През пролетта на 1994-та Николай Гергов стоеше в коридора на училище "Христо Ботев" в Пловдив и чакаше да свърши родителската среща, стиснал в ръка бележник с домашни на дъщеря си. Три години по-рано беше загубил жена си Славка — рак на панкреаса, десет месеца от диагнозата до края. Беше актьор в Народния театър, лице познато от няколко телевизионни постановки и една роля, заради която го спираха по улицата в Пловдив: занаятчията Ангел от сериала, вървял по Българската национална телевизия в началото на деветдесетте. Славка работеше зад кулисите — костюмограф, изкарала цял живот с игла и конец, познаваща всеки актьор в трупата по номера на обувките му.
Когато я нямаше вече, Николай не направи от загубата представление. Нямаше интервюта, нямаше сълзливи изявления пред "Труд" или "24 часа". Прибра болката вкъщи, между стените на апартамента на улица "Раковски", и продължи да играе, докато се опитваше да крепи два свята, които не се съчетаваха: единият искаше турнета и репетиции до късно; другият — баща, който да се прибира всяка вечер и да проверява домашните.
Синът му Мартин беше на осем, дъщеря му Дария — на пет. Първата година след погребението соседката от третия етаж, баба Кера, слизаше всяка сутрин да ги вземе за училище, докато Николай беше на турне в Бургас или Варна. После спря да й иска тази услуга. Просто спря да заминава.
Никой в театъра не разбра веднага какво става. Мислеха, че е уморен, че ще му мине след месец-два. Директорът на трупата, Ивайлов, го викаше по два пъти в седмицата да го убеждава да поеме нова роля — комедия, гарантиран успех, билетите щели да се продадат само на негово име. Николай отказваше учтиво, всеки път със същата формулировка: "Не сега." Не обясняваше повече.
Истината беше по-проста и по-тежка едновременно. Мартин беше започнал да се буди нощем и да търси стая, в която баща му спи, само за да провери, че е там. Дария беше спряла да говори за майка си, но рисуваше една и съща жена с жълта коса на всеки лист хартия, който й попаднеше — учителката й пазеше цяла папка с тези рисунки, без да казва на никого защо.
Есента на 1996-та Николай подаде документи за напускане от постоянния състав на театъра. Остана на свободна практика — озвучаваше реклами, правеше дублаж за детски филми по телевизията, вземаше по някоя роля само ако снимките бяха в Пловдив или наблизо и не пречеха на училищния график. Хонорарите паднаха рязко — от нещо като хиляда и двеста лева месечно на около триста-четиристотин, но за пръв път от три години закусваше с децата си всяка сутрин.
Съседите го виждаха с найлонова торба от квартала магазин, купуващ хляб и кисело мляко, вечер да седи на пейката пред блока с термос кафе, докато Мартин играе футбол с другите деца от входа. Никой от тях не знаеше, че преди месец му бяха предложили роля в копродукция с чужда телевизия — договор за девет месеца снимки в чужбина. Николай отказа по телефона, без да обяснява причината на продуцента отсреща.
Годините минаваха. Мартин завърши гимназия, замина да следва в София. Дария остана по-дълго с баща си — до деветнайсетата си година, когато замина за Германия по програма за студентски обмен. Тогава Николай за пръв път от петнайсет години прие покана за главна роля — телевизионен сериал за икономическата криза от деветдесетте, снимки в София, шест месеца.
На премиерата, през 2011-та, дъщеря му дойде специално от Мюнхен. Седна до него в киносалона и по едно време му подаде носна кърпичка — не защото плачеше, а защото Николай стискаше в юмрук програмата на прожекцията толкова силно, че я беше смачкал.
Журналистка от "Капитал Лайт" го попита след премиерата защо е изчезнал толкова години от сцената. Николай отговори без заобикалки: "Не съм изчезвал. Просто бях там, където трябваше да бъда." После добави нещо, което репортерката записа дословно: "Не съжалявам за нито един пропуснат договор. Имам две деца, които знаят, че съм бил до тях, когато е имало нужда. Това не се купува с никой хонорар."
Договорът за онзи филм в чужбина, който отказа през 1997-а, така и не подписа — папката с оригиналните документи стоеше още в едно чекмедже на бюрото му, пожълтяла, с подпис само на продуцента. Николай я извади веднъж, показа я на Дария, после я върна обратно и затвори чекмеджето. Не я изхвърли. Просто нямаше нужда повече да я гледа.
