Казвам се Милена Стоянова и от осемнайсет години продавам свещи, икони и дребни подаръци в църковния магазинчик до храма „Света Петка" в Пловдив. Знам почти всички постоянни клиенти по лице, а някои — и по история. Виолета Дечева е една от тях.
Идваше всяка неделя след литургия, винаги по едно и също време — около дванайсет и петнайсет, когато вече се е изпразнил храмът и остава само миризмата на тамян и разтопен восък. Купуваше по три свещи, оставяше по два лева в кутията за бедни и питаше отец Борис дали ще отслужи молебен за здраве на майка й. Жена към четирийсетте, учителка по български в едно от училищата на „Кючук Париж", разведена, без деца. Разказваше ми, докато чакаше да й опаковам покупките, че единственото, за което моли Бог, е да Го види поне за минута. Не богатство, не мъж, не нищо друго — само да Го види.
Една неделя дойде блед, разсеяна, с чаша кафе от автомата отвън в ръка, и ми каза нещо, което не бих могла да забравя дори да исках. Разказа ми сън.
В съня си тя стояла пред малък, занемарен магазин някъде в центъра на града — с олющена табела и прашен прозорец, като онези старите железарски дюкянчета на улица „Райко Даскалов", преди да ги изместят веригите. Влязла вътре от любопитство. И зад тезгяха, спокоен, с престилка през врата, сякаш току-що бил подредил стока — стоял Господ.
Попитала го направо: „Ти ли си наистина?". Той й отвърнал, усмихнат, че тя сама е поискала да Го види, и ето Го — работи в този дребен магазин.
Попитала какво продава. Той й казал: каквото поиска сърцето й, да не се страхува да пожелае.
И тя започнала да изрежда — щастие, радост, пари, любов, финансова сигурност, здраве, и — защо не — малко красота отгоре. Говорила бързо, почти без да си поема дъх, както се говори в сънищата, когато изведнъж се страхуваш, че времето ти изтича.
Господ я изслушал, без да я прекъсва. После влязъл в задната стаичка, сякаш проверявал рафтовете за всяка отделна поръчка. Минали няколко минути. Върнал се с малка бяла картонена кутийка, не по-голяма от кутия за обувки за бебе.
Тя се втренчила в кутийката. „Как е възможно всичко, което поисках, да се побере в нещо толкова малко?" — попитала, някак обидена, сякаш я подвели.
Той поставил кутийката в ръцете й. „Всичко, което поиска, е вътре", казал. „Но в моя магазин не продавам готови резултати."
Тук сънят й свършил.
Разказа ми го, държейки чашата кафе с две ръце, и ме попита какво мисля — дали е добро предзнаменование или е трябвало да поиска друго. Казах й честно, че не знам. Тя се засмя, плати три лева и петдесет стотинки за свещите, остави отгоре едно евро в кутията за бедни по грешка, забеляза, взе го обратно и го замени с монета от лев.
Следващата неделя не дойде. Нито по-следващата. На третата отец Борис ме повика в канцеларията си и ми каза тихо, че майка на Виолета е починала в Асеновград — инсулт, през нощта, сама в къщата. Виолета я намерила на сутринта, когато отишла да й донесе лекарствата. Погребението беше в четвъртък. Отидох, въпреки че не познавах жената лично — познавах дъщерята.
На гробищния парк във Асеновград, докато хвърляше пръст в гроба, Виолета не плака. Стоеше с ръка, свита около шепа влажна пръст, дълго след като другите вече я бяха хвърлили, и я пускаше на тънка струйка, сякаш броеше зърна.
Видях я отново чак след две седмици, в неделя, но не влезе в магазинчето — седеше на пейката отвън, с телефона до ухото, и аз чух половината разговор през отворената врата, докато подреждах свещите на витрината.
— Петър, казах ти вече. Не — повтаряше тя. — Не ме интересува колко бързо ще стане.
От другата страна братът й говорел високо, аз чувах само пукот и откъслечни думи — "курс", "сега е моментът", "докато е добра цената".
— Апартаментът не е акция на борсата — каза Виолета. — Мама живя там четирийсет и две години.
Пауза. После, по-тихо, но твърдо:
— Ще реша какво да правя с него. Сама.
Затвори и остана така, с телефона в скута, загледана в улицата, докато чашата кафе до нея изстиваше необелена от хартиения ръкавчик.
Влезе чак след около десет минути. Не си купи свещи. Поиска само едно — да й покажа тефтера, в който отец Борис записваше молебените, и прокара пръст по последния ред с името на майка й, сякаш проверяваше, че наистина е там.
Не я видях три седмици. Отец Борис ми каза само, че се е занимавала с документите по наследството.
Когато най-сетне отиде в апартамента на улица „Дунав" да го опразни — сама, без брата си, който вече подписал пълномощно и чакал дела от продажбата — завари всичко точно както майка й го оставила онази нощ. Хапчетата за кръвно, недопити, подредени до чаша с изсъхнала утайка от лайка. Чорапите, провиснали да съхнат на стол до печката. Миришеше на застояло — на затворен дом, в който никой не е отварял прозорец от седмици.
Седнала на ръба на леглото с телефона в ръка, тя се обадила на Петър.
— Готово е — казала. — Намерих купувача, с когото говорихте.
Той попитал кога подписват.
Тя мълчала толкова дълго, че той повторил въпроса два пъти.
— Няма да подписвам — казала накрая. — Апартаментът остава.
Той й повишил тон — за парите, за дела му, за това, че тя решава сама нещо, което е и негово. Тя не затворила веднъв, само оставила телефона до лайковата чаша и го слушала, докато гласът му ставал все по-тих от разстоянието, а тя гледала хапчетата на масата, подредени за ден, който никога не бил дошъл.
— Петър — казала тя накрая, вдигнала телефона отново. — Вземи спестяванията. Всичките. Апартаментът е мой дял. И приключваме.
Затворил, без да се сбогува. Тя останала седнала там още малко, после станала, отворила прозореца и изляла застоялата вода от чашата с лайката в мивката.
Отиде при нотариус и го преобразува в малка художническа работилница — даде го за символичен наем на трима младежи от училището, където преподаваше, деца от социално слаби семейства, които рисуваха икони и дребни продукти за туристи. Срокът на договора беше пет години, с клауза за продължение.
Донесе ми извадката от акта само за да я видя — не за да се хвали, а защото знаеше, че ще се сетя за съня. Прибирах хартията обратно в папката, когато ме погледна и каза:
— Милена, не можех да го продам. Не след всичко.
Повече не питах за молебени за здраве на майка й — вече нямаше нужда. Виждам Виолета още всяка неделя, по същото време, дванайсет и петнайсет, с миризмата на восък наоколо. Купува си свещи, пита как е синът ми, който учи в Техническия университет, и понякога оставя във витрината на магазина по една малка керамична икона, нарисувана от някое от децата от работилницата — слагам я до свещниците, без да я продавам, просто да я видят хората, които влизат.
