Казвам се Радой Ненков, на петдесет и осем съм и трийсет и две от тях съм готвач — най-напред в хотел "Рила" в Пампорово, после в собствения си ресторант на главната улица в Смолян, кръстен "Боримечка" на баба ми, която ме научи да сека лук без да плача. Разказвам тази история, защото знам как изглеждаше отвън — съпругата ми Гинка плакала по кухните на съседки, свекърва ми Станка клатела глава на пейката пред блока. Но никой от тях не е стоял на моето място в онзи петък вечер, когато затворих ресторанта за последен път с нея жива.
Женени бяхме трийсет и една година. Гинка водеше касата, аз — печката. Тя беше от тия хора, които не вдигат тон дори когато имат пълно право да го направят. Аз — обратното. Крещях на доставчици, крещях на сервитьорки, крещях и на нея, когато сос холандез се пресече или когато данъчната пращаше писмо. Не защото я мразех. Защото от двайсет и две годишна възраст, когато баща ми фалира първия ни бизнес — павилион за закуски до автогарата — съм носил в стомаха страх, че всичко може да изчезне за една нощ. Гинка го знаеше. Затова мълчеше, когато аз не можех.
Тази последна вечер карахме се за нищо — за това, че бях продал старата бащина пейка пред ресторанта на вторични суровини, без да я питам. Тринайсет лева ми дадоха за нея. Тринайсет лева и спомена на свекър ми, който седял на тая пейка всеки обяд до смъртта си.
— Ти никога не питаш никого — викнах й. — Все едно сама си готвиш тук.
— А ти кога ще спреш да се биеш с всичко живо? — отвърна тя, тихо, без да повдигне глас, което ме вбесяваше повече от всеки крясък. — Умирам от тая борба, Радой. Умирам.
Легнахме без целувка за лека нощ. Тя — на дясната страна на леглото, аз — на лявата, с гръб един към друг, както правехме вече месеци наред, когато спорът не си струваше извинение.
Сутринта не стана. На шейсет и три години, инфаркт в сън, казаха от Бърза помощ в пет и половина заранта. Докторката — млада жена с опашка руса коса, миришеше на цигари и на болничен кафе — ми каза само: "Станало е бързо, не е усетила болка." Аз стоях с чаша неизпита вода в ръка, онази вода, която бях сипал за нея вечер преди лягане, по навик от трийсет години, и не можах да я изпия, защото нямаше кой да ми каже лека нощ.
На опелото в църквата "Св. Неделя" дойдоха трийсет и шест души. Станка, свекърва ми, седна на първия ред с престилка, прегъната в чантата — тя идва от три часа с автобус от Рудозем и не успяла да се преоблече. Зет ми Емил стоеше отзад, не говорихме. Внучката ми Ясмина, на девет, държеше букет бели гербери и питаше постоянно защо баба спи толкова дълго.
Писмото го намерих три седмици по-късно, под възглавницата й, когато най-после посмях да сменя калъфките. Написано на ученическа тетрадка с редове, с химикал, който беше свършвал мастилото към края и буквите ставаха бледи. Писала го е два месеца преди да умре. "Радой, ако ме няма някой ден — не защото знам нещо, просто защото човек никога не знае — искам да запомниш едно: не исках да печеля разправиите. Исках само да стигнем до утре заедно. Продай ресторанта, ако трябва, но не продавай търпението си." Нямаше подпис. Не й трябваше.
Ресторанта не продадох. Но и не можех вече да стоя в него сам. Назначих готвач от Пловдив, млад, казва се Петьо, учтив, не вика на никого. Аз сядах при касата, където сядала Гинка, и гледах хората да ядат гювеч, който тя обичаше да поръчва в последния момент, когато мислех, че менюто е приключено.
Единайсет хиляди и четиристотин лева взех от спестяванията ни — парите, с които тя искаше да ремонтира баня в апартамента на дъщерята ни Милена в София. Отидох при нотариус на улица "Хан Пресиян" и преписах тия пари директно на Милена, с нотариален акт, без да минават през мен, без да чакам благодарности. Станка дойде с мене — не защото й поискал, сама предложи да бъде свидетел. Подписах, сложих печата на масата до папката с договора и казах само: "Майка ти искаше това." Нотариусът — жена на около четирийсет, с очила, кацнали на върха на носа — не вдигна поглед от листа, просто подаде химикала.
Понякога вечер отварям вратата на ресторанта, минава сова покрай прозореца — живее под стрехата на съседната кооперация, нашите съседки от трийсет години я подхранват с остатъци. Кацва на дървото пред входа и ме гледа, както ме гледаше Гинка, когато чакаше да й кажа нещо и не казвах. Не говоря с птица. Но вечерта затварям касата сам, прибирам ключовете в десния джоб, а не в чантата, където ги слагаше тя — и преди да заключа, казвам високо, за себе си, не за нея: "Лека нощ." Защото вече знам — не се знае кое "лека нощ" ще бъде последното.





