Автоморивото на Петкан

Петкан Иванов паркираше тристрайлера си на същото място от седем години — до бензиностанцията на булевард „Витоша" в Пловдив, точно след кръговото на Руски паметник. Знаеше всеки инспектор по име, знаеше кога минава камионът за боклук, знаеше че в четвъртък следобед опашката стига до спирката на автобус 20.

Вече не го знаеше. Защото преди три месеца мястото не беше негово.

Беше го преотстъпил на зет си, Мартин, когато дъщерята му Деси роди второ дете и Петкан реши, че е време да се оттегли от скарата и от мазнината, която тридесет години му беше съсипвала коленете. „Ти карай, аз ще гледам внуците" — каза му тогава, без договор, без нотариус, само на ръка. Автомобилът с хладилника, скарата, печката за понички, цялата тристрайлерска джунгла — на Мартиновото име в талона, но парите за нея бяха на Петкан. Всичките осемнайсет хиляди лева.

Онзи четвъртък Петкан отиде да помогне — Деси му се обади, че Мартин няма кой да му подаде хляба, защото момичето, което обикновено работеше с него, беше хванала грип. Петкан дойде с престилката си, старата, на петна от олио, и завари опашка от шест души пред тристрайлера. Погледна менюто, окачено на малка верижка.

Две кебапчета в пита. Осемнайсет лева.

Преди година той ги продаваше за дванайсет. Вдигна очи към зетя си, който точеше карти през терминала с усмивка, широка колкото самата пита.

— Мартин, откога тия цени?

— От два месеца, бащо. Брашното скочи, маслото скочи, всичко скочи.

— Добре де, скочи. Ама седни човекът да го изяде де. Виждаш ли някъде стол?

Нямаше стол. Нямаше маса. Мартин беше продал двете пластмасови масички, които стояха до камиона — на вехтошар, за по петнайсет лева парчето, защото „само пречеха на опашката и събирали боклук". Хората ядяха прав, на бордюра, на капака на колите си, някои направо вървейки към автобуса.

Една жена, учителка от близкото училище, се бе настанила на ниската ограда до тротоара с хартиена чинийка в скута, и ядеше внимателно, с главата наведена, за да не капе соса по полата й.

Петкан седна до нея без да пита, просто защото нямаше къде друго. Извади телефона си и отвори банковото приложение — навик отпреди години, да проверява сметката, преди да каже каквото мисли, сякаш числото му давало право да говори.

На екрана — оборотът за деня, малко над двеста лева по обед, при тая опашка от шест души. Той ги знаеше тия числа наизуст, седем години ги беше пресмятал на кухненската маса всяка вечер, и знаеше, че двеста лева за половин ден с такава опашка не излизат с едно кебапче на човек.

— Нормално е да вдигнеш цената, Мартин. Никой не казва да работиш на загуба. Ама вдигаш цената и продаваш масите? Дъщеря ми знае ли, че сега хората ти ядат клекнали на тротоара?

Мартин спря да нарежда картофите за миг. — Деси знае, че парите идват. Повече идват, отколкото при тебе идваха.

— Повече идват от по-малко хора, щото тримата от опашката се отказват и си тръгват празни, виждал съм ги. При мене имаше маса. Хората се задържаха, купуваха по две порции, сядаха с децата. Сега бързат да се изметат, щото няма къде да стоят, и купуват по едно кебапче, колкото да не паднат от глад.

Жената до него, учителката, не вдигна поглед от чинийката, само отчупи края на питата и го остави настрана, недоядено. Сгъна салфетката на четири и стана да хвърли чинийката в кошчето. Преди да си тръгне, каза тихо, колкото да я чуе само Петкан:

— По-рано водех целия клас тука на изходния ден. Сега децата ядат вкъщи студен сандвич. По-евтино е и има къде да седнат.

Петкан не отговори нищо на зет си тогава. Прибра се у Деси вечерта, седна на терасата, запали си цигара — нещо, което не правеше от две години — и зачака дъщерята да дойде от банята на бебето.

— Тате, пак ли с тая работа за масите? — попита Деси, без да го гледа, докато нагъваше пижамка.

— Не е за масите, Деси. Или е, но не само. Аз давах тристрайлера, за да изхранва семейството ти, не за да го съсипва репутацията на двайсет и две години труд.

— Каква репутация, тате. Ти казваш едно, цените казват друго. Инфлацията не чака репутации.

Петкан угаси цигарата в чинийка от кафе, оставена на масата. — Знаеш ли какво, Деси. Утре отивам при нотариус Стоянова. Онази, до съдебната палата, дето ти правихме пълномощното за колата миналата година.

Деси спря да нагъва пижамката. — За какво?

— За да изтегля парите, с които е купен камионът. Осемнайсет хиляди лева, дадох ги в брой, имам разписка от продавача, запазена в сейфа. Законно камионът е на Мартиново име, но парите са мои, и аз ще си ги искам обратно, с лихва за трите месеца. Или камионът ще се продаде и парите ще се разделят поравно между Мартин и мен.

— Тате, ти не можеш така. Ние си мислехме…

— Знам какво сте си мислили. Че дядото ще мълчи, щото обича внуците. И аз ги обичам. Затова не искам да гледам тая снимка — хора клекнали на тротоара да ядат кебапче за осемнайсет лева, докато казват на онуй дете, че дядо му бил готвач. Няма да стане това.

На следващата сутрин Петкан отиде наистина при нотариус Стоянова с папка, в която беше държал разписката седем години — изрезана, пожълтяла хартийка с подписа на продавача на камиона. Нотариусът прочете документа и каза, че за четиридесет минути може да изготви нотариална покана до Мартин за връщане на вложената сума, с опция за принудително изпълнение чрез запор на самия тристрайлер, ако сумата не бъде върната в тридесетдневен срок.

Мартин получи поканата три дни по-късно, докато зареждаше газовата бутилка зад камиона на булевард „Витоша". Прочете я два пъти, после се обади на Деси. Деси се обади на баща си.

— Тате, той казва, че ще фалира ако трябва да връща парите точно сега, по сезона.

— Тогава да продаде камиона. Или да върне масите, да намали цената до нормална, и да ми плаща по петстотин лева на месец, докато изплати осемнайсетте хиляди. Избор има. Аз не мразя Мартин. Мразя какво стана с нещото, което правих двайсет и две години.

Мартин дойде лично у Петкан в неделя, без Деси, с бебешки колички паркирани долу на улицата, защото Деси беше останала с децата у майка си. Седнаха на същата тераса.

— Бащо, прекали ли?

— Не знам, Мартин. Ти прекали ли, когато продаде масите на вехтошаря за тридесет лева двете?

Мартин въртеше ключовете на колата в ръка и не отговаряше.

— Слушай — каза Петкан. — Няма да ти взема камиона насила. Ама до петък искам масите обратно, цената слязла на дванайсет лева за двойна порция, и първия месечен превод от петстотин лева по сметката ми. Иначе отивам в съда с поканата, и камионът влиза под запор, докато не изплатиш всичко. Избирай ти.

В петък масите се върнаха — не старите, нови, купени от строителен хипермаркет в Дружба, по-евтини, но с маса си е маса. Цената слезе на четиринайсет лева. Петкан получи първия превод от петстотин лева точно на осмо число следващия месец, с SMS потвърждение, което показа на Деси без дума — тя го погледна, върна му телефона и попита само кога ще му преведе и за следващия месец, сякаш питаше за сметка за ток.

Опашката пред камиона не стана по-дълга изведнъж. Учителката от училището не се върна нито тая седмица, нито следващата. Мартин смени доставчика на месо, защото новата цена вече не покриваше предишния, и първите два пъти кебапчетата излязоха по-малки, докато Петкан не отиде лично да му каже да спре да пести оттам. На терасата вечерта Деси сложи две чаши чай пред себе си и баща си и дълго не каза нищо за парите, нито за масите — само попита дали иска захар, а той поклати глава, и толкова остана между тях за тая вечер.

Rate article
Автоморивото на Петкан