Елица Ненова преброи таблетите на бюрото пред себе си — три телефона, два лаптопа, един таблет за счетоводната програма — и пресметна наум какво дължи за ноември. Вноската за апартамента на улица "Брезовска" — осемстотин двадесет лева. Лизингът за "Ауди А4" — триста десет лева. А тия 11 400 лева по кредитните карти, които трупаше откакто обзаведе кухнята с мебели по поръчка, не мислеше за тях, докато не идваше извлечението.
Беше управител "Продажби" в софтуерна фирма за складова логистика, с офис близо до Тримонциум. Заплата добра — две хиляди и шестстотин лева на ръка. На хартия изглеждаше като успех. В действителност всеки първи и петнайсети от месеца парите изтичаха през пръстите й, преди да стигнат до сметката за спестявания.
Шефът й, Красимир Стойков, обичаше да повтаря на срещите: "Тук няма отпуски без предупреждение, хора. Клиентът не чака." И тя никога не вземаше отпуска без предупреждение. Защото ако я уволнят, вноската по колата пада на 11-то число, а тя няма накъде.
Съседката й отсреща, баба Радка, тупаше килимчета на балкона всяка събота в седем сутринта и подвикваше надолу на хората, че времето ще се развали. Елица я чуваше през стената, докато пиеше изстинало кафе и преглеждаше таблицата с разходите в телефона. На тавана имаше петно от протекъл радиатор, което така и не поправи — нямаше за кога, нямаше и пари, свободни извън месечните вноски.
Веригата се затегна истински през октомврийската седмица, в която баща й, Венцислав, влезе в болница в Пазарджик с инфаркт. Елица отиде при Красимир да поиска три дни.
— Трябва ми отпуск, спешно е, баща ми е в кардиологията.
— Знаеш, че точно сега караме отчета пред "Хипо-Транс", нали? — той дори не вдигна глава от монитора.
— Знам. Но…
— Три дни извън сезона не са проблем. Сега са проблем.
Тя излезе от кабинета му с гърло, стегнато като юмрук. Обади се на сестра си Деница и се разплака в колата на паркинга пред офиса, докато двигателят работеше на празен ход, защото климатикът ѝ беше единствената частна стая, която имаше.
— Ела в Пазарджик, той пита за тебе — каза Деница.
— Не мога да зарежа всичко сега, Дени.
— Можеш. Просто не искаш да загубиш работата.
— Не искам да загубя апартамента.
Онази нощ Елица не мигна. Седна на пода на хола, с лаптопа отворен на банковото приложение, и извади всичките си задължения на един лист — не в таблица, на ръка, с химикалка, за да ги усети физически, да притисне писалката в хартията толкова силно, че да продупчи следващата страница. Осемстотин двадесет. Триста десет. Единайсет хиляди и четиристотин. Сумирано — около дванайсет хиляди петстотин лева годишен товар само по лихви и вноски, без да сложи залък хляб на масата.
Баща й оживя — инфарктът беше тежък, но го оперираха навреме в Пазарджик, сложиха стент, и той остана жив. Елица стигна дотам на третия ден, след работно време, с резервен ден отпуска, който Красимир ѝ "позволи" като услуга. В коридора на болницата, докато чакаше да я пуснат при него, Деница ѝ каза нещо, което остана в нея като трън:
— Ти не си тук, Еци. Ти си в тоя апартамент, в тая кола, във всички тия сметки. Нас видя за три минути тая година.
Венцислав, баща им, с катетъра още в ръката, добави тихо, когато тя влезе при него:
— Детето ми, аз съм добре. Ти не изглеждаш добре.
Тя се върна в Пловдив с нова цифра в главата — не сумата на дълговете, а броят на дните, в които не беше присъствала истински в живота на хората, за които ѝ беше важно. Девет години в тая фирма. Девет години плащания, от които нямаше нищо заделено, нищо собствено освен страх да не изгуби работата.
Апартаментът струваше — пазарно — около седемдесет и осем хиляди лева, тя дължеше по него още шейсет и две хиляди. Колата — лизингова, не нейна по никакъв начин, просто наета вещ с чуждо лого. Кредитните карти — единайсет хиляди четиристотин лева, при лихва осемнайсет процента годишно, което означаваше, че на практика плаща само на банката за правото да продължава да е затворена в същия кръг.
Елица седна с нотариус през ноември — не заради апартамента, заради друго: закри две от трите кредитни карти физически, пред служителката в клона на "ОББ" на булевард "Шести септември", поиска писмен документ, че сметките са нулирани и картите — унищожени. Остана само една карта, с лимит, който покриваше точно горивото и лекарствата на родителите й. Апартамента пусна за продажба на агенция в центъра — не защото мразеше дома си, а защото сметна: седемдесет и осем хиляди минус шейсет и две хиляди дълг прави шестнайсет хиляди свободни пари, и с тях може да изкара година, докато реши какво точно иска да прави с живота си, не с баланса си.
Лизинга за "Ауди" прекрати с неустойка от две хиляди и триста лева — платил предсрочно, но свършил завинаги. Купи си на старо "Шкода Фабия" за три хиляди и петстотин, в брой, собствена, без никаква вноска на никое число от месеца.
Красимир разбра първи, когато тя влезе в кабинета му с папка в ръце — не молба за отпуска, а предизвестие за напускане, подписано и подадено във отдел "Личен състав" същата сутрин.
— Какво е това сега? — вдигна глава той най-накрая.
— Напускам, Красимир. От декември.
— А отчета пред "Хипо-Транс"?
— Ти ще го направиш. Или някой друг. Мен няма да ме има.
Той се опита да предложи повишение, после по-голяма заплата, после "гъвкаво работно време" — късно, думите паднаха в стая, където Елица вече не слушаше условия.
Апартаментът се продаде през януари. Тя взе шестнайсет хиляди лева чиста печалба, нае малка гарсониера под наем близо до Централна гара за триста лева месечно, без ангажимент, без ипотека, без никой да ѝ казва кога може да отсъства от собствения си живот. Устрои на баща си преглед при кардиолог в Пловдив, платен в брой, защото вече ѝ оставаха пари за такива неща. Деница се обади, когато разбра за продажбата:
— Сериозно ли продадохте жилището?
— Сериозно. Вече не плащам за нещо, което ме затваряше.
На балкона на гарсониерата баба Радка я нямаше да тупа килими — нова сграда, нови съседи, друг квартал. Но на перваза Елица постави саксия с босилек, купена за два лева петдесет стотинки от сергия на пазара "Кючук Париж", и всяка сутрин я поливаше преди да отвори лаптопа — не защото някой я гледаше, а защото за пръв път имаше време да коленичи до нея и да изчисти пожълтелите листа едно по едно, без да проверява часовника.






