с телефоните, момичето от време на време вдигаше поглед от екрана, сякаш усещаше, че нещо не е наред.
Телефонът на Свилен завибрира на масата. Прочете нещо и пребледня – това е истина, не го измислям, видях го отблизо, защото точно тогава им носех сметката. Дръпна чашата си толкова рязко, че кафето се разля по покривката. Стана, направи няколко крачки към автомата за билети и вдигна телефона до ухото си.
Аз в това време наливах газирана вода за един възрастен господин на бара, но без да искам се заслушах – акустиката в това помещение е ужасна, чуваш всичко, дори и да не искаш.
– Къде си? – попита той, и гласът му трепереше.
Отговора не чух, но по изражението му се виждаше, че чутото е по-лошо от обикновено питане за местоположение.
– Аз… мога да го обясня – каза накрая, тихо, почти шепнешком, но аз стоях достатъчно близо, за да го доловя.
Даниела – жената с шлифера в цвят горчица – не се помръдна от перон трети. Виждах я през прозореца, стоеше с телефон на ухото, а до нея, на земята, беше оставен малък куфар на колелца, такъв за ръчен багаж, сякаш се канеше да заминава някъде сама. Не крещеше, не плачеше, поне не тогава. Просто стоеше.
По-късно разбрах от една редовна клиентка, госпожа Нели, която живее в същата кооперация като семейство Христови на улица „Гладстон", че цялата тази история се точи от три години. Че Даниела едно време е работила като счетоводителка в голяма строителна фирма, но напуснала, когато Свилен станал началник отделение и й казал, че децата – неговите деца от първия брак, тринадесетгодишната Боряна и дванадесетгодишният Иван – имат нужда от някой у дома, защото майка им не се справя с работата и новия си съпруг едновременно. Че нощните дежурства в болницата не се съчетавали с графика. Че сметки за уж някакви конференции в Банско се появявали без никакви конференции. Че паролите за компютъра се сменяли всеки месец.
Госпожа Нели разказваше всичко това на масата втора, пиеше своя обичаен чай с лимон, клатеше глава, сякаш гледа сериал, чийто финал вече знае, но все пак иска да го види с очите си.
Онова, което госпожа Нели не знаеше, а аз научих чак от местния вестник две седмици по-късно, беше, че Даниела през последната година събирала документи. Банкови извлечения. Графици на дежурствата от болницата, които не съвпадали с думите на мъжа й. Сметки от хотел в Пампорово, където уж имал „обучение". Изпратила всичко това в същия следобед – с едно писмо – до адвоката на Свилен, до своя адвокат и до отдела по човешки ресурси в болницата, където работеше. Не крещеше на перона. Просто натисна „изпрати".
В онзи ден и аз имах свои грижи – събирах бакшиши за рождения ден на дъщерята, бях й обещала колело, а цените в спортния магазин напоследък скочиха. Нямах време да се вглеждам в чужди драми, трябваше да обслужа още четири маси. Но с крайчеца на окото видях как майката на Свилен – дамата в сакото – стана рязко, хвана внуците за ръце и каза нещо остро на Мартина в червената рокля. Мартина се изчерви, взе чантата си и просто излезе от заведението, без дори да плати за баницата, което впрочем по-късно трябваше да добавя към сметката на Свилен.
Боряна, по-голямото момиче, спря да си играе с телефона. Гледаше ту баща си, стоящ до автомата за билети, ту прозореца, зад който стоеше втората му съпруга с куфара. Иван подръпна баба си за ръкава и попита дали все пак ще отидат на море. Баба не отговори.
Свилен се върна на масата, но седна някак прегънат, сякаш му бяха извадили гръбнака. Избра номер, вероятно на своя адвокат, защото каза нещо за „доказателствен материал" и „дали още може да се върне назад". Не мисля, че можеше.
Аз в това време се върнах зад бара, защото дойде следващ клиент, млад мъж с раница, искаше само кафе за вкъщи, бързаше за влака за Варна. Подадох му чашата, взех два лева бакшиш, казах благодаря. Когато отново погледнах към прозореца, Даниела вече не беше на перона.
Намерих я по-късно, когато излязох да изпуша една цигара зад гаровата сграда, там, където са контейнерите за боклук и винаги мирише на гълъбов тор. Седеше на един бетонен парапет, куфарът до нея, телефонът в ръка, но не плачеше. Изглеждаше по-скоро като човек, който току-що е приключил труден изпит и чака резултатите, вече знаещ, че го е взел.
Не се приближих до нея. Не беше моя работа, не беше моят живот, а освен това имах цигара за доизпушване и смяна за приключване. Но чух, че говори нещо по телефона – изглежда на адвокат, защото долових думите „разделност на имуществото" и „кабинета в Асеновград" – същия, който, както по-късно научих от вестника, Свилен водеше частно извън болницата и който формално беше регистриран на двамата.
Три седмици по-късно тя дойде сама в заведението, поръча кафе и парче баница с ябълки, седна на същата маса седем, този път с лице към перона, не към залата. Носеше папка, дебела, стегната с ластик. Попитах я дали всичко е наред, защото в крайна сметка я бях виждала толкова пъти в онзи ден, че се чувствах почти като позната.
Каза само, че тази сутрин при нотариус е подписала прехвърляне на своя дял от кабинета в Асеновград изцяло на себе си – оказало се, че е вложила в него повече пари от мъжа си в началото, от апартамент, наследен от баща й, и имала документи за това. Че е затворила общата сметка, по която от години се получаваше нейната заплата. Че е сменила патроните на вратата в апартамента на „Гладстон", защото тя го е купила, още преди сватбата. Каза го безстрастно, бъркаше кафето си с лъжичка, сякаш изрежда списък за пазаруване.
Попитах дали децата – Боряна и Иван – ще бъдат при нея. Отвърна, че да, поне в дните, когато те искат, защото те не бяха виновни за нищо. Плати, остави два лева бакшиш, повече от необходимото, и излезе на перон четвърти, този път без куфара, само с папката под мишница.
Не знам какво се случи после със Свилен. Чух, че се е преместил за известно време при майка си, онази дама в сакото, а кабинетът в Асеновград сега работи без него, защото болницата е открила разследване за онези „конференции", които никога не са се провеждали. Но това вече не е моята история. Моята приключва с това, как прибирах от масата седем празната чаша от баницата и гледах как жената в шлифера цвят горчица се губи в тълпата на перона, вървеше уверено, сякаш наистина отиваше нанякъде.






