Мирис на мокър асфалт и евтино кафе от автомат

Казвам се Гергана, държа малка книжарница на улица "Раковски" в Пловдив, на две пресечки от Драматичния театър. Познавам тази история не от вестниците, а от първа ръка — защото актрисата, за която ще разкажа, три седмици наемаше апартамента над моя магазин, когато идваше за благотворителни спектакли. Да я наречем Алла Верещак, така стоеше името в списъка на гостите на хотела, макар че в Русия цялата телевизия я познаваше под друго име, от сериал, който вървеше там всеки ден в деветнайсет часа.

Помня я добре, защото всяка сутрин купуваше едно и също каре тефтерче и черна гел химикалка. Казваше, че пише писма на сина си, когото бе изпратила във Варна, после по-нататък, в Пловдив, когато се уплашила от бомбардировките. Никога не каза направо, че се страхува за съпруга си. Знаех само толкова, колкото ми каза пощальонката, която веднъж й донесе писмо без подател — с полеви печат.

Беше февруари, студ, тротоарът лъскав като огледало, а аз стоях на прага на магазина с чаша кафе от автомата, защото радиаторът у мен почти не топлеше. Алла излезе от входа в черно палто, с телефон до ухото, и чух откъс от разговора — на руски, твърдо, без колебание: че няма да се върне, че е изгорила договорите си, че продуцентите в Москва може да я търсят, но няма да я намерят. Запомнила съм това, защото гласът й не трепна. У другите хора в такива моменти гласът трепери. У нея — не.

Съседът от долния етаж, дядо Тодор, пенсионер, който по цели дни седи на пейката пред блока с кучето си, таксата Боби, ми каза по-късно, че я видял да плаче в колата, преди да влезе в сградата. Не знам дали е истина. Хората говорят различни неща. Знам само, че когато влизаше в моя магазин, лицето й беше подредено, спокойно, сякаш нищо не се е случило — и това ме удари повече тогава, отколкото биха ме ударили сълзи.

В театъра, където пя на благотворителен концерт за украински бежанци, имаше около четиристотин души. Билети по трийсет лева, целият приход за медицинско оборудване за армията. Знам го, защото дъщеря ми продаваше билети на входа. Каза ми, че Алла преди да излезе на сцената стояла зад кулисите и просто дишала бавно, броейки нещо наум, сякаш броеше пари или дни.

На сцената каза неща, които дъщеря ми записа в телефона, защото се страхувала да не ги забрави. Че войната не започнала през февруари две хиляди двайсет и втора, а осем години по-рано. Че няма да й стигне животът, за да благодари на тези, които защитават родината й. Залата тогава се изправи. Не аплодисменти веднага — първо тишина, толкова гъста, че се чуваше как някой на третия ред си изчиства гърлото. После чак дойдоха овациите.

Нещото, което помня най-добре, се случи след концерта, в моя магазин, не на сцената. Алла дойде да купи плик — обикновен, кафяв, канцеларски — и пощенска марка. Попитах я дали е за сина. Каза, че не, че е до нотариус в Киев. Че прехвърля дяловете си в апартамента в Подил, който имала от родителите си, на фондация, помагаща на деца на войници. На хартия, чрез пълномощник, защото самата не можела сега да пътува. Сумата, която спомена без емоция, сякаш четеше списък за пазар: апартаментът носел около деветнайсет хиляди евро годишен наем, който сега щял да отива във фонда вместо в джоба й.

Не попитах защо точно сега. Не беше моя работа. Запечата плика, лепеше марката по-дълго, отколкото е нужно, сякаш това беше някаква церемония, и каза тихо — всъщност не на мен, по-скоро на себе си — че договорът в Москва й давал годишно повече, отколкото този имот струвал за десет години. И че не съжалява.

Отпътува три дни по-късно, рано сутрин, преди да отворя магазина. Знам го, защото дядо Тодор видял такси на стоянката в пет и четирийсет, а Боби лаял, както винаги лае на дизелови двигатели. Оставила е ключа от апартамента на съседката, заедно с бележка: благодарност за кафето и за това, че никой тук не я е питал за повече, отколкото тя сама искала да каже.

Месец по-късно прочетох в интернет, че руският канал, за който някога играеше, обявил официално, че вече няма да работи с нея, че името й е изтрито от финалните надписи на повторенията на сериала. Тогава се сетих за онзи плик и за марката, която лепеше толкова дълго. Не видях какво отвърна онзи канал — сигурно нищо, защото защо да отговаряш на някой, който отдавна е затворил вратата след себе си и е предал ключа на съседката.

Rate article
Мирис на мокър асфалт и евтино кафе от автомат