Казвам се Стоян, на петдесет и осем съм, работя като автомонтьор от трийсет и три години, имам собствен сервиз на две коли в Горна Баня. Майка ми, Иванка, живее при мен от пет години — в по-малката стая, тази към двора, с изглед към контейнерите за боклук. Апартаментът е моят, да, но беше нейният. Преди пет години тя го преписа на мен с нотариален акт — три стаи, Люлин, пети блок, пети етаж, с балкон на юг. Беше казала тогава: „Синко, страх ме е да не остана сама с нещо недовършено, ако ми се случи нещо." Нотариусът взе шестстотин лева, платих ги аз от джоба си.
Онзи петък седях в кухнята и слушах през стената как тя говори по телефона с леля Радка. Стените в тия панелки са като хартия — чуваш съседа отгоре, като обръща ключа. Майка ми никога не е свалила тон, откога я знам.
— Знаеш ли как е — казваше тя. — Синът ме издържа. Аз съм му в повече, ама какво да правя.
Останалото не го чух, защото пуснах чешмата по-силно, отколкото трябваше. Ядох пилешка супа с ориз, която тя беше сготвила, и лъжицата ми изведнъж натежа.
Защото да сметнем, аз съм такъв човек, обичам да смятам, в сервиза всяка фактура минава през мен. Апартамента го дадох на нея — тя ми го даде на мен, исках да кажа, но се обърква, защото вече пет години живея в апартамент, който технически е мой, но духом все още усещам нейна собственост. Условието беше устно, между майка и син — тя остава до края на живота си, в малката стая, дава от пенсията си за сметките, не пречи. Договор за това не сме писали. Кой пише договор с майка си?
От пенсията си — шестстотин и осемдесет лева — тя ми дава по триста всеки месец, на първо число, без да й кажа. С останалите четиристотин се оправя с лекарствата за притискане, за щитовидната, с дрехи, с кафе с кумата Радка веднъж седмично в сладкарницата на ъгъла. Купува си и кисело мляко, хляб от „Фантастико" — това е отделно, не влиза в онези триста.
Аз работя със сервиз, идват ми по осемстотин, деветстотин на месец чисто, зависи от сезона. Разведен съм от осем години, дъщерята ми е в Пловдив, идва рядко. Не питам майка си откъде има пари, тя е голяма жена. Но когато я чух да казва на леля Радка, че я издържам, нещо в мен се обърна като болт, който не искаш да влезе right.
Не й казах нищо тогава. Доядох супата, занесох чинията на мивката, казах „благодаря, мамо" и отидох да гледам мача. Тя миеше чиниите и мълчеше.
На другия ден отидох при колегата Гошо, който имаше сервиз до моя преди да фалира и да стане само консултант по застраховки. Разказах му всичко.
— Стоян — каза Гошо и остави кафето. — Тя ти е дала апартамент за триста и петдесет хиляди лева, а ти ѝ даваш триста месечно и тя казва, че те издържа тебе?
— Смятай сам.
Не искам да смятам. Не искам да пращам сметка на майка си за това, че ме е родила. Баща ми почина, когато бях на дванайсет, инфаркт на строежа, беше на четирийсет и една, и тя ме вдигна сама, на работническа заплата в текстилния комбинат. Не за да сега седя с калкулатор и да ѝ доказвам, че имам право да живея в собствения си апартамент.
Само че думите не ме оставяха на мира. „Синът ме издържа." Въртях ги в главата като болт с развалена резба, и всеки път боляха едно и също.
Защото какво значи, че я издържам? Че ми е в повече? Че ако можех, бих я… къде? В някой старчески дом в Костинброд? В гарсониера под наем с половината си пенсия?
А може майка ми просто да е била уморена. Може пред леля Радка да е искала да се оплаче, а е излязло различно. Може в главата ѝ „издържам" да значи просто, че тя готви всеки ден, тя пере чаршафите, тя пазарува на пазара в събота. И може да е права малко — защото наистина организира къщата. Аз само плащам тока, парното, интернета, данък сгради. Дребни неща. Невидими.
В сряда майка ми дойде от аптеката с такъв особен поглед. Седна на масата, където вече имаше обяд — пълнени чушки, нейната специалност.
— Стояне — каза тя. — Радка днес ми каза, че синът ѝ не искал да я взема вкъщи, защото не можел да я издържа финансово. И аз ѝ казах, че знам колко е трудно. И тя ми повтори какво съм ѝ казала аз… онова.
Замълча. Аз също мълчах. Чушките изстиваха.
— Мамо, не исках да кажа така.
Не отговорих веднага. Въртях вилицата.
— Ами, че аз се занимавам с всичко. Че на мен тежи.
Исках да кажа много. Че тя ме отгледа сама двадесет и шест години. Че тя ми преписа апартамент, който можеше да продаде и да си купи спокойна старост в малка къща с градина някъде около Своге. Че всеки месец ми превежда пари, точно на първо число. Че тия обеди, тия чаршафи, тия цветя на балкона — не са нищо?
Но казах само: „Яде, докато е топло."
Ядохме в мълчание. След обяда тя сама изми чиниите — за пръв път от седмица — и отиде в стаята си. Аз седнах на балкона, макар че вечерта беше хладна за април. Гледах площадката долу, където на пет години паднах от катерушката и си счупих ръката. Тя ме носеше тогава на ръце до поликлиниката, защото линейка не дойде навреме.
На масичката лежеше плик с последните сметки за ток и парно. Отворих го, прегледах цифрите. Пресметнах наум — защото цифрите са ми специалност в сервиза.
Но дали това трябва да се смята изобщо?
На следващата сутрин взех папката с нотариалния акт от шкафчето в антрето и я отнесох при майка ми в стаята. Седнах на края на леглото ѝ, тя още пиеше кафето си.
— Мамо, искам да ти кажа нещо и искам да ме чуеш до края.
Тя остави чашата.
— Апартаментът е твой. Беше си твой и винаги ще бъде твой, докато си жива — записваме го нотариално, с право на пожизнено ползване, за да е черно на бяло, не на дума между нас. Утре ходим при нотариус Петрова на булевард „България", тя ми направи документите на сервиза преди две години, познава ме.
— Стояне, не е нужно…
— Нужно е. Защото петнайсет минути те чух през стената и разбрах, че ти не се чувстваш у дома си в собствения си апартамент. А триста лева, които ми даваш всеки месец — спирам да ги приемам. От днес сметките ги плащам аз, както трябваше да е от началото. Ако искаш да харчиш пари за себе си, за Радка, за кафе, за каквото искаш — това е твое, не е принос към моята издръжка.
Тя мълчеше, но ръцете ѝ бяха стиснали чашата толкова, че кокалчетата побеляха.
На другия ден отидохме наистина. Нотариус Петрова преправи акта: майка ми получи документ за пожизнено и безплатно ползване на целия апартамент — не само малката стая, целия — вписан в имотния регистър, с нейно име и моя подпис под него. Струваше ми сто двадесет лева такса. Излязохме от кантората и тя стисна папката до гърдите си, както човек стиска нещо, което най-после е негово на хартия, не само на думи.
Вечерта, като сипвах боб на масата — тя не искаше да готви — звънна телефонът. Леля Радка. Майка ми вдигна, аз чух само нейната страна.
— Радка, не, грешно си разбрала тогава. Синът ми не ме издържа. Аз живея в собствен апартамент, с документ, и синът ми плаща сметките, защото е мой син и иска така. Различно е.
Затвори, седна срещу мен, взе лъжицата.
— Изстина бобът — каза тя.
— Ще го стопля — казах и станах да включа печката.