Родих в понеделник вечерта, в четвъртък следобед подписах документите, с които затварях три години брак.
Казвам се Елена Радева, трийсет и две годишна, счетоводител в строителна фирма във Варна. Съпругът ми, Виктор Данев, е търговски директор в същата фирма — там се запознахме. Свекърва ми, Радка, винаги носи същата огърлица с кехлибар и винаги намира повод да я пипне точно преди да каже нещо неприятно. Зълва ми Боряна се смее на неподходящи моменти. Това го знаех отдавна. Не знаех само колко бързо ще го покажат, щом му се удаде случай.
Родих в "Света Марина" в понеделник, в единайсет без двайсет вечерта, след дванайсет часа раждане и разкъсване, което зашиваха половин час. Акушерката тъкмо беше сложила сина ми Мартин на гърдите ми, когато Виктор вдигна очи от телефона си и каза, съвсем спокойно, сякаш обсъждаме с какво да полеем двора:
— Прибери се с автобуса утре сутринта. Довечера сме на вечеря с нашите, резервацията е в седем и половина, в "Табиет".
За секунда стаята утихна. Чувах само неравномерното дишане на Мартин до гърдите си.
— Какво каза? — гласът ми едва излизаше.
Радка подръпна огърлицата си и въздъхна тежко, все едно аз създавам проблем.
— Елена, не прави сцена. Утре сутрин те изписват, автобусна спирка има точно пред входа.
— Родих преди шест часа — казах.
Виктор сви рамене.
— Нашите дойдоха чак от Шумен. Резервацията е платена. Не очакваш да я отменим, защото си уморена, нали?
Боряна, зълва ми, се изкикоти:
— Жените раждат всеки ден, Еленче. Не е чак такава трагедия.
Гледах ги — новите им якета, лъскавото червило на Радка, ключовете на колата в ръката на Виктор — колата, за която аз бях платила първата вноска преди две години, защото фирмата му тогава фалираше. Мартин проплака тихо. Притиснах го по-близо.
— Виктор — казах тихо, — наистина ли ме оставяш сама тук?
Той се наведе над леглото, снижи глас, така че само аз да го чуя.
— Не ме гледай така. Трябва да си благодарна, че изобщо те прие нашето семейство.
Прие ме. Защото мълчах. Защото никога не им показах какво има зад мен. Оставих го да вярва, че съм обикновена жена без нищо зад гърба си — без апартамента в Морска градина, останал ми от баба, без дела на баща ми в "Радев и съдружници", без спестяванията, които никога не докосвах пред него, за да не му звучи заплашително.
Радка взе чантата с пелените, надникна вътре и подсмръкна.
— Евтинийско. После ще купим нови неща — ако бебето заприлича на Виктор.
Нещо в мен се размести. Не беше гняв. Дори не беше болка. Беше яснота.
Виктор целуна набързо челото на Мартин, сякаш за пред хората, и се обърна да тръгва. На вратата спря.
— Не звъни непрекъснато. Ще празнуваме.
Вратата се затвори с тих щрак.
Седях там — с шевовете, които пулсираха, с тяло, изтощено до дъно — и Мартин заспа на гърдите ми. Плаках три минути. После спрях. И посегнах към телефона.
Имаше два контакта, за които Виктор никога не си бе направил труда да попита. Адвокатът ми. И баба ми по майчина линия, Параскева, която отгледа три поколения жени в нашето семейство да не разчитат на никого.
Първо се обадих на адвоката. Казва се Станимир Калудов, работи с баща ми още от времето, когато регистрираха фирмата.
— Елена? — вдигна веднага. — Роди ли вече?
— Да — прошепнах. — И Виктор току-що излезе и ни остави сами.
Кратка тишина. После гласът му стана друг — остър, съсредоточен.
— Искаш ли да задвижим нещата?
Погледнах малките пръстчета на Мартин, стиснали моя показалец.
— Да — казах спокойно. — Замразете всичко.
На сутринта Станимир дойде лично в болницата, с папка под мишница. Вътре беше брачният ни договор — да, имахме такъв, подписан преди сватбата по настояване на баща ми, с клауза, която Виктор никога не прочете внимателно, защото му се стори унизително да я чете пред мен. Клаузата гласеше, че апартаментът в Морска градина, 41 000 лева спестявания на мое име и 12% дял от строителната фирма, прехвърлен ми от баща ми при встъпването в длъжност, остават изцяло мои при всякакъв развод, независимо от причината.
Виктор беше вписан като съдлъжник единствено по колата — джип "Фолксваген Тигуан", купен преди две години, когато фирмата му затъваше и аз покрих първата вноска от 9 000 лева, за да не загуби клиента, пред когото се беше изложил.
Станимир изпрати нотариална покана за развод по взаимно съгласие същия следобед, а заедно с нея — писмо до банката, с което замразявах съвместната ни сметка, от която Виктор теглеше за вечерите с родителите си. И трето писмо — до счетоводния отдел на фирмата, с искане паричният поток по сделката, по която Виктор получаваше комисиона благодарение на връзките на баща ми, да бъде прекратен, тъй като договорът беше сключен чрез мен като посредник.
Виктор позвъни в два без петнайсет следобед, два часа след резервацията в "Табиет". Гласът му трепереше.
— Елена… какво направи? Всичко изчезна. Картата не работи, шефът ме вика в офиса, казаха ми, че договорът с "Приморие Строй" пада…
Седях в болничната стая, Мартин спеше до мен, а през прозореца се виждаше паркингът, където предната вечер беше спрял джипа.
— Не съм направила нищо — казах. — Просто спрях да плащам за неща, които никога не са били мои.
Той дойде в болницата в три и половина, без Радка, без Боряна. Застана до вратата — същата врата, която затвори зад гърба си предната вечер.
— Елена, да поговорим. Семейна криза е, не е нужно да стигаме дотам.
— Виктор — казах, — вземи си нещата от апартамента до петък. Станимир ще уреди подробностите. Джипа го продавам — ти дължиш 9 000 лева от първата вноска, пресметнати на половина, плюс лихвата по кредита, която платих вместо теб миналата година. 4 500 лева. Чакам ги по сметка до края на месеца.
— А синът ми?
— Ще виждаш Мартин по график, през адвокатите. Както е прието.
Той стоеше на прага, държеше телефона в ръка — вероятно банковото приложение, вече празно — и не намираше какво да каже. Радка му звънеше три пъти подред, виждах светещия екран от леглото.
Не вдигна. Просто си тръгна.
Мартин се размърда в люлката до прозореца, стисна юмруче и отново заспа. Взех телефона и изтрих от контактите само едно нещо — резервацията за "Табиет", която Виктор беше запазил в календара ми още преди месец, "за всеки случай".





