В онзи ноемврийски следобед залата на хотел „Рила Палас" в Пловдив блестеше като извадена от списание. Бели рози до тавана, кристални чаши „Боровец", свещник от позлатен бронз, нает специално от Виена. Богдан Теохаров се женеше за Камелия Драгомир — булка избрана от баща му, от неговите пари, от неговите връзки.
Около триста гости от строителния и банковия елит на града вдигаха чаши. Всичко вървеше по сценарий, написан отдавна и платен предварително.
Тогава по пътеката между масите тръгна дете.
Беше момиченце на около шест години, с рокля на цвят изсъхнала глина, явно ушита от друга, по-голяма рокля. Косата й — несресана, сплъстена на тила. В ръцете си стискаше снимка, толкова стара, че хартията беше омекнала и леко извита от многократно сгъване.
Камелия дръпна фустата си настрани, сякаш детето можеше да я зацапа само с присъствието си.
— Охрана! — изсъска тя на един от сервитьорите, който стоеше най-близо.
Но преди мъжете в черни костюми да стигнат до нея, момиченцето спря точно пред масата на младоженците и каза с глас, по-голям от нея самата:
— Искам само мама да не отива на небето.
Звънтенето на чашите изведнъж се чу прекалено силно в настъпилата пауза.
Богдан се надигна от стола. Снимката трепереше в малките ръце на момичето. Когато най-сетне видя жената на изображението, усети как кръвта напуска лицето му.
Теодора.
Жената, която беше обичал преди седем години. Жената, която баща му, Велизар Теохаров, беше прогонил от живота му с едно-единствено изречение: „Или тя, или фирмата." Жената, за която Богдан дори не подозираше, че е износила негово дете.
— Как се казва майка ти? — попита той, едва си поемаше въздух.
Детето го погледна право в очите.
— Теодора.
Камелия сграбчи ръкава му.
— Седни. Това е унизително пред всичките тези хора.
Богдан не послуша. Вдигна детето на ръце и хукна навън от залата, право към колата си, после — към Университетска болница „Св. Георги".
Зад гърба му идеалната сватба се разпадаше на парчета коментари и телефони, вдигнати да снимат скандала.
В колата момиченцето, което се казваше Яна, стискаше здраво ръкава му с две ръце, все едно щеше да падне, ако го пусне.
— Съседката Йорданка ме доведе с автобуса. Каза, че знае адреса от плика с поканата, който мама скри в кутията за обувки. Каза ми да не казвам на никого, че сме дошли, само да намеря булката.
— А защо точно булката?
— Йорданка каза, че ти ще познаеш снимката.
Богдан не попита повече. Ръцете му стискаха волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
На четвъртия етаж, стая 412, миришеше на дезинфектант и на увехнали карамфили в чаша вода до леглото. Теодора лежеше свързана с два апарата, кожата й беше с цвят на пепел, устните напукани.
— Богдан… — гласът й беше само дъх.
Лекарката, доктор Севда Милчева, го изведе в коридора и каза направо, без заобикалки:
— Чернодробна недостатъчност. Чака се донор от седем месеца, тъканна съвместимост почти нулева с наличните листи. Състоянието се влошава с всяка седмица. Говорим за месеци, не за дни, но без донор бройката върви само в една посока.
Богдан седна на пластмасовия стол в коридора, държеше Яна на коленете си. Трапчинката на брадичката й беше същата като неговата — видя я чак сега, когато светлината на лампата падна отстрани.
— Защо не ми каза? — попита той по-късно, когато Теодора се съвзе достатъчно да говори.
— Баща ти прати хора в апартамента ми в Пазарджик. Казаха, че ако се появя отново, ще съдят родителите ми за заем, който не съществуваше. Бях на двадесет и три години, Богдан. Нямах кой да ме защити.
Велизар Теохаров дойде в болницата на следващия ден — не от разкаяние, а защото слуховете вече обикаляха борда на фирмата му „Теохаров Строй" ООД. Застана на прага на 412-та, в тъмносиво палто, стиснал телефона си.
— Богдан, трябва да се върнеш на масата с Камелия. Договорът за парцела на булевард „Цариградско шосе" зависи от този брак. Говорим за осемстотин хиляди лева инвестиция от бащата на Камелия.
— Вече не ме интересува парцелът, тате.
— Ти имаш отговорности.
— Имам дъщеря на шест години, която за втори път в живота си гледа майка си в болнично легло, защото ти си решил коя жена е достойна за семейството ни.
Велизар мълчеше дълго, после каза само:
— Ще видим.
И излезе.
Камелия дойде същата вечер, не за да прости, а за да приключи нещата с достойнство — поне така го нарече сама. Застана до вратата, без да влиза в стаята, погледна Яна, после Теодора.
— Не те мразя, Теодора. Но бих искала да знам защо никой не ми е казал истината преди да стъпя на онзи олтар.
— Защото истината не носеше инвестиции, Камелия.
Камелия извади от чантичката си кутийката с годежния пръстен, остави я на нощното шкафче до чашата с увехналите карамфили, и излезе без скандал. Не се върна.
През следващите дни Богдан не мръднал от коридора на болницата, освен за да намери специалисти. Обадил се на трима лекари от Пловдив, после на един бивш състудент по медицина, който работел в клиника в Мюнхен и познавал протокола за спешни трансплантации при чуждестранни пациенти с частно осигурено лечение. Оказа се сложно — чакаща листа, документи, съгласувания между две здравни системи — и отне повече от две седмици само първоначалните изследвания за тъканна съвместимост да бъдат приети от немската страна.
Личният адвокат на Богдан, Радостин Калев, идвал всеки ден в болницата с папки — отначало само да провери актуалния статус на бащинството, после с договора за собствеността върху автосервиз „Марица" в Пазарджик, който майката на Теодора водила, преди да фалира точно по времето, когато семейство Теохаров притискало Теодора да напусне града.
— Трябва ми време да го направим чисто, не набързо — казал Калев на Богдан една вечер, докато подреждал листовете на масата в коридора. — Дела, нотариуси, данъчни въпроси за дела от фирмата. Не е еднодневна работа.
Богдан кимнал само веднъж и продължил да чака.
Отне близо месец, докато трансферът от 120 000 лева за лечение и изследвания в Мюнхен бъде наредена през банката, успоредно с подаването на доброволна молба за бащинство, преди всякакъв ДНК тест, с подписа на Богдан в графа „баща". Прехвърлянето на дела от 40% в „Теохаров Строй" — записан на негово име от бащата преди години — се проточи с още няколко седмици нотариални процедури, докато накрая акциите били записани изцяло на Яна, с настойничество на Теодора до пълнолетие на детето.
Велизар научи за прехвърлянето от собствения си счетоводител, не от сина си. Дойде в болницата същата вечер, застана пред стая 412, но Богдан вече беше вътре, седнал до леглото, с Яна заспала на неговите колене, а Теодора — будна, гледаше капчицата, която влизаше в ръката й.
Велизар не влезе. Погледна през тясното стъкло на вратата — сина си, жената, която беше изгонил, детето, което не знаеше, че съществува седем години — и не каза нищо. Обърна се и слезе по стълбите, вместо да чака асансьора.
Два месеца по-късно се намери съвместим донор чрез немската листа, за която Теодора най-сетне била официално приета като пациент с частно финансиране. Трансплантацията премина в клиника в Мюнхен. Теодора се прибра в Пловдив не в апартамента в Пазарджик, а в къща, купена на нейно име, с градина и стая за Яна, боядисана в цвета, който момичето избра само — светло жълто, като слънчогледите, които растяха зад болницата, докато чакаше.
Велизар дойде веднъж, с букет, който остави на вратата, без да почука. Яна го намери и го занесе на майка си с въпрос:
— Кой е този човек?
Теодора погледна снимката, която още пазеше в чекмеджето — същата, избеляла, с извитите ъгли — и отговори само:
— Дядо ти. Но реши го сам, когато поискаш да го опознаеш.
Богдан не отговори вместо нея. Седна до прозореца, където дъщеря му подреждаше цветни моливи по рафта на новата си стая, подаде й жълтия молив, който тя търсеше под леглото, без да каже дума и без да чака похвала за това.





