Ивайло зачеркна още един ред в бележника.
Трийсет и две кандидатствания само този месец. Отговор дошъл — от нулата.
Той живеше в Пловдив, на „Коматевско шосе", в едностайно, което баба му остави преди три години. Без наема щеше да спи в колата.
Телевизорът в съседната стая мърмореше новините — нещо за инфлацията, за поредното вдигане на цените на тока. Той дори не го гледаше, просто фонов шум, за да не е абсолютна пустота в апартамента.
Дядо му, Методи Петров, седеше на масата и ядеше боб с наденица — същия обяд всеки вторник от четиресет години насам.
— Пак пред компютъра — каза дядото, без да вдига поглед. — На твоите години аз вече работех втора смяна в завода.
— Кандидатствам, дядо.
— Кандидатстваш. — Методи сдъвка залъка си. — Аз на осемнайсет вече имах заплата, стая в общежитие и запазено място на опашката за „Москвич". Вие само гледате в екрана и се оплаквате.
Ивайло затвори лаптопа. Не защото нямаше какво да отговори. Защото беше чувал тази реч осемдесет пъти и знаеше всяка запетая.
— Завърших право, дядо. Четири години, трийсет и осем хиляди лева студентски кредит. Знаеш ли къде работя сега? В кол-център на "Теленор", осем лева на час, обаждания за неплатени сметки.
— А защо не отидеш в адвокатска кантора?
— Защото за стаж искат пет години опит. За първа позиция. Разбираш ли колко е това — пет години опит за позиция, която се казва "начална"?
Методи остави лъжицата.
— Квартирата ти колко е?
— Петстотин двайсет. Вземам хиляда и сто на месец. Останалото — ток, храна, кредит. Не остава нищо.
— При нас баджанакът купи апартамент на двадесет и шест, с една заплата.
— Апартамент тогава струваше три годишни заплати, дядо. Сега в Пловдив двустаен е сто и десет хиляди. При моята заплата — това са над осемдесет години спестяване, ако не ядеш.
Между тях легна нещо тежко, пълно с цифри, които никой не искаше да повтаря на глас втори път. Методи въртеше лъжицата в чинията, без да я вдига.
На другата сутрин Ивайло получи имейл от веригата "Мегапарк" — молбата за позиция "младши специалист логистика" била приета. Интервю в четвъртък, 14:30, офиса до бул. "Васил Априлов".
Той се избръсна, облече единствената си риза без петно и тръгна с автобус 20, защото паркинг струваше шест лева на час и нямаше тези шест лева.
Интервюиращата, жена на около четиридесет, с табелка "Весела Костадинова, HR мениджър", прелисти автобиографията му два пъти.
— Виждам, че имате юридическо образование.
— Да.
— Защо кандидатствате за логистика?
— Защото логистиката плаща. А правото, на старта, не плаща нищо.
Весела се усмихна накриво.
— Добре. Позицията изисква минимум три години опит с ERP системи.
— Пише "младши специалист".
— Да, но предпочитаме кандидати с опит.
— Как се получава опит за младша позиция, ако всички младши позиции искат опит?
Тя не отговори веднага. Погледна листа пред себе си, после него.
— Ще ви звъннем.
Не звъннаха.
Същата вечер Ивайло седна на балкона с чаша чай "Боровец" — единствения лукс, който си позволяваше, защото пакетче от двадесет струваше три лева. Долу, на спирката, минаваше трамвай номер 1, скърцаше по релсите както винаги.
Методи дойде след него, с бастуна, който вече не му трябваше, но го носеше по навик.
— Чух те да говориш по телефона. С майка ти.
— Да.
— Каза ѝ, че си провалил интервюто.
— Казах ѝ истината.
Методи седна на пластмасовия стол до него.
— Знаеш ли защо на мен ми беше по-лесно? Не защото бях по-умен или по-работлив от тебе. Защото системата тогава имаше едно правило: работиш — получаваш. Сега правилото е различно. Работиш, кандидатстваш, учиш се — и пак нищо. Видях го по новините. Млади с две дипломи, без работа.
Ивайло го погледна, стиснал чашата с две ръце, за да усети топлината ѝ. Не очакваше това.
— Значи признаваш.
— Признавам, че не разбирам всичко. Но виждам колко чекове плащаш и колко остава. Аритметиката не лъже, Иво. Аз нямах кредит за образование. Ти имаш трийсет и осем хиляди дълг и заплата, с която едва плащаш наема.
Той отпи от чая, после остави чашата на масата с леко тупване.
— Исках да ти кажа нещо друго. Обадих се на Радой, съседа от трети етаж. Той работи в счетоводна къща, търсят човек за администратор, с юридическо образование е предимство. Заплатата не е висока — хиляда и четиристотин, но е начало с договор, не на час.
— Защо не ми каза веднага?
— Защото исках първо да те видя — дали ще продължиш да търсиш или ще седнеш и ще се предадеш. Виждам, че не си седнал.
Три седмици по-късно Ивайло подписа договор в счетоводната къща "Велев и съдружници", на булевард "Шести септември". Не беше мечтаната работа. Не беше дори правна практика. Но беше начало с фиш за заплата, а не с надница на час.
В първия работен ден той занесе на дядо си разписка — копие от договора — и я остави на кухненската масата до чинията с боб.
— Това е договорът. Хиляда и четиристотин на месец, осигуровки платени.
Методи го взе, вдигна очилата на челото и зачете ред по ред.
— Пробен период три месеца.
— Да.
— А след това?
— След това видим. Но вече е нещо, дядо. Не кол-център, не на час.
Методи сгъна листа и го сложи обратно до чинията.
— Знаеш ли какво смятам да направя? Онзи влог, дребния, в пенсионния фонд — осем хиляди лева. Пазих ги за погребение. Сега ще ти ги дам за кредита. Не всичките — три хиляди. Останалото — за мен, да не бъда в ничий ред.
— Не искам твоите пари за погребение, дядо.
— Не ги искам и аз да лежат там заради едно погребение, докато внукът ми плаща лихва всеки месец за хартия, която трябваше да му отвори врата, а само му я затръшна. Решено е.
Ивайло не отговори. Само седна на стола срещу него и остави бележника затворен на масата, без да отваря страницата с кандидатствания — за пръв път от месеци.
Телевизорът в другата стая още мърмореше нещо за инфлацията. Никой не стана да го изгаси.






