Аз съм невестка обикновена, работеща, без корона на главата. Ние с Георги живеем в собствена апартамента в София, яко натягаме кредит, ток и вода, работа от сутрин до късна нощ.
Баба ми живее в малко село Козлодуй, заедно с онази зовиця Бойка. И всичко щеше да е наред, ако не бяха решили, че нашата квартира е техният уикендкурорт. Първо звучеше мило:
Ще ви спуснем в събота.
А, само за кратко.
Ние сме роднина.
Аха, коротко със нощувка; спуснем с чанти, празни тенджери и очи, които чакат пир.
Всеки уикенд едно и също: аз след работа се влеквам из магазини, готвя, мия, подреждам масата, усмихвам се, а после още до полунощ мия чинии и пускам прах. Валентина Иванова седи и коментира:
Защо салатата без царевица?
Аз обичам борш понаситен.
В нашето село така не правят.
А Бойка добавя:
Ох, колко се уморих от пътя.
Нямаме ли десерт?
И никога не чухме: Благодаря, Може би да помогна?.
Един ден не издържах и казах на Георги:
Не съм домашна помощница и не искам всеки уикенд да обслужвам твоето семейство.
Може би наистина трябва нещо да се промени.
Тогава ми прозряла идея.
Следващата събота баба звъни:
Пътуваме към вас.
О, имаме планове за уикенда, отговорих спокоен.
Какви планове?
Само наши.
И знаете какво? Наистина тръгнахме, но не към плановете а към Валентина Иванова. Събота рано Георги и аз стоим пред вратата й. Баба отваря и зависва във въздуха.
Какво е това?!
А, ето ние приятели за кратко.
Трябваше да предупредите, аз нищо не съм приготвила! Знаете ли колко лв струва да приемеш гости?!
Гледам я и казвам спокойно:
Вижте, така живея всяка неделя.
Тогава ме учиш да се държа?! Снагва!
Крясъкът беше толкова силен, че съседите се спогледаха, а ние се завърнахме вкъщи.
И знаете какво е най-странното? Оттогава никое посещение без покана. Никакви ще спуснем и уикенди в кухнята ми. Понякога, за да те чуят, трябва просто да покажеш как е да стоиш на твоето място.
Как мислите, постъпих правилно? Какво бихте направили в такава ситуация?






