Чашите от кристал звъняха тихо под светлината на свещниците в залата на хотел „Самоков Палас“ — там, където Теодора Иванова организираше вечерята по случай встъпването си в управителния съвет на фамилната строителна компания. Антични дъбови ламперии, маслени платна по стените, сервиз от сребро — всичко носеше отпечатъка на пари, трупани три поколения наред.
И точно когато келнерите внасяха основното — агнешко с червен сос от шипка — порцеланова чиния се разби в мраморния под.
Сосът плисна по подгъва на роклята на Теодора. Тя скочи, удари с длан по масата толкова силно, че виното в чашите потрепери, и изкрещя:
— Веднага почисти това!
Разговорите замлъкнаха. Петдесетина гости застинаха с вилиците на половин път до устата.
До масата стоеше дребна възрастна жена с престилка — беше дошла да помогне на персонала, защото внучката й, камериерка в хотела, бе получила температура точно тази вечер и нямаше кой да я замести на смяна. Жената се казваше Йорданка Петрова, на шестдесет и осем години, бивша учителка по литература в Благоевград, пенсионерка от единайсет години.
— Аз… аз не работя тук — промълви тя, а ръцете й вече трепереха.
— Тогава чисти като добра камериерка — отсече Теодора и посочи с пръст право в лицето й, сякаш жената беше мебел, която трябва да се премести.
Йорданка приклекна. Коленете й пукнаха. Събираше парчетата порцелан с голи пръсти, едно по едно, и ги трупаше в шепата си, докато ъгълчетата не поряза кожата под нокътя. Никой от гостите не помръдна. Вилица тракна в чиния някъде в дъното на залата — единственият звук.
Вратата на залата се отвори с трясък.
Влезе мъж на около четиридесет години, в сив костюм, без вратовръзка. Беше Мартин Христов — синът на Теодора, собственик на половината от компанията, човекът, заради когото всъщност беше организирана вечерята.
Той спря на прага. Погледна към пода. Видя жената с престилката, коленичила сред порцелановите парчета, с ръка, разтреперана над подноса за трохи.
— Бабо Йорданка? — каза той, и гласът му прегракна на второ „о".
Жената вдигна очи. Беше негова учителка по литература в осми клас в Благоевград, преди семейството да се премести в Самоков заради строителния бизнес на бащата.
— Мартин? Ти ли си… — гласът й се пречупи по средата на името.
Теодора застина с ръка все още вдигната във въздуха. Лицето й пребледня.
— Ти… познаваш тази жена? — попита тя, а острите нотки от преди секунда се бяха изпарили напълно.
Мартин не отговори на майка си. Клекна до Йорданка, хвана я под мишницата с двете си ръце и я изправи бавно, сякаш вдигаше нещо, което може да се пропука. Коленете й поддадоха за миг, той я подхвана през кръста. Извади кърпичка от вътрешния джоб на сакото, но не я подаде — сам изтри капката кръв под нокътя й, после й подаде кърпичката за останалото.
— Петдесет лева учебник по алгебра — каза тихо, без да гледа майка си. — Осми клас, кабинет 14, мократа карта на Европа на стената зад таблото. Не ми взе и стотинка обратно.
— Внучката ми е болна тази вечер, казах, че ще помогна за час — промълви Йорданка, стискайки кърпичката.
Теодора отвори уста, но не излезе нищо. Петдесет чифта очи бяха върху нея.
— Утре подписвам документите — каза Мартин и най-накрая се обърна към майка си. — Мажоритарен дял. Знаеш.
Той извади телефона, отвори банковото приложение с палец, набра сумата и натисна „превод" — без да каже на кого колко и защо, обърнат с гърба към залата. Телефонът на Йорданка писукна в джоба на престилката й.
— Проверете после — каза й той. — Сега седнете, госпожо Петрова. На моята маса.
Дръпна стол, почти бутна Йорданка да седне на него, преди тя да успее да откаже. Йорданка остана с ръце в скута, кърпичката стисната на топка, без да смее да погледне никой от гостите.
Теодора остана права, отделена от всички, с петно от сос на подгъва на роклята. Посегна към чашата си, но я остави непипната.
— Мартин, аз мога да обясня —
— Утре в десет при нотариуса — прекъсна я той. Нищо повече.
Към вратата се обърна келнерът с подноса за счупена порцеланова чиния и попита тихо дали да сервира агнешкото отново. Мартин кимна веднъж, седна до Йорданка на стола, който преди секунди беше неин, и напълни чашата й с вода.
— Разкажи ми за внучката — каза той. — Как е сега, с температурата.
Йорданка отпи глътка вода, ръката й все още леко трепереше, и на хотелския паркинг отвън, под неонната табела на „Самоков Палас", стояха забравени и ненужни петдесет чинии агнешко с шипков сос, стопляни от прозорците на залата.





