Навечерието на Нова година беше. 31 декември. Почивен ден. Пладне. Отвън зимата беше истинска — всичко бе затрупано със сняг. Едри снежинки се удряха в стъклата, истински мразове в природата, а аз усещах мразове на сърцето. Знаете ли какво е навечерието на новогодишния празник в такъв красив, бял ден? Ето точно това беше. Бях се разделил с жена си и нямаше с кого да посрещна празника.
При роднините не ми се ходеше. Не исках да чувам въпросите им за живота ми, моите отговори, а после да гледам съчувствените им лица. Навън и на сърцето беше мразовито. Така.
Сетих се за леля си. Човек с най-добра душа, Бог да я прости. До последния ден от живота си помагаше на всекиго, а на мен ми казваше: — В навечерието на Нова година трябва да събереш всичко, което можеш. Вкусна храна, одеяла и да излезеш навън. Трябва да нахраниш всяка котка и всяко куче, което срещнеш, и да им постелиш топло одеяло. Тя така и правеше.
А аз — мързеливец. Само два пъти тичешком отидох в парка и наръсих суха храна на различни места.
Явно беше дошло и моето време, помислих си. Дошло беше време да си спомня наставленията на най-добрата ми леля и да ѝ отдам почит. Събрах две големи торби. В едната — варено пиле и куп суха храна, а в другата — кърпи и няколко стари одеяла.
Облякох топло яке с качулка и излязох навън. В лицето ме удари вятър със сняг. Потръпнах и тръгнах. Търсих дълго и безрезултатно. Дали котките се бяха скрили от студа, или просто не можех да ги намеря. Съвсем изтощен, без да знам какво да правя и къде да ги дяна, стигнах до малък сквер.
И ето какво беше учудващо. Навсякъде преваляше и духаше студен, свистящ вятър, но тук облаците се разкъсаха и един-единствен слънчев лъч падна на земята и се задържа. В този лъч се оказа пейка в центъра на сквера и човек, седнал на нея.
Приближих се и седнах до него. Много ми се искаше да си почина, а и беше приятно да поседя в този ласкав лъч.
Това беше странен възрастен мъж с плетена шапка. В ръцете си държеше букет лалета и гледаше някъде напред.
— Хубаво е тук — казах в нищото. — Приятно и топло — отвърна той.
— А защо не отивате да посрещнете Нова година? — полюбопитствах. — Сега ще тръгна — отговори белият мъж, — имам още много работа, ей сега ще доизпуша и ще свърша една от тях. И ме погледна. — А ти защо не отиваш? — усмихна се той. — Нямам с кого да посрещна — замънках аз. — И леля ми казваше… — и му показах торбите.
— Леля ти ти казваше, че в навечерието на Нова година трябва да събереш всичко, което можеш — вкусна храна, одеяла, и да излезеш навън, за да раздадеш всичко на бездомните котки и кучета — довърши белият старец и ме погледна право в очите.
Устата ми се отвори, а цигарата падна на земята. — Откъде знаете? — смаяно попитах. В очите на белия мъж изведнъж заблестяха звезди. — Върви — каза той. — Трябва да бързаш, защото те чакат много. Спомняй си по-често за леля си. Тя беше човек с най-добра душа. И той стана, остави букета лалета на пейката и тръгна напред. Излезе от слънчевия лъч, пресече улицата и изведнъж изчезна зад преминаващ автобус. Сякаш се разтвори във въздуха.
Станах от пейката и изведнъж забелязах четири котки, които гледаха торбите ми с алчни очи. Явно миризмата на пиле беше стигнала до тях.
Първо се приближиха два рошави красавци с пухкави опашки. После от храсталаците, скачайки забавно в преспите, се довлякоха още две.
— Ето ви, точно вас търся — казах им и извадих всичките си лакомства и одеяла. Наредих ги под малък навес, който ги пазеше от снега.
С леко сърце тръгнах към вкъщи, хвърляйки празните торби. Само се ругаех, че не попитах белия старец със звездите в очите какво има предвид, като каза, че ме чакат. И за леля трябваше да попитам. Ама винаги съм такъв. Всичко забравям, най-важното, и обърквам. Цял живот така, ругаех се.
Без да усетя, краката сами ме доведоха до вкъщи и вече се изкачвах към входа, когато погледът ми падна надолу.
Там, в храстите, в една преспа, седеше съвсем мъничко, сиво коте и плачеше, притиснало лявата си лапичка към себе си.
Клекнах пред него и попитах: — Какво се е случило, малкото?
Котенцето хълцна и ми подаде малка, мокра и студена като лед лапичка. Извадих двете си ръце от джобовете и я взех в тях. И изведнъж. Съвсем изведнъж от мен се изтръгна:
— Тате, ръцете на тате са много лековити. Сега слънчице, ще ти стане по-добре.
Внимателно взех малкото треперещо телце в две шепи, притиснах го до себе си и влязох във входа.
Сега имаше с кого да се занимавам и с кого да посрещна Нова година.
В края на краищата този бял старец със звездите в очите не беше излъгал. Чакаха ме. Много ме чакаха. А това е най-важното — когато те чакат.
