Кристалното котенце

Кристалното котенце

– Три сестри пред прозореца…

– Мамо, точно като вас, нали?

Аз, Веселин, въздъхнах.

– Почти. А ти ще заспиваш ли днес най-после? Още трябва да поработя тази вечер, а утре ще клюмаш на празника.

– Ох! Веднага заспивам! Виктория се зарови в одеялото, но веднага пак подаде весело носле навън. А балони ще има ли? А Мила ще дойде? А…

Грабнах момичето, омотах я здраво в завивката и я обсипах с целувки, без да слушам протестите й.

– Хайде сън! Утре ще разбереш всичко!

Станах, подадох на протегнатите й ръце любимото плюшено мече и излязох, като оставих нощната лампа да свети. Вики още се страхуваше от тъмното, и винаги внимавах да има светлина в къщата.

Слязох долу, притворих кухнята и отворих лаптопа. Работата ме чакаше, но за няколко минути просто седях. Утрешният ден щеше да е сложен не само защото дребната Виктория има рожден ден и всичко трябва да е подредено. Това си беше по-скоро радост за мен. Обичам празниците особено когато са за дъщеря ми… Утре обаче ще дойдат роднини а това вече не е толкова забавно. Поклатих глава, налях си чай. Достатъчно! Всичко с времето си първо годишния отчет, няма време. Добре че послушах баба си навремето и станах счетоводител; ако бях станал океанолог, щеше да е друг живот може би по-романтичен, но не и толкова сигурен. Примигнах за момент, представих си морето, усмихнах се и се заех с документите. Скоро с Вики ще заминем в отпуска ако не изскочи още нещо. Вдишах дълбоко и започнах да работя.

Веселина се роди в семейството на Лилия и Владимир Василеви. Дългоочаквано дете, приветствана от всички. Бабите ликуваха, родителите не можеха да се нарадват.

– Второ веднага след първата! Да си има другарче настояваха бабите. Лилия се съгласи.

Със средната сестра, Надежда, разликата беше нищожна. Приятелки, но и големи съпернички във всичко, двете се теглеха една друга. Лилия гледаше да няма кавги между тях и все повтаряше по-близки хора от вас няма по света! Директорът на училището криво-ляво се съгласи и децата бяха заедно в първи клас. На последен ред, в нови обувки, се шегуваха Тук съм, до теб съм не се страхувай! По-нервна беше Весела винаги прекалено отговорна, за разлика от Надя, която и домашните си по български зарязваше, за да брои врабчета на прозореца.

– Веси! Къде ти е тетрадката? Математиката си готова, нали? Дай да препиша, че да търча навън!

– Сама ще си я напишеш! дърпах тетрадката. После Г-жа Иванова пак ни раздели на контролната и какво писа ти тогава? Да ти помогна с темата?

Надя се мръщеше и обикновено набързо омекваше. След половин час пак дърпаше Весела за ръка хайде на пързалката или на езерото при патиците!

През шести клас у нас се появи най-малката Любомила. Лилия не беше планувала трето две й бяха достатъчни. Новината, че идва още едно дете, не я зарадва.

– Пак отначало! Къде ще намеря сили, Влади, вече не съм момиче…

– Лили, имаш помощнички, и аз съм тук. Може да е момче! Ще видим, каква изненада…

Изненада не стана. На бял свят дойде Лили, гръмогласна, волева и напълно различна от големите си сестри. Но Веси и Надя мигновено прозряха новата лъвица вече управлява дома.

Лилия веднага усети разликата: с големите беше трудно, но сега с радост забрави всичко друго и се втурна по бебешки грижи и идеята за по-големите забрави. И точно тогава между двете по-големи пробяга прословутата “черна котка”.

“Котката” се казваше Станимир. Живееше вход до нашия на никоя не й пукаше за него, докато на Весела не й стана шестнадесет. Прибрала се от тренировка и Станимир я пресрещнал.

– Весела, ела, трябва да ти кажа нещо! премяташе крак по прага, но сивите ми очи го гледаха спокойно.

– Бързам, мама ме чака. В шест на пейката отпред.

Станимир грейна:

– Много ми харесваш!

– Това вече го разбрах, подсмях се и хукнах.

На кой да сподели първата тръпка? На Надя, разбира се макар тя сама да забеляза първа, че Веси е друга. Друго момиче, първа любов, първа целувка… Надя настоя, докато й разкажа.

После сама се обърка: защо й трябваше този Станимир? Не го харесваше особено, но се оказа, че няма по-важно от това да го спечели.

В началото не подозирах нищо, а когато разбрах, беше късно. Видях Надя и Стани да се целуват на пейката, подминах ги мълчешката. Прибрах се, затворих си вратата, без да ми пука от детския рев на Мила отвън.

– Веси! Отвори! Лилия заудря на вратата.

Винаги съм бил послушно дете. Пуснах майка ми, но за пръв път усети, какво са дълбоки болки. Леко върна Мили на коридора и седна до мен.

– Какво става, Веселин? очите й насълзени.

– Мамо, боли. Как можа Надя?

След разговор и сълзи, Лилия ме прегърна.

– Как да помогна?

Гледах през прозореца как да кажа с думи какво гори отвътре?

– Помогни ми да опаковам нещата. Тръгвам при баба. Не мога да стоя тук.

Надя се прибра зачервена от студа, почти се сблъска с мен на прага.

– Къде така с куфар?

Отместих я и излязох вече никога не се върнах в стария дом. Лилия разплакана удари Надя по бузата.

– Как можа?!

Никой от нашето семейство не таеше дълги обиди. След седмица Лилия проговори на Надя. Аз обаче две години не говорих с нея. Може би и за повече, ако майка ми не беше заболяла. Обединихме се трябваше да спасим мама.

– Прости ми… Надя не ме гледаше, ръцете й трепереха.

Седяхме в болничния парк, чакайки края на операцията.

– Който рови в миналото… обърнах се към нея.

Надя разбра простил съм, но не съм забравил и няма да забравя.

Плахо пое ръката ми в дланта си аз не я дръпнах, но и не отвърнах; просто седяхме часове наред, докато баща ми излезе и каза, че всичко е минало добре време ни е да чакаме.

Оттогава деляхме грижите пътувах през няколко дни, за да съм до мама и малката Мила. Тогава осъзнах колко своенравна и неконтролируема става Мила. За нея нямаше авторитети не слушаше никого.

Лилия се оправи и всеки тръгна по пътя си. Аз се преместих в Пловдив при баба Олга по бащина линия, там останах. Баба си отиде скоро, но ми остави просторен апартамент.

– Живей, момче, и подреждай живота си! Винаги слушай своя глас дори най-близките могат да се обърнат срещу теб за своя полза.

Усмихнах се наум. Това го бях разбрал отдавна, но личното си не разказвах.

След време се ожених, без сватба, само с Биляна моя съпруга. За празници не обичаме роднини нито тя, а аз не поканих никого. Биляна нямаше семейство, аз не исках.

Животът беше спокоен. Единствената болка бе липсата на дете. И двамата мечтаехме за бебе, но нищо не ставаше. Докторите само вдигаха ръце.

– Ще чакаме да стане от само себе си, настоявах.

Минаха години, мислихме и за осиновяване. Но съдбата имаше свои планове.

С родата само по писма и за празници. Дватри пъти с Биляна ходихме до Лилия и Владимир, но зетят не бе на сърце спрях всякакви опити за натиск.

– Ти си го избра ще живееш с него. Само ми е чудно интелигентна, красива, а избра точно него…

Не бих могъл да обясня на мама, че по-щастлив от мен с Биляна няма. Без напрежение, тиха радост. Аз, главен счетоводител в голяма фирма в Пловдив, тя шофьорка, а у нас въпроси за главен и подчинен никога не са се появявали.

– Голям късмет извади с жена ти! подсмиваше се Надя, подскачайки между децата. И на мен да ми се падне такава помощ! Моят само се кара тук си оставила, тук не си почистила…

Усмихвах се знаех, че се преструва, доволна е от живота. А не така Мила.

Мила израсна красива, дори прекалено. Другите две се губеха край нея като сянка.

– Мила ни е царица! гордееше се Лилия, докато Мила лежерно наблюдаваше как по-големите сестри редят масата за юбилея на родителите. Мразеше семейни трапези появяваше се за десетина минути, изслушваше комплиментите и хукваше, независимо че родителите се сърдеха. Не й пукаше.

След гимназията обяви:

– Ще ставам модел! и се втурна към мечтата.

Само че работата беше доста повече от другите професии. Скоро й омръзна и първият бизнесмен в живота й я премести в апартамент под наем без значение, че има семейство и две деца. Майка й опита да я спре тя бе категорична:

– Не се месете, ако искате да се виждаме изобщо! Аз ще живея по мой вкус!

Искаше много, получи малко. Опита се да върже мъжа със забременяване, но той я заряза мигновено. Скандали, закани, опит да говори с жена му. Но “онази” я погледна отвисоко:

– Миличка, такива като теб са били и ще бъдат аз съм жена му. Не си губи времето.

– Сигурна ли си? изсмя се Мила.

– Вашата наивност е трогателна. Не сте първата, нито последната. Искаш дете? Живей си с него, но не чакай нищо. Казвам ти го като адвокат.

Край на разговора. Мила се луташе между мебели, чакайки любимия, но той дойде с последна присъда:

– Оправяй се сама. Квартира и малко пари толкова. Детето си е твоя грижа. Ако се появиш с него пред дома ми помощ няма да получиш повече.

След удара на вратата Мила дълго не можеше да осъзнае, че всичко е свършило.

Потънала в объркани отношения, изпусна момента и Виктория се роди. Лилия се грижеше за нея от първия ден, Мила ту се въртеше до бебето като обсебена, ту изчезваше за дни и родителите не знаеха къде е или какво прави.

В края една луда вечер завърши с катастрофа. Мила беше в колата, шофьорът не успя да овладее волана. Това беше краят.

След случилото се Лилия рухна, захвана се с мъката и остави внучката. Владимир се разкъсваше между жена си и детето. Опита се да се обърне към Надя за помощ, но тя отказа:

– С моите деца не мога да се справя, тате, още една?

Владимир се обади на мен.

Не се колебах ни минута. Взех отпуск и заминах за София. За месец подготвих всички документи и заведох едногодишната малка Виктория при нас. Че не ми е дъщея, знаеха само родителите и Надя със семейството си. Докато течеха формалностите, Биляна продаде апартамента ни и привърши ремонта на къщата.

– Били! Точно както си мечтаех! разхождах се из светлата ни къща и мислех, че ни предстои нов живот.

Малката Виктория донесе у нас цялата липсваща радост жизнена, весела, като звънче, тя изпълни къщата ни със смисъл. Девет години минаха неусетно.

През тези години рядко се виждахме с роднини. Едва събирахме се за празници, тогава Лилия винаги ме изпиваше с поглед.

– Довериха ти я! Да ти видя дали си на висота! Отвлече я а аз да съм ти на мястото, щях да живея тук, до майка си!

Стремях се да не й обръщам внимание съжалявах я. Знаех, че колкото и да е трудно, за нея загубата на Мила беше нещо друго; ако бях загубил аз или Надя, щеше да е различно.

С времето Лилия се омекоти особено като гледаше Виктория, която удивително приличаше на майка си.

– Голямо дете расте! бършеше сълзи и ме гледаше строго. Остави я да е щастлива!

Хващах ръката на жена си понякога трябва да премълчиш.

– Не бива… хващах погледа й, спирайки препирните още в зародиш.

– Защо, Веско? Може би е време да кажеш истината?

– Не знам, Били. Жал ми е за мама. В тази болка няма злоба.

– Но защо търпиш?

– Защото няма кой друг, Биляна.

– Ами ако каже нещо на Виктория?

– Не вярвам. Никога няма да нарани детето на Мила.

Излязох прав когато ставаше дума за Виктория, Лилия се превръщаше в камък; виждаше щастието на детето, дразнеше се единствено, че тя нарича майка мен, но прие най-боляло би било ако разкриеше истината.

Затворих лаптопа, протегнах се вече било след полунощ! Допих студения чай, погледнах през прозореца. Жал, че Биляна бе в командировка по най-неподходящото време но утре се прибира. Поне за вечерта ще е вкъщи. Винаги държи да ни изненада какъв ли подарък ще донесе на Вики? Не ми каза и на мен само се смееше:

– Ще се хареса! Чакай!

Усмихнах се пак колко късмет имам с нея мисълта не ме пусна до леглото.

– Тате! Честит ми рожден ден! Виктория скочи в леглото при мен, целуна ме. И на теб! Честито, че ме имаш!

– Благодаря! гушнах я. Бъди здрава и щастлива, детето ми!

Виктория се сгуши до мен, прегърнах я.

– Аз пораснах ли вече?

– Разбира се! Цели десет! Но знаеш ли какво?

– Какво?

– За мен си още малко ми мече! смигнах й, Вики се разсмя.

– Нека бъда малка! Малките всички ги обичат!

– А тук някой да не те обича?

Започнах да я гъделичкам, смехът й отекна.

– Време е за подаръците! извадих малка кутия от нощното шкафче. Ето, бъди внимателна!

Виктория отвори капачето…

– Тате… повдигна поглед и се усмихна той е…

– Да, котенцето.

Изкара със старателни пръстчета малка фигурка на кристално коте беше подарък от дядо й Владимир на мен.

– За най-голямата ми дъщеря… това ти каза тогава, нали?

– Точно така.

– Благодаря! Много исках да е мое! поглади късичките уши на фигурката. Тате, ама аз съм единствено…

Усмихнах се, а Вики ме гледаше втренчено.

– Вярно, ли? прошепна. Кимнах и тя скокна със светнало коте в ръката. Ура! Ще стана кака! Тате, кой?

– Още не знаем, мило мое.

Сълзите ми напираха колко години го чакахме…

Виктория спря сред стаята, обърна се:

– Това е най-хубавият подарък, който ми си правил!

Станах, извадих голяма кутия.

– И това е за теб.

Красивата рокля остави дъщеря ми без дъх. Въртя се пред огледалото.

– Тате, кога ще дойдат всички?

Погледнах часовника и ахнах.

– Приспали сме! Бързо, Вики.

Съумяхме. Около обяд Вики приема гостите в смях и шумотевица.

– Как си? Лилия се отпусна тежко край мен.

– Добре, мама. Вики завърши първи клас без нито една четворка. И в музикалното училище е страхотна само радост.

– Оцени го. Такова не се дава на всеки.

По-трудно се говореше с нея, но Надя изскочи от кухнята и разказите тръгнаха нанякъде другаде. Тя се оплакваше, но и децата й се справяха чудесно голямата Мила приключи годината с отличие, Витко стана районен шампион по бокс.

Изведнъж писъкът на Виктория прекъсна всички. Хукнах към детската стая там Виктория стоеше с разкъсано бяло рокле и плачеше отчаяно. Метнах й ръце.

– Надя! Комплект за първа помощ е над хладилника! Носи бинт!

Завъртяха се, само Мила си седи в ъгъла навъсена.

– Вики, какво стана? попитах я.

– Не е вярно! Тя лъже!

– Кой?

Раните бяха плитки. Преоблякох я и я взех на ръце в спалнята.

– Ще ми разкажеш ли какво стана?

Вначалото само се притискаше, но после, като ме погледна със същите сиви очи като моите…

В този ден осъзнах родовете се държат от общото и от прошката. Въпреки раните, въпреки гордостта… Всеки сам кове съдбата си, но без доброта, любов и търпение, нищо не остава. Научих се да давам втори шанс и на другите, и на себе си. Без прошка не можеш да вървиш напред.

Rate article
Кристалното котенце