Казвам се Виолета Костадинова и преди да ме видят с чаша шампанско на червения килим пред хотел "Арена", трябва да разкажа какво нося в чантата си. Не пудра. Папка. Четири листа, подписани сутринта в нотариалната кантора на булевард "Витоша".
Галата вечер беше в чест на десет години фирма "Бургас Стил" — заводи за ламарина, за които съпругът ми Радостин работеше от нулата, докато аз водех счетоводството на ръка в кухнята на апартамента ни в Бургас. Петнайсет години брак. Единайсет от тях — рамо до рамо в бизнеса, който сега носеше неговото име върху фасадата.
Преди три месеца Радостин ми каза, че обича друга. Казваше се Камелия, двайсет и осем години, бивша модел, сега "консултант по имидж" във фирмата му. Каза ми го във вторник следобед, между две срещи, сякаш ми съобщаваше, че трябва да смени автомивката.
— Ще се разведем civilizirano — каза той тогава. — Няма нужда от скандали.
Civilizirano за него означаваше: аз напускам апартамента, той остава с всичко. Защото на хартия фирмата беше само на негово име. Защото преди петнайсет години, млада и влюбена, му повярвах, когато каза "защо да усложняваме, нотариусът струва пари".
Тази вечер Камелия дойде с червена рокля, която сигурно струваше колкото моята стара "Дачия", и с усмивка, отправена право към фотографите на входа.
— О, ти ли си била? — каза тя, щом ме видя до бара с чаша минерална вода. — Радо ми каза, че си… различна от очакваното. По-дребна.
Около нас вече се трупаха хора с чаши в ръка, подушили скандал като хрътки.
— Дребна съм само на ръст — отвърнах спокойно. — Останалото ми е достатъчно голямо.
Тя се засмя пред камерите, високо, за показ.
— Слушай, скъпа, знам, че е трудно. Но Радо избра. Избра жена, която му подхожда. Не счетоводителка от провинцията.
Точно тогава Радостин се приближи, с чаша в ръка, с лицето на човек, който мисли, че контролира положението.
— Виолета, моля те, не прави сцена — каза той тихо, но достатъчно близо до микрофона на репортера от местната телевизия.
— Не правя сцена, Радо. Просто дойдох да уточним нещо, преди да вдигнеш тост за "десет години успех".
Отворих чантата. Извадих папката. Не крещях. Не плаках. Говорех с тона, с който обявявах оборот на годишно събрание — защото точно това правех единайсет години.
— Фирма "Бургас Стил" ЕООД е регистрирана на твое име, вярно. Но складовата база на улица "Одрин" 14, купена през 2019-та за сто и четиридесет хиляди лева, е записана съвместно на нас двамата — защото парите дойдоха от продажбата на апартамента на майка ми в Пловдив. Същата база, в която днес складираш осемдесет процента от продукцията.
Камелия спря да се усмихва.
— И понеже ние с Радо никога не подписахме брачен договор — продължих — тази складова база, по закон, е съпружеска имуществена общност. Което означава, че без моя подпис никой не може да я продаде, да я ипотекира, нито да сключи договор за наем с новия "консултант по имидж", когото пускаш да урежда логистиката там от месец.
Радостин побеля. Не заради думите ми — заради това, че ги каза пред журналист с включен диктофон и пред двама от основните си инвеститори, застанали на три метра от нас.
— Виолета, това не е мястото…
— Точно това е мястото, Радо. Защото от утре нотариусът, при когото бях сутринта, праща писмо до търговския регистър с искане за блокиране на всяка сделка със склада, докато не се подели имуществото по развод. Виж, донесла съм копие и за теб.
Подадох му плика. Ръцете му трепереха повече от моите.
Камелия направи стъпка назад, токчетата й залитнаха на мраморния под.
— Радо, ти не ми каза, че складът е спорен…
— Не е спорен — поправих я любезно. — Моят е наполовина. Напълно законно.
Залата притихна. Някой изключи микрофона на репортера твърде късно — записът вече вървеше в телефона на поне трима гости.
На следващата сутрин адвокатката ми, Елка Дамянова, подаде официалното искане в Районен съд — Бургас за делба на съвместно имущество. Складовата база спря всякакви доставки за шейсет дни по съдебно разпореждане. Радостин загуби договора с най-голямата си клиентка, верига строителни хипермаркети, защото не успя да изпълни поръчка навреме.
Три седмици по-късно седяхме с Елка на масата в кантората й, с чаша кафе между документите.
— Той предлага петдесет и пет хиляди лева, за да се откажеш от правата си върху склада — каза тя.
Поклатих глава.
— Складът струва два пъти по-малко от самата фирма, която без него не функционира. Няма да взема пари. Искам дела в собствеността на склада, записана на мое име в имотния регистър, с право да го отдам под наем на когото аз реша.
Радостин се съгласи след още два месеца преговори, когато производствената линия стоеше замръзнала и инвеститорите му заплашиха да се изтеглят. Подписахме при нотариус Събев — не оня, при когото бяхме ходили заедно като съпрузи, а друг, когото Елка ми препоръча.
Днес складовата база на улица "Одрин" 14 е наполовина моя, вписана в имотния регистър с моето пълно име — Виолета Костадинова, без фамилията на мъжа, която върнах в съда същия ден, когато подписахме делбата.
Дадох я под наем на транспортна фирма от Айтос за хиляда и осемстотин лева месечно. Парите отиват в отделна сметка, която отворих сама, в "Пощенска банка" на булевард "Демокрация", с карта, която пазя в същата чанта, в която преди три месеца носех папката.
Радостин звънна веднъж, миналата седмица, да пита дали бих преразгледала условията на наема, защото новата продукция му трябва точно там. Погледнах телефона на масата, видях името му на екрана и продължих да пия кафето си, докато звънът спря сам.





