Писмото пристигна точно пет дни преди сватбата на Яница. Стоях в кухнята на вилата, която бяхме наели за подготовката — наоколо касови бележки от цветарка, схема за местата на гостите, списъкът с кетъринга и чаша вече изстинало кафе. Телефонът иззвъня на масата. Погледнах разсеяно, после видях името. Весела.
За секунда забравих да дишам. От бившата ми жена не бях чул нищо вече седемнайсет години. Не се обади, когато Яница завърши гимназията с отличие. Не се обади, когато Деси си счупи ръката и в "Бърза помощ" викаше майка си през слъзи. Не се обади, когато Мила, най-малката ни, на седем години ме попита: "Тати, мислиш ли, че мама помни лицето ми?"
А сега, точно пет дни преди сватбата на Яница, Весела изведнъж си спомни, че има дъщеря.
Съобщението беше кратко. "Ще дойда на сватбата на Яница, Данчо. Борис и семейството му ще са с мен. Сигурна съм, че разбираш колко зле ще изглежда, ако отсъствам от сватбата на собственото си дете. Разчитам, че ще запазиш всичко спокойно и цивилизовано."
Прочетох го веднъж. После втори път. Без извинение. Без разкаяние. Без въпрос — дали Яница дори иска тя да бъде там. Решение, взето еднолично, съобщено като заповед — както винаги, Весела се държеше, сякаш всички останали съществуваме само за да пазим нейния идеален живот, онзи, който беше построила след като ни напусна.
Седемнайсет години по-рано стоях в коридора на малката ни къща в квартал "Самара" в Стара Загора, с Мила заспала на рамото ми, докато Весела подреждаше куфарите си до входната врата. Яница беше на десет. Деси — на осем. Ивета и Галя — на шест. Мила — почти на две. Момичетата стояха на стълбите по пижами, с играчки в ръце, и гледаха как майка им си тръгва, без да разбират, че детството им се разпада безвъзвратно.
Весела ме погледна и каза: "Ти не можеш да ми дадеш живота, който искам, Данчо. Борис може. Той разбира какво заслужавам."
Борис беше нейният шеф — собственик на няколко строителни обекта край Пловдив, човек, с когото тя се виждаше зад гърба ми месеци наред. После Весела си отиде с един куфар и с неговия сребърен "Пасат" пред вратата. А аз останах с пет малки момичета, на които още им трябваше закуска, чисти дрехи, да ги водя на училище, приказка преди сън, торта за рожден ден, прегледи при лекар, прегръдка посред нощ след кошмар.
Взимах допълнителни смени в сервиза на улица "Хаджи Димитър" — съботите и неделите станаха моя втора работа. Само ортодонтът на Деси струваше над хиляда и петстотин лева, платени на вноски две години наред. Научих се да сплитам коса пред огледалото в банята, с пръсти, които все забравяха реда на кичурите. Останах.
А сега Яница, най-голямата ми дъщеря, щеше да се жени.
Когато й казах, че Весела иска да дойде, очаквах гняв. Но Яница прочете съобщението внимателно, остави телефона на масата и бавно сгъна покривка за маса, която държеше в скута си — сгъна я на две, на четири, докато не остана малък квадрат. "Кажи й да дойде," каза тя.
"Яница, не си длъжна да го правиш."
"Знам," отвърна тя. "Но щом майка иска всички да я видят — тогава ще се погрижим наистина всички да я видят ясно."
В деня на сватбата, която беше в един хотел на булевард "Патриарх Евтимий" в Стара Загора, в шест часа вечерта, Весела пристигна в рокля с цвят шампанско, с диамантена огърлица на врата, облегната на ръката на Борис, зад тях — цялото му елегантно семейство, сякаш там им беше мястото открай време. Усмихваше се на гости, които не знаеха истината. Докосваше хората по ръката. Държеше се като гордата майка, която цял живот е чакала да види дъщеря си в сватбена рокля.
После отиде право при Яница с разтворени ръце. "Мойто красиво момиче," каза Весела високо. "Мечтаех за този ден от секундата на твоето раждане."
Яница й позволи най-краткото прегръщане, което можеше да съществува. Тогава Весела се наведе близо и каза така, че да я чуят хората на предните маси: "Някой ден ще разбереш, скъпа. Баща ти направи невъзможно да бъда част от живота ти. Нямах избор."
Залата притихна. Деси сви юмрук около дръжката на вилицата си. Ивета заби поглед в менюто, без да го чете. Галя хвана съседния стол, за да не помръдне от мястото си. Мила стисна ръката ми под масата и погледна баща си с очите на седемгодишно дете, застанало до прозореца на рождения ден, надяващо се майка му да дойде.
Но Яница само се усмихна. "Мамо," каза тя спокойно, "много се радвам, че дойде. Преди да започнат наздравиците, имам нещо за тебе."
Лицето на Весела за миг се промени. "За мен?" — попита, докосвайки огърлицата си.
Яница кимна. "За тебе."
Двете й сестри тръгнаха към дъното на залата. Гостите, объркани, се спогледаха. Борис неловко се размърда до Весела. Погледнах Яница, но тя не поглеждаше мене. Гледаше само майка си.
След няколко секунди Деси и Галя се върнаха, носейки голяма бяла кутия, вързана с атлазена лента. Поставиха я на масата пред Весела.
Весела нервно се засмя. "О, миличка," каза тя. "Наистина не беше нужно да ми даваш нещо."
Усмивката на Яница не трепна. "Знам," каза тя. "Но след седемнайсет години си помислих, че заслужаваш нещо незабравимо."
Весела огледа залата, посегна към лентата и я развърза. Пръстите й леко трепереха, докато вдигаше капака.
Вътре нямаше бижута, нямаше подарък в обичайния смисъл. Имаше купчина листове, прегънати на две, и десетина снимки с разкъсани ъгли — залепени отново с тиксо. Весела взе първия лист. Беше писмо, написано с детски почерк, с молив, който беше натискал толкова силно, че буквите бяха продупчили хартията:
"Мамо, днес станах на осем. Татко ми направи торта с ягоди. Ти обичаше ягоди. Чаках да дойдеш до девет вечерта, после татко каза, че е време за лягане."
Второ писмо, с друг почерк, по-начумерен: "Мамо, днес завърших с отличие. Търсих те сред родителите. Галя плака в тоалетната, защото мислеше, че идваш, а не дойде никой с твоето лице."
Трето — най-кратко, с едри, неравни букви: "Мамо, счупих си ръката. Болеше ме много. Исках теб."
Снимките бяха от рождени дни — тортички, балони, пет момичета, строени пред обектива, с едно празно място встрани, където никой не стоеше. На гърба на всяка — дата, написана с различен почерк всяка година.
"Писахме ти всяка година," каза Яница тихо. "Татко не знаеше. Пазихме ги в кутия от обувки под леглото на Ивета. Никога не ги изпратихме, защото нямахме адрес, а после — защото вече не вярвахме, че има смисъл. Реших, че е време да си ги получиш всичките накуп."
Весела седеше с листа в ръка и не вдигаше очи. Чашата с вино пред нея се разклати, когато посегна към нея, без да я вдигне — само докосна столчето, и течността се разля на тънка червена ивица по бялата покривка. Никой не помръдна да я спре.
"Нотариусът ни заверил делбата на дядовото стопанство край Чирпан е на булевард "Цар Симеон Велики", ако искаш номера на акта," добави Яница, без да повишава тон. "Деси и аз дарихме дяловете си на татко и на момичетата още преди четири години. Не защото се страхувахме, че ще дойдеш да претендираш нещо — а защото той беше тук всеки ден от онези седемнайсет години, а ти не бе дошла нито веднъж. Документите просто казват на хартия онова, което ние вече знаехме. Кутията не е за това. Кутията е, за да я отнесеш у вас и да я прочетеш, когато няма публика."
Весела затвори капака на кутията с две ръце, стана, без да каже дума, и тръгна към изхода покрай масата с чашите — обувката й се закачи леко в килима и тя се олюля, но не спря да върви. Борис остана за момент седнал, после побутна стола си назад и я последва. Елегантното му семейство гледаше встрани, сякаш искаха да бъдат другаде.
Залата остана безмълвна още миг, после някой тихо подхвана тост за булката и младоженеца. Весела излезе от залата преди да сервират основното ядене, без да изчака торта, без да танцува, с кутията под мишница. Борис плати сметката в бара и двамата напуснаха хотела тихо, през страничния изход, точно в седем и петнайсет.
Аз не казах дума цялата вечер. Не трябваше. Мила седеше до мен, стиснала ръката ми под масата, а когато музиката засвири, стана, хвана ме за ръка и ме повлече към дансинга. Стъпих накриво върху подгъва на собствения си панталон, препънах се, и тя се засмя толкова силно, че привлече вниманието на цялата маса.
