Варна беше сива още от сутринта, когато Калина Петрова получи обаждането.
— Калина? Обажда се Диана, от социалните. Леля ти Веселина е при нас, настанихме я в дома в Галата преди две седмици.
Калина стоеше в офиса на счетоводната фирма, където работеше вече осем години, и не разбра веднага.
— Как настанихме? Кой я настани?
— Братовчедката ви, Силвия. Подписала документите.
Калина затвори очи. Силвия. Разбира се.
Обади се на братовчедката същата вечер.
— Силвия, защо не ми каза нищо за леля Веси?
— Калина, тя е на осемдесет и три. Трябваше да се реши нещо. Ти си далече, аз не мога сама.
— Далече съм само половин час с колата.
— Там има персонал. Лекар идва всеки ден. По-добре е за нея.
— Питала ли си я?
Пауза.
— Калина, не прави сцени. Решено е.
Леля Веселина не беше просто леля. Когато майката на Калина почина — Калина беше на единадесет години тогава — Веселина я взе при себе си в малката къща в Галата. Три години готвеше, кърпеше ръкавите на детските рокли по два пъти преди да ги хвърли, учеше я да шие на старата машина "Елиса". На абитуриентския бал Калина носеше рокля, ушита от самата Веселина — зелена, с малки копчета отзад, тридесет и две копчета, тя ги беше броила тогава от нервност.
Калина отиде в дома в петък следобед, веднага след работа.
Веселина седеше до прозореца в стая с още една съседка по легло — жена, която спеше през цялото време. Когато видя Калина, старицата се изправи малко на стола.
— Калина? Ти тук защо?
— Научих от Диана. От социалните.
— А, тя ми каза, че ще ти се обади. Тук е добре, не се тревожи.
— Аз не се тревожа. Дошла съм да те взема.
— Къде, миличка? Ти си в онзи малък апартамент на булевард "Сливница". Едностаен е.
— Ще се разберем. Говорих със съседката, баба Радка — тя е била медицинска сестра, сега е пенсионер. Ще идва да наглежда, докато съм на работа.
— Калина, това е разход.
— Пресметнах го.
Веселина мълчеше дълго, пръстите й пощипваха края на пуловера, навиваха го на ролка и пак го разпускаха.
— Ти, миличка моя, си упорита като баща си.
— Знам.
— И малко избухлива.
— Знам и това.
— Но сърцето ти е голямо. — Започна да сгъва пуловера и да го слага в чантата. — По майка си е.
Излизаха от дома заедно, Калина носеше синята чанта с четири десетилетия дрехи и снимки, събрани набързо от стаята. На рецепцията дежурната сестра — млада жена с табелка "Милена" — им подаде папка.
— Трябва да подпишете отказ от настаняване. И да уредите нещо с г-жа Силвия Тодорова — тя е вписана като настойник по документите.
Калина взе химикалката, но не бързаше да пише.
— Как се прекратява настойничеството?
— С нотариален акт, ако настойникът е съгласен. Иначе — с молба до районния съд, а той решава по доклад на социалните служби. Отнема седмици.
Калина подписа отказа от настаняване и излезе навън с Веселина под ръка. Настани я на задната седалка на старата си "Дачия Логан", сгъна одеялото върху коленете й. На връщане се обади на нотариус Ковачев и си уговори час за следващия ден, десет часа сутринта.
Силвия дойде същата вечер — без да се обади предварително, просто застана на вратата на едностайния апартамент, изненадана да види леля Веселина на дивана с чаша чай.
— Какво е това? Взела си я без да ми кажеш?
— Нямах нужда от разрешение, Силвия. Ти взе решение без да питаш нея. Аз просто го поправих.
— Аз съм й настойник по документи!
— Засега. Утре в десет при нотариус Ковачев — ти, аз и леля. Или подписваш отказ доброволно, или отиваме в съда и там ще питат за всичко, включително за депозита, който си оставила за дома.
— Какъв депозит?
— Седем хиляди лева, Силвия. Леля ми каза за него едва тази вечер, в колата. Утре искам банково извлечение от сметката.
— Парите стояха настрана, за бъдещи грижи. Не съм пипнала нито лев от тях.
— Ще видим това утре, на хартия.
Веселина остави чашата на масата.
— Силвия, аз не казвам, че си лоша. Казвам, че не ме попита. Това не се прощава лесно.
Силвия отвори уста, затвори я пак, и излезе без дума повече.
На другата сутрин, в кантората на нотариус Ковачев на улица "Преслав", Силвия седна срещу Калина и леля Веселина, стисна чантата в скута си и дълго не вдигаше поглед от масата. Нотариусът прочете декларацията — отказ от настойничество в полза на Калина Петрова, съгласие на лицето под настойничество, удостоверено от личния лекар на Веселина като запазена способност за изразяване на воля.
— Г-жо Тодорова, разбирате съдържанието на документа?
— Разбирам. — Силвия най-после погледна леля Веселина. — Исках да е добре за теб. Не исках да бъде така.
— Знам, миличка. Но питането не е услуга, която правиш, когато ти е удобно.
Силвия взе химикалката, подписа на три места, и бутна документа през масата към нотариуса. После извади от чантата си разпечатка от банковата сметка и я подаде на Калина, без да коментира.
Калина прегледа листа на светлината от прозореца. Седемте хиляди лева стояха непокътнати — нито лев похарчен за две години, освен такса за поддръжка на сметката, тридесет и два лева общо. Силвия ги беше оставила настрана, точно както каза.
— Благодаря, че не ги е пипнала — каза Веселина тихо и сложи ръка върху ръката на Силвия за миг.
Силвия кимна, стана и излезе от кантората, без да затвори вратата зад себе си докрай — Калина я затвори, с ключ в собствения джоб, който вече не носеше документите на дома в Галата, а само чантата си за работа.
Нотариусът подпечата документите и обяви настойничеството прекратено от деня.
Два месеца по-късно баба Радка идваше всяка сутрин в седем и половина, носеше прясно сирене и питаше какво ще готви Веселина за обяд. Старицата сядаше в стария фотьойл до прозореца на четвъртия етаж, с изглед към тополите на булевард "Сливница", и броеше копчета на нова жилетка — последният ред, тридесет и две копчета, колкото на зелената рокля отпреди толкова години. Довърши последното, отряза нишката със ножицата, сгъна жилетката на коленете си и зачака Калина да се върне от работа.
