Беше навечерието на Нова година. 31 декември. Почивен ден. Пладне. Отвън беше истинска зима и всичко бе затрупано със сняг. Във въздуха, блъскайки се в стъклата, летяха едри снежинки – истински мраз в природата, а аз усещах мраз на сърцето. Знаете ли какво е навечерието на новогодишния празник в такъв красив, бял ден? Е, точно това беше. Бях се разделил с моята Снежана и нямаше с кого да посрещна празника.
Не ми се ходеше при роднините. Не исках да чувам въпросите им за живота ми, моите отговори, а после да гледам съчувствените им лица. Навън и на сърцето беше мразовито. Ето така.
Сетих се за леля ми Райна. Човек с най-добра душа, нека земята й е лека. До последния си ден помагаше на всеки, когото можеше, а на мене казваше: – В навечерието на Нова година трябва да събереш всичко, което можеш. Вкусна храна, одеяла и да излезеш навън. Трябва да нахраниш всяко коте и всяко куче, което срещнеш, и да им постелеш топло одеяло. Тя така и правеше.
А аз – мързеливец. Само няколко пъти хукнах до градската градина и наръсих суха храна на различни места.
Явно беше дошло и моето време, помислих си. Време да си спомня наставленията на моята добра леля и да й отдам почит. Събрах два големи чувала. В единия – варено пиле и куп суха храна, а във втория – кърпи и няколко стари одеяла.
Облякох топло яке с качулка и излязох навън. В лицето ме удари вятър със сняг. Свих се и тръгнах. Търсих дълго и безрезултатно. Дали котките се бяха скрили от студа, или просто не можех да ги намеря. Съвсем изтощен и без да знам какво да правя и къде да оставя всичко, стигнах до малко площадче.
Ето какво беше странно. Навсякъде виеше и духаше студен, свистящ вятър, а тук облаците се разкъсаха и един-единствен слънчев лъч падна на земята и се задържа. В този лъч имаше пейка в средата на площадчето и човек, седнал на нея.
Приближих се и седнах до него. Страшно исках да си почина, а и беше приятно да поседя в този нежен лъч.
Това беше странен възрастен мъж с плетена шапка, в ръцете държеше букет лалета и гледаше някъде напред.
– Хубаво е тук – казах в нищото. – Приятно и топло – отвърна той.
– А защо не отивате да посрещнете Нова година? – попитах. – Сега ще тръгна – отвърна сивобрадият мъж, – имам още много работа, ей сега ще си довърша цигарата и един от задълженията. И ме погледна. – А ти защо не отиваш? – усмихна се. – Няма с кого да посрещна – заекнах. – И леля ми казваше… – И му показах чувалите.
– Леля ти ти казваше, че в навечерието на Нова година трябва да събереш всичко, което можеш: вкусна храна, одеяла и да излезеш навън, за да раздадеш всичко на бездомните котки и кучета – довърши старецът и ме погледна право в очите.
Челюстта ми падна, цигарата ми падна на земята. – Откъде знаете? – смаяно попитах. В очите на сивобрадия мъж изведнъж проблеснаха звезди. – Върви – каза той. – Трябва да бързаш, защото те чакат много. Спомняй си по-често за леля си. Тя беше човек с най-добра душа. И той стана, остави на пейката букета лалета, тръгна напред, излезе от слънчевия лъч, пресече пътя и изведнъж изчезна зад минаващ автобус. Сякаш се разтвори във въздуха.
Станах от пейката и изведнъж забелязах четири котки, които гледаха чувалите ми с алчни очи. Явно миризмата на пилето ги беше достигнала.
Първо се приближиха две рошави красавици с пухкави опашки. После от храстите, подскачайки забавно в преспите, се довлякоха още две.
– Ето ви, вас търся – казах им и извадих всички лакомства и одеяла, подредих ги под малък навес, който надеждно ги пазеше от снега.
С леко сърце тръгнах към вкъщи, като изхвърлих празните чували. Само се карах, че не попитах сивобрадия старец със звездите в очите какво има предвид, че ме чакат. И за леля трябваше да попитам. Винаги така – забравям най-важното и оплесквам. Цял живот така, ругаех се.
Не усетих как краката сами ме донесоха до блока, а когато вече се качвах към входа, погледът ми падна надолу.
Там, в храстите, в преспата, седеше съвсем мъничко сиво котенце и плачеше, притиснало лявата си лапичка към себе си.
Клекнах пред него и попитах: – Какво се е случило, малкият?
Котенцето хълцна и ми подаде малката си, мокра и студена като лед лапичка. Извадих двете си ръце от джобовете и я взех в тях. И изведнъж. Съвсем изневиделица от мен се изтръгна:
– Тате, ръцете на тате са много лекуващи. Сега слънчице, ще ти стане по-добре.
Внимателно взех треперещото телце в шепите си, притиснах го до себе си и влязох във входа.
Сега имаше с кого да се занимавам и с кого да посрещна Нова година.
Все пак този сивобрад старец със звезди в очите не беше излъгал. Чакаха ме. Много ме чакаха. А това е най-важното – когато те чакат.
(адаптирано по Олег Бондаренко)Сгушено в шепите ми, котенцето спря да трепери. Погледнах го—очите му бяха същите като на стареца: в тях проблясваха искрици.
— Ти си негов пратеник, нали? — прошепнах аз.
Котенцо близна ръката ми и замърка.
Вдигнах го до гърдите си и влязох в асансьора. Когато вратата се затвори, пред очите ми изплува лицето на леля Райна—усмихнато, топло, сякаш казваше: „Ето, най-после разбра.”
И аз разбрах.
Човек никога не среща случайно онези, които го чакат. Понякога те идват облечени в снежинки, понякога в сиви мустаци, понякога в мокра лапичка. Но всички носят една и съща искра.
Отворих вратата на апартамента, сложих котенцето на топло одеяло до радиатора и казах:
— Добре дошъл.
Навън снегът спря. В тишината на новогодишната нощ чух как някъде далеч звънна камбана—или може би просто сърцето ми.
Защото най-важното не е просто да те чакат. Най-важното е да имаш за кого да се грижиш. И тогава дори и най-студеният декември се превръща в началото на пролетта.






