Когато телефонът иззвъня в седем сутринта, Виолета Радева беше в банята на апартамента си в Пловдив и миеше зъбите си. Чу съобщението на телефонния секретар, преди да стигне до него — гласът на брат й, Стефан, пресипнал, някъде от Непал.
— Виолета… аз… трябва да ти кажа нещо за татко.
Баща й, Димитър Радев, хирург в Пловдивската многопрофилна болница на шестдесет и една години, беше заминал за експедиция към връх Еверест през април. Казваше, че това е последният му голям връх, преди да се пенсионира. Виолета му беше купила специален термос за експедицията — червен, с капачка, която не пропуска студен въздух. Той й се обади точно преди да тръгне и каза, че термосът е най-хубавият подарък, който е получавал.
На двадесет и десети май екипът стигна близо до върха. Нещо се случи с очите на Димитър на тази височина — зрението му помътня, сякаш гледаше през мокро стъкло. После връхлетя буря, от онези, които в Хималаите наричат "бялата стена" — вятър над сто и двадесет километра в час, видимост под два метра. На височина над осем хиляди метра температурата падна до минус четиридесет градуса.
Стефан, по-малкият брат на Виолета, беше тръгнал в същата експедиция като оператор на документален филм. Именно той й се обаждаше сега от базовия лагер, откъдето сигналът идваше на пресекулки.
— Спасителите стигнаха до тях снощи. Татко… той не реагираше. Пулс не намериха. Оставили са го на снега, Виолета. Казаха, че е мъртъв.
Тя седна на ръба на ваната с четката за зъби в ръка, паста се стичаше по пръстите й. Не каза нищо. Телефонът продължаваше да говори нещо за документи, за тяло, което трябва да се транспортира, за непалско консулство в София.
Цели деветнадесет часа тя мислеше баща си за мъртъв.
На работа — тя беше счетоводителка в строителна фирма на булевард "Руски" — колегите й донесоха кафе, което изстина недокоснато на бюрото. Шефката й, Емилия Тодорова, седна до нея и мълчаливо държеше ръката й, без да каже нищо утешително, защото нямаше какво да се каже.
Вечерта същия ден, в единадесет без двадесет, телефонът иззвъня пак. Стефан, този път с друг глас — висок, несигурен, почти писклив от изумление.
— Виолета. Той е жив. Татко е жив.
Оказа се, че след почти тридесет часа в снега, без защита, с измръзнали ръце до лакътя и лице, подобно на маска от восък, Димитър Радев отвори очи. Нещо го накара да се изправи. По-късно щеше да разкаже на дъщеря си, че сънувал нея и внуците — тримата, които тогава бяха на пет, седем и девет години — застанали на терасата на старата му къща във Батак, викащи го да се прибере за обяд. Той тръгнал, без карта, почти без зрение, в посока, която по-късно алпинистите нарекоха "чисто чудо", към лагер четири.
Когато стигнал до шатрите, един от носачите го видял първо — помислил го за призрак, защото лицето му било покрито с лед на дебелина няколко сантиметра, а дясната ръка висяла безполезно, вече измръзнала завинаги.
Виолета пристигна в Катманду седем дни по-късно, след тридесет и шест часа път с два прекачвания и самолетен билет, който струваше повече от месечната й заплата. В болницата го разпозна единствено по гласа — лицето му беше обгоряло от студа до неузнаваемост, носът почти изчезнал, дясната ръка щеше да бъде ампутирана до китката.
— Термосът — каза той, когато тя влезе в стаята, преди да успее да каже каквото и да е. — Той беше с мен цялото време. Не знам защо, но все го усещах в раницата.
Тя седна на леглото и взе лявата му, здравата ръка. На пръста му все още личеше белег от венчалния пръстен — не го бяха смогнали да го свалят навреме, и той беше замръзнал в метала.
Десет месеци по-късно, след пет операции и ампутация на носа и дясната ръка под лакътя, Димитър се върна в Пловдив. Болницата, в която беше работил двадесет и осем години, му предложи постоянна административна длъжност — да обучава млади хирурзи как се реагира в екстремни медицински ситуации, от собствен опит.
Той прие.
На срещата за прощъпулника — традиционния пенсионен банкет, който болницата организираше в ресторант до Тримонциум — Виолета стоеше до него, докато той, с протезата си, вдигаше чаша с лявата ръка. Не каза дълга реч. Каза само едно:
— Благодаря на всеки, който не ме е оставил на снега втори път.
После се обърна към дъщеря си и попита тихо, почти шеговито:
— Донесла ли си термоса?
Тя го беше донесла. Беше в чантата й, изтъркан, с драскотина на капачката, същия, с който беше стигнал почти до върха на света и обратно. Подаде му го, и той го стисна с единствената ръка, която му беше останала, сякаш държеше нещо далеко по-тежко от метал.
