Залата на хотел "Централ" в Пловдив блестеше като от реклама — свещници, бяла покривка до земята, а в средата тортата. Четири етажа захарни рози, поръчана от сладкарница на булевард "Марица" за почти осем хиляди лева. Младоженците — Ивана Колева и синът на строителния предприемач Радослав Ганев — седяха на масата си като на сцена, докато сервитьорите обикаляха между сто и двадесет гости.
Никола Стоянов носеше поднос с шампанско, когато се случи. Не се подхлъзна. Не го блъснаха случайно. Бащата на младоженеца, Радослав-старши, се изправи от мястото си с чаша в ръка и каза високо, достатъчно високо да го чуят всички маси наоколо:
— Този не знае да сервира. Я да му покажем.
И с длан на тила блъсна главата на момчето право в тортата.
Смехът избухна веднага. Някой извади телефон. Крем се стичаше по яката на черната риза на Никола, по веждите, в ушите. Той остана наведен над разрушената торта няколко секунди — достатъчно дълги, за да млъкне половината зала от неудобство, преди смехът пак да я напълни.
Вдигна глава бавно. Избърса очите си с опакото на ръката. Не каза нищо. Остави подноса на най-близката маса и излезе от залата с равна стъпка, без да бърза.
— Прекали, тате — измърмори Радослав-младши, но вече беше късно, а и не му пукаше особено.
Никола затвори вратата на персонала зад себе си и седна на стъпалата до кухнята. Телефонът му вибрираше. Съобщение от майка му: „Как е, синко, добре ли мина вечерта?" Той написа само: „Добре, мамо." Нямаше смисъл да я тревожи.
Никола Стоянов не беше обикновен сервитьор на хонорар. Беше трийсет и две годишен, завършил право в Софийския университет, и от три години работеше в кантора, специализирана в търговско и имотно право. Сервираше на сватби през уикендите, защото агенцията, в която работеше като младши юрист, плащаше бедно, а той имаше кредит от 45 000 лева за апартамент в квартал "Тракия", който трябваше да върне до 2039 година. Работата на събития му даваше допълнителни петстотин лева месечно и му харесваше тишината на кухнята — никой не го питаше нищо, никой не очакваше от него нищо друго, освен да налива чашите пълни.
Знаеше кой е Радослав Ганев-старши, разбира се. Всеки в Пловдив, който се занимаваше с имоти, знаеше. Фирма "Ганев Строй" ЕООД беше вдигнала половината нови блокове между Кършияка и Остромила през последните петнайсет години. Но Никола знаеше още нещо, което Ганев не подозираше — защото преди шест седмици, точно тази кантора, в която работеше Никола, беше поела дело срещу "Ганев Строй" от името на дванайсет семейства от жилищен комплекс на улица "Васил Левски". Семейства, купили апартаменти по документи за актове 16, останали само на етап декларация. Хиляди квадратни метри, вложени пари, никакви нотариални актове пет години след нанасянето.
Никола не работеше директно по делото — беше в отдела за имотно право, но не на точно този случай. Още. До тази вечер.
На другата сутрин влезе в кантората с петна от крем, останали невидими под новата риза, и отиде право при шефката си, адвокат Галина Марчева.
— Трябва да говоря с вас за семейство Ганев, — каза той.
— Делото "Ганев Строй"? Защо?
— Защото снощи сервирах на сватбата на сина му. И той ме блъсна с лицето в тортата пред сто двайсет души, защото му се стори забавно.
Галина вдигна вежди над очилата си.
— Лично отмъщение не е добра основа за правна стратегия, Никола.
— Не е за отмъщение. Искам да бъда на делото. Искам да видя документите отблизо. Защото онзи човек снощи говореше с дъщерята на кмета на масата до тортата. И спомена нещо за "резерва за екстрите", която е по-голяма от целия бюджет на строежа.
Това привлече вниманието на Галина.
Три седмици по-късно, по-внимателен от обичайно именно защото лично познаваше лицето отсреща, Никола откри в архива на счетоводна фирма, партньорска с "Ганев Строй", разминаване от 310 000 лева между сумите, декларирани пред общинската администрация за инфраструктурни такси, и реално платените по банков път. Пари, минали през фирма за "консултантски услуги", регистрирана на адреса на тъща на Радослав-старши, жена на седемдесет и една години, която никога не беше стъпвала в офис.
Делото в Районен съд Пловдив, заведено от дванайсетте семейства за неизпълнение на договорни задължения, се превърна в нещо друго, когато Галина и Никола внесоха доказателствата за източване на средства и укриване на данъчни задължения. Прокуратурата се включи. Разследването на НАП отне четири месеца.
На заседанието през март залата беше различна от сватбения салон — без свещници, без оркестър. Радослав Ганев-старши седеше на подсъдимата скамейка с адвокат, нервно подпиращ папки. Никола не беше страна по делото — той беше само името в екипа на ищците, записано дребно в протокола като "младши юрист". Но присъстваше в залата, на третия ред, с папка в ръце — същата папка, в която три месеца беляза разминаването в счетоводните документи.
Когато съдията обяви, че дванайсетте семейства ще получат обратно вложените суми плюс обезщетение — общо 310 000 лева от сметки на фирмата и свързаните дружества — а делото за данъчни измами продължава отделно в прокуратурата, Радослав-старши се обърна и срещна погледа на Никола.
За секунда не го разпозна. После — да. Устата му се отвори, но не излезе нищо.
Никола не се усмихна с победа. Не каза нищо подигравателно. Стана, прибра папката под мишница и излезе от залата също така спокойно, както беше напуснал сватбения салон няколко месеца по-рано — без да бърза, без да поглежда назад.
Навън, на стълбите пред съда, майка му го чакаше с термос кафе, защото знаеше кой ден е заседанието.
— Крема от тортата най-накрая се изми, а? — попита тя, подавайки му чашата.
— Да, мамо, — каза Никола. — Съвсем се изми.
