Казвам се Емил Радев, на петдесет и осем съм, и ще разкажа тази история от своята страна — защото онази вдовица, която прибра котката от моята бащина къща в Копривщица, разказа само половината истина.
Баща ми почина през февруари. Вкъщи, в леглото, след два инфаркта за три години. Къщата в Копривщица остана на мен — камък, две стаи, двор с орехово дърво, което трябваше да се отсече още преди десет години, защото пропукваше основите. И остана котка. Сива, кльощава, с едно ухо леко разкъсано — от преди да я взема от приемника в Пловдив, не знам от какво точно.
Взех я не защото я исках. Взех я, защото мишките бяха изгризали чувалите с ориз в мазето и съседката отляво, госпожа Денева, непрекъснато мрънкаше, че плъховете минават и в нейния двор. Нямах време за сантименти. Работех като шофьор на тежкотоварен камион между Пловдив и Бургас, у дома се прибирах веднъж на десет-петнайсет дни, а баща ми вече не можеше да се грижи даже за себе си, камо ли за животно.
Казах го право на наемателката, когато тя дойде през април да наеме стаята за лятото — жена на име Силвия Ташева, близо до шестдесетте, вдовица, пенсионирана счетоводителка от Пазарджик. Исках просто да изкара сезона в къщата, да плаща наема и да наглежда двора, докато аз мисля дали да продавам имота.
— Котката не я храни. Да си хваща мишки. От сита котка няма никаква полза.
Казах го точно така, без заобикалки. И да, знам как звучи отстрани. Но аз не съм човек, който обича да обяснява мотивите си пред непознати. Истината е друга: баща ми преди да умре ме накара да обещая, че къщата няма да остане "гробище за животни", негови думи. Той самият беше държал две кучета и три котки през годините, и всичките бяха умрели от старост на двора, а той плащаше ветеринар, храна, инжекции — пари, които, честно казано, семейството ни нямаше в излишък. Аз пазех тази рана дълго и не исках да повтарям модела. Котка, която ловува сама, не е бреме. Котка, която чакаш да й купуваш консерви, е бреме.
Освен това — и това никой не знае — имам алергия. Не смъртоносна, но достатъчна, за да ми се подуват очите и да кашлям по цяла нощ, ако спя в стая с козина наоколо. Затова и не я прибирах вътре. Затова звучах груб.
Силвия само свъси вежди тогава и не каза нищо повече. Но долових нещо в начина, по който стисна чантата си — както учителките стискат бележника, преди да напишат забележка на ученик.
Заминах на дългия курс до Варна и после до Русе — почти три седмици без връщане. Когато се прибрах за ден-два през май, нещо вече беше различно. Котката, която преди бягаше при приближаването ми, сега седеше на верандата и ме гледаше с неочаквано спокойствие. Беше по-закръглена. Козината й блестеше.
Не казах нищо тогава. Не исках скандал с наемателка, която плащаше редовно и поддържаше двора по-добре, отколкото аз самия бих го поддържал. Орехът, който трябваше да отсека, тя го беше подкастрила сама — с трион, който намери в бараката. Белосала беше стената до кладенеца. Отгледала домати в градинката, където баща ми преди години отглеждаше чушки.
Но имаше нещо друго, което ме дразнеше повече от котката — и за това Силвия никога не би се сетила да разкаже. Тя беше преместила снимката на майка ми от бюфета в дневната в чекмедже. Не я хвърлила, не я скъсала — просто я прибрала, защото "не й отивала на интериора", каза ми по телефона, когато я попитах. Малка подробност, но за мен тежеше повече от всяка котка на света. Майка ми почина, когато бях на двайсет и три, и тази снимка — тя с жълта рокля на панаира в Пловдив през седемдесет и девета — беше последното, което свързвах с нейния глас.
През юни се върнах пак, този път за цяла седмица — ремонтирах капещия казанче в банята. И видях нещо, което ме накара наистина да спра камиона в двора и да изгасям двигателя задълго, преди да влезна.
Котката лежеше на коленете на Силвия на люлеещия се стол на верандата, а тя й четеше вестник на глас. Като на дете.
— Силвия Ташева, — казах, без да повишавам тон, — казах да не я храниш.
Тя дори не вдигна очи от вестника.
— А аз казах, Емил, че двора ще го пазя, а не че ще гледам как животно умира от глад пред мен.
— Тя не умираше от глад. Беше здрава котка, дива.
— Беше кожа и кости. — Тя затвори вестника и ме погледна право. — Донесла е шест мишки досега. По-добра мишеловка от всякакъв отровен прах. Но на теб ти пука само за принципа.
Този разговор не завърши добре. Казах й, че ако иска да храни бездомни животни, да си вземе свое жилище и да прави каквото иска там, а не в бащина ми къщата. Тя ми отвърна, че ако държа толкова на принципи, мога да дойда сам да живея там и да храня мишките с тях.
Тръгнах си ядосан. Но, честно, не толкова заради котката. Заради снимката в чекмеджето.
Лятото минаваше. Аз идвах все по-рядко — курсовете се удвоиха, защото колегата ми Петков счупи крак и трябваше да покрия неговите релации. Между юли и август бях в Копривщица общо четири дни. Всеки път котката изглеждаше по-добре, а Силвия — по-уморена, но по-спокойна от жената, която срещнах през април.
В началото на септември ми се обади дъщеря ми Ива, двадесет и шест, работи в Пловдив като фармацевт. Каза ми директно:
— Тати, продай къщата или я дай под наем за постоянно. Ти не можеш да я гледаш, пък и не ти трябва. А на Силвия котката явно й е нужна повече, отколкото на теб принципът.
Ива не знаеше за снимката. Но каза нещо, което ме накара да замълча за по-дълго, отколкото исках: "Ти не пазиш паметта на дядо, пазиш собствения си гняв."
Отидох до Копривщица последен път през октомври, с ясна цел: да сложа край на този наем и да реша окончателно какво да правя с къщата. Мислех да я продам — цена около седемдесет хиляди лева, според агент от Пловдив, с който се бях консултирал.
Силвия беше там, стягаше вещите си за заминаване — наемният срок свършваше с края на месеца, както се бяхме договорили. Котката седеше в стара дъсчена преносима клетка до вратата, вече приготвена.
— Вземам я с мен, — каза тя, преди да успея да кажа и дума. — Ако имаш проблем с това, обади се на адвокат. Приемникът в Пловдив има документ, че животното било дадено за временно гледане, не за собственост на теб. Проверих.
Тя беше права. Проверих по-късно — документите от приемника действително не ме правеха законен собственик, а по-скоро временен попечител.
— Не съм дошъл за котката, — казах й. — Дошъл съм за снимката.
Тя замря с ръка на дръжката на куфара.
— Каква снимка?
— На майка ми. Жълтата рокля. Панаирът в Пловдив, седемдесет девета. Беше на бюфета, после изчезна.
Тя отиде до скрина в ъгъла, отвори чекмеджето и извади плика със снимка, увита в салфетка, за да не се прегъне.
— Не я хвърлих. Прибрах я, защото всеки път, когато влизах в стаята, виждах как се заковаваш пред нея и млъкваш. Помислих, че те боли повече, отколкото ти се искаше да покажеш пред мен.
Взех снимката и я задържах в двете си длани, без да я прибирам веднага в джоба.
— Трябваше да ме питаш, — казах само.
— Трябваше да ме попиташ защо храня котката, вместо да ми крещиш за принципи, — отвърна тя.
Стояхме там, двама по-възрастни хора, в празна къща с мирис на сух хляб и дезинфектант, с котка в кафез между нас, и аз разбрах нещо: цялата тази война не беше за животното. Беше за контрол над къщата, която ме плашеше да продам, защото тогава баща ми щеше окончателно да изчезне от живота ми.
На следващия ден подписах при нотариус в Пловдив прехвърляне на къщата — не на Силвия, а на дъщеря ми Ива, с клауза, че тя може да я ползва или дава под наем, както намери за добре, включително на Силвия, ако тя пожелае да остане там за постоянно наем. Плащането, което взех от Ива символично, беше едно лев — колкото да е валидна сделката пред закона. Освободих се от решението, от тежестта, и от илюзията, че мога да контролирам паметта на баща си чрез тухли и хоросан.
Силвия замина с котката — казва се Пепа сега, не знам защо избрала точно това име — обратно в Пазарджик. Изпратих й снимката на майка ми по пощата след няколко седмици, вече само с кратка бележка: "Благодаря, че я пазихте по-добре от мен."
Понякога получавам есемес от нея през зимата — снимка на Пепа, легнала на одеяло до радиатора. Не отговарям веднага. Но отговарям.






