Поръчах си наденица с кисело зеле от кръчмата зад блока, през апликацията — щото вали като проклет, а аз съм по чорапи вече час.
Дванайсет лева беше написано под снимката. Хубава снимка, с гарнитура, с босилек отгоре.
Докато стигна до плащане, станаха трийсет и осем.
Такса за доставка — четири лева петдесет. Такса за "обслужване" — не знам какво точно обслужват, но пак четири лева. Малка доставка под двайсет лева — глоба три лева. И отдолу, с удебелен шрифт, въпросът: искате ли да оставите бакшиш на куриера.
Стоях пред телефона и си мислех — за тия пари мога да ида пеша до кръчмата, да седна на бара, да изям наденицата топла, с чаша бира отгоре, и пак да ми останат пари за цигари.
Обух обувките. Взех чадъра на съседката, който стои от три зими закачен на парапета и никой не го иска обратно. На излизане загасих котлона, защото бях пуснала вода за чай и съвсем бях забравила.
В кръчмата миришеше на лук и на мокро яке, някой беше включил телевизора на мач от началото на деветдесетте, от ония записи, които вървят по кабелната цяла нощ. Собственикът, един дебеланко с престилка, ме позна — идвам там от две години, откакто се преместих в този квартал.
— Пак дъжд те докара дотук — каза той.
— Апликацията ме докара. Дъждът само ме бутна.
Той се ухили, донесе ми наденицата направо от тигана, топла, с резен хляб отгоре, без да я пъха в кутия, без найлон, без нищо. Платих дванайсет лева и бакшиш два — на ръка, в касата, без въпрос дали искам да оставя нищо допълнително.
На връщане дъждът беше спрял. Чадърът на съседката остана сух под мишницата ми, не го отворих нито веднъж.
Горе в апартамента котлонът беше изгасен, чайникът празен — хубаво, че се бях сетила. Седнах на кухненската маса, извадих телефона отново. Апликацията още показваше количката ми — наденица, кисело зеле, такса, такса, бакшиш, чакаща потвърждение, сякаш нищо не се беше случило без нея.
Изтрих поръчката. Не защото бях бясна — просто вече нямаше смисъл да плащам за нещо, което вече си бях изядяла.
Отворих банковото приложение. Абонаментът за доставки се подновяваше автоматично всеки месец — деветнайсет лева деветдесет, за "неограничени безплатни доставки над двайсет лева поръчка". Деветнайсет деветдесет на месец, за да ми вземат по четири лева петдесет такса всеки път, когато поръчам наденица за дванайсет.
Отказах абонамента. Два пъти ме питаха сигурна ли съм. Два пъти отговорих да.
На другата сутрин, събота, занесох чадъра обратно на съседката — беше излязла да тръска изтривалката. Казах й да си го вземе, че съм му намерила заместник, един стар, на мъжа ми, дето стоеше сгънат в колата.
— А наденицата от снощи как беше? — попита тя, щото бяхме си чат-пат разменяли по две думи на стълбището за кръчмата.
— Топла. И с две лева по-евтина, отколкото мислех.
Тя се засмя, аз също, и влязох да си направя кафе на собствения котлон, без такса за обслужване.
