Двеста хиляди лева и единайсет години труд – това написа Бранислава Петкова на листчето, което държеше в папката с документите на автосервиза. Този лист щеше да преобърне всичко.
Живееше в Пловдив, в Тракия, три спирки с автобус от сервиза, който водеше заедно със зетя си вече година – откакто мъжът й умря от рак на панкреаса. Бранислава беше на шейсет и три години, с ръце, загрубели от годините в счетоводството на бизнеса – мъжът й поправяше двигатели, тя пресмяташе парите и пазеше фирмата да не потъне в дългове.
Зетят, Димитър Колев, трийсет и пет годишен механик с име на най-добрия майстор в радиус от двайсет километра, се оженил за единствената й дъщеря Виктория преди пет години. В началото Бранислава го харесваше. Носеше баница от пазара на „Руски“, помагаше с чувалите с въглища, оправяше старата й Дачия Логан без пари.
После Виктория се разболя.
Рак на яйчниците, трети стадий, диагноза през февруари. Осем месеца Бранислава водеше дъщеря си на химиотерапия в онкологичния на бул. „Васил Априлов“, седеше на пластмасовите столове в коридора, пиеше кафе от автомата, което имаше вкус на изгоряла гума. През това време Димитър пое изцяло сервиза – защото някой трябвало, защото парите не чакаха, защото сметките за лечение растяха.
А преди две седмици Виктория почина.
Погребението се състоя на Централните гробища, в дъждовен ден, без цветя от роднините на Димитър, които живееха някъде край Асеновград и никога не бяха особено привързани към снаха си. Бранислава стоеше над гроба на дъщеря си и мислеше, че това е най-лошото, което може да й се случи.
Грешеше.
Три дни след погребението Димитър дойде при нея с папка. Седна на масата в кухнята, без дори да съблече якето, и каза, че сега, след като Виктория няма я, трябва да се „уредят въпросите със сервиза“. Че от година той сам води бизнеса, че той подписва договорите с доставчиците на части от София, че клиентите идват при него, не при нея. Че най-добре ще е тя просто да спре да идва – а той ще й дава скромна месечна „пенсия“, петстотин лева, да й стигат за наема и лекарствата за кръвно.
– Не те изритвам от семейството, Браниславо – каза той, въртейки в пръстите си ключа от своя Фолксваген Транспортер. – Просто сервизът вече не е място за теб.
Бранислава не отговори веднага. Стана, запари си чай от маточина, който винаги пиеше, когато нещо я боли, и седна отново, стопляйки длани около чашата.
– А документите? – попита тя.
– Какви документи?
– Сервизът е регистриран на мен и на жена ти, Митко. След Виктория половината дял се връща при мен по наследство. Не при тебе.
Лицето на Димитър за миг се вкамени, после се върна в учтивото изражение, с което винаги говореше с клиенти, които не искаха да платят за ремонт.
– Наследството още трябва да се урежда при нотариус. А дотогава аз водя фирмата.
– Дотогава – повтори Бранислава.
През следващата седмица тя наблюдаваше. Видя как Димитър пренася инструментите на мъжа й – гедорета, купени още през деветдесетте, френски крик, който беше спомен, не просто уред – в собственото му гаражче на „Кукленско шосе“. Видя фактури, които вече издаваше на собствена фирма, регистрирана в Търговския регистър три седмици преди смъртта на Виктория. Три седмици, когато Виктория още беше жива, още повдигаше от химията, още го държеше за ръка нощем.
Точно в този момент нещо в Бранислава престана да се колебае.
Обади се на Йорданка Георгиева, адвокатка, с която учеха заедно в езиковата гимназия и която сега имаше кантора на бул. „Шести септември“. Срещнаха се в понеделник сутрин, Бранислава донесе папка с нотариалния акт на дружеството, брачния договор на дъщеря си, актуално удостоверение от Търговския регистър.
– Дружество по Търговския закон, петдесет на петдесет между тебе и Виктория – каза Йорданка, прелиствайки документите на бюрото си, върху което стоеше кактус в консервена кутия. – Димитър никога не е бил съдружник. Формално няма никакви права там. Че е управлявал оперативно бизнеса, не му дава собственост.
– А тази новата му фирма?
– Регистрирана незаконно върху имущество, което не е негово. Можем да подадем молба за обезпечение и за връщане по силата на неоснователно обогатяване. Но, Бране – Йорданка остави очилата върху листовете, – трябва да си сигурна, че искаш да го направиш. Той ти е зет.
Бранислава помълча и опипа ръба на папката с нотариалния акт, сякаш проверяваше дали листовете вътре са наистина нейни. Мислеше за коридора на онкологичния на „Васил Априлов“, за пластмасовия стол, който помнеше с всяка кост на тялото си. За трите седмици преди смъртта на дъщеря си. За ключа от транспортера, който Димитър въртеше в пръстите си на нейната маса, сякаш вече броеше дните.
– Бях му свекърва единайсет години, откакто започна да се вижда с Виктория още като хлапе от професионалната гимназия, преди да се омъжат. Единайсет години труд, който съм вложила в този сервиз. Искам да го направя.
Две седмици по-късно, един четвъртък следобед, Бранислава дойде в сервиза с Йорданка и с частен съдебен изпълнител, който кантората бе ангажирала след издаването на обезпечението от съда. Димитър стоеше до крика, под повдигнатата Опел Астра на клиент, когато чу как се отваря металната врата.
Видя папката в ръцете на Бранислава. Видя съдебния изпълнител с елека с надпис на гърба. Видя Йорданка, която вече вадеше съдебния акт.
– Какво означава това? – попита той, бършейки ръцете си с парцал.
– Съдът е наложил обезпечение върху имуществото на дружеството до приключване на наследственото производство – каза Йорданка. – Вашата фирма, регистрирана три седмици преди смъртта на съпругата ви, се счита за извършваща дейност върху имущество, което не ви принадлежи. Инструментите и оборудването се връщат на дружеството.
Бранислава постави на работната маса стария френски крик, онзи, който Димитър беше пренесъл в гаражчето си. Донесе го сама, в багажника на такси, защото нямаше кого да моли за помощ.
– Това беше крикът на свекъра ти – каза тя. – Купи го през деветдесет и шеста, когато още работеше трета смяна, за да спести за този сервиз. Изнесеш ли го оттук още веднъж, ще е кражба на имущество на дружество, в което нямаш никакъв дял.
Димитър не отговори, само смачка парцала в юмрука си и го остави настрана. Съдебният изпълнител започна да описва инвентара. Клиентът, чийто Опел все още стоеше на крика, гледаше от единия към другия, без да знае дали ще прибере колата си днес.
Бранислава затвори вратата на сервиза в седемнайсет и трийсет, когато формалностите бяха приключени. Отвън миришеше на изгорели газове и пържени картофи от будката на ъгъла на „Кукленско шосе“. Пъхна ключа в новия катинар, който беше поръчала да сложат същата сутрин, и провери дали се е затворил добре.
После тръгна към спирката, да чака автобуса за вкъщи.
