Изходът на лелята
В това няма да тръгнеш, каза Виктор, без дори да се обръща. Стоеше пред огледалото в антрето и наместваше тъмносинята си копринена вратовръзка, купена миналия месец за сума, която Цветана разбра случайно, докато търсеше касова бележка за хладилника. Говоря сериозно.
Викторе, това е юбилеят на фирмата ти. Десет години. Аз съм ти жена.
Именно. Най-накрая я погледна, и в очите му имаше нещо, което й секна дъха. Не от нежност. От познатост. Тя беше виждала този поглед и друг път, отдавна, но му беше отказала име. Ти ми си жена. Затова те моля да си останеш вкъщи.
Защо?
Той въздъхна бавно, с онзи особен оттенък на досада, който подсказваше, че според него задава глупави въпроси и само му губи времето.
Цвети… Там ще има бизнес партньори. Важни хора. Може да дойде и пресата.
И какво от това?
Ти… Замълча, търсеше дума. После я намери. Ти си леля, разбираш ли? Една обикновена леля. С това синьо рокле с копчета. Там ще дойдат жени, които изглеждат по друг начин.
Цветана стоеше на прага към кухнята, държейки избеляла хавлия, с която току-що бе избърсала ръцете си. Гледаше мъжа си и се опитваше да улови кога точно стана нормално да слушаш такива думи, без търсене на обяснения.
Ще отиде ли с теб Ленка?
Той не трепна. Точно това беше страшното нито гняв, нито обърканост. Само равен поглед.
Ленка ми е асистентка. Тя се занимава с организацията на празненството.
Викторе.
Цветана, недей сега…
Просто питам.
Не просто питаш. Свали сакото от закачалката, разтърси го със свойствената си елегантност. Намекваш. Както винаги. Омръзна ми от тия намеци.
Цветана остави хавлията на облегалката на креслото, с бавни движения ръцете й леко трепереха, но не искаше да се забележи.
Добре каза тя. Добре, Викторе.
Така е по-добре. Гледайки пак себе си в огледалото, остана доволен. Децата вкъщи ли са?
Криси е у приятелка. Николай е в университета, трябва да се върне към осем.
Кажи му да не шуми, като се върна. Ще се забавя.
Вратата хлопна. Цветана остана сама в антрето, обградена от аромата на одеколона му този, който преди обичаше, а сега й се струваше чужд и скъп.
Влезе в кухнята, сложи вода за чай. Загледа се как парата пълзи от чучура и мислеше за онзи ден преди двадесет и три години, когато се омъжи за човек, който я гледаше различно. Тогава харесваше как се смее казваше, че смехът й бил като звънче. Тогава се смущаваше от това.
Водата завря. Цветана наля вряла вода в чаша, потопи чая и дълго гледа как тъмните нишки се разливат.
Леля. Нарече я леля.
Беше на петдесет и две. Не сто, не и осемдесет. Петдесет и две и изглеждаше добре… Не цвете от корица, може би, но далеч не това, което направи с нея тази дума. Имаше хубава гъста коса, почти без бели косми грижеше се за себе си. Ръцете умееха всичко и баница да извие, и пердета да подшие, и дете да успокои посред нощ, и в счетоводството да помогне, когато Виктор още си броеше стотинките за Монолита и я молеше за помощ.
Кой му помагаше тогава? Кой му разчистваше фактурите?
Леля. Виж ти…
Тя не плака. Сълзите бяха някъде наоколо, усещаше ги като натиск в гърдите, но не падаха. Може би защото това не беше първият такъв разговор. Първият беше три години по-рано, когато за първи път каза: Можеше да се обличаш по-добре. Тогава се обиди. После свикна. После почна да се съгласява. И сега стои сама в кухнята, а мъжът й излезе на юбилея на фирмата си без нея, с Ленка, която е на двадесет и осем, и сигурно няма баница във фурната, нито избледнели хавлии, нито двадесет и три години споделен живот.
Навън се смрачаваше бавно. Майска вечер, топла, с аромат на люляк от двора. Цветана допи чая, изми чашата и отиде към гардероба.
В най-далечното кътче, зад зимните палта, висеше рокля. Тъмночервена, кадифена, купила я на разпродажба в Слънчеви дни преди три години и веднъж я беше пробвала у дома. Виктор я видя, намръщи се: Къде с тая рокля? Прекалено ярка за възрастта ти. Евтина. Прибра роклята в торба, занесе я в гардероба. Мислеше да я подари някога. Не я подари.
Извади я сега. Разтърси я. Кадифето беше меко, топло, живо на пипане. Цветана сложи роклята върху себе си и се огледа в огледалото.
Не. Не беше леля.
От антрето се чу ключ в ключалката. Николай. Чу го как събува обувките, хвърли якето на креслото, вместо да го закачи, после влезе в кухнята.
Мамо, има ли нещо за хапване?
В хладилника има кюфтета. Сложи си да стоплиш.
А ти що стоиш с тая рокля?
Цветана се обърна. Николай стоеше на вратата, висок, със скули като на баща си, но с нейните сиви, малко уморени очи. Първи курс му беше труден личеше по походката, малко прегърбена, сякаш носи нещо тежко.
Пробвам я каза тя.
Много ти е хубава. Влезе, изтропа с тенджерата. За къде се готвиш?
Цветана замълча за миг.
Не знам. Може и за никъде.
Николай се върна с чиния, седна и я гледаше внимателно. Имаше поглед, с който понякога изглеждаше по-възрастен, отколкото е.
Тате отиде на банкета ли?
Да.
Сам?
Не тя веднага. Закачи роклята на облегалката.
Николай…
Мамо, аз знам. Каза го тихо, без яд, само като факт. И Криси знае отдавна.
Тогава сълзите най-сетне дойдоха. Не потоци, не плач. Просто топка в гърлото, и няколко секунди стоеше така, гледайки през прозореца, където вече беше тъмно.
Откога? попита най-сетне.
Пролетта ги видях заедно. В кафе на Графа. Той не ме видя. Ядеше, без да вдига очи. Първо си мислех, че е по работа. Но не беше. Личеше си всичко.
Не ми каза.
А какво щеше да направиш?
Добър въпрос. Какво щеше да направи? Щеше да се прави, че не знае. Както и през трите години с онези странни усещания, които убеждаваше себе си, че са фантазии. Психологията на семейство, в което жената над петдесет започва да се страхува от истината, е отделен роман.
Не знам, призна тя.
И аз не знаех. Вдигна очи. Мамо. Много си хубава с тая рокля. Наистина.
Погледна към сина си детето, на което е чела приказки, учила е да връзва връзки, изпращала е на училище със сандвичи. Деветнадесет. Пораснал. Вижда повече, отколкото е искала.
Благодаря, каза.
След вечеря Цветана звънна на Криси. Дъщеря й дойде към десет, влетя с розова раница и с мирис на чужд парфюм.
Мамо, какво ти е? Криси спря, вгледа се в лицето й с онази точност, характерна за петнадесетгодишни момичета. Тате пак ли нещо е казал?
Сядай каза Цветана. Трябва да говорим.
Седяха тримата около масата, пиеха чай. Цветана разказа не всичко, но достатъчно. За думите на Виктор. За роклята. За мислите за Ленка, а по лицата на децата виждаше, че не си е въобразявала.
Криси слушаше, захапала долната си устна, както правеше винаги, когато се въздържаше да не заплаче.
Тате ти е казал леля? попита, когато замълча.
Да.
Това… поклати глава, търсеше дума. Това е несправедливо.
Несправедливо е, съгласи се Цветана.
Мамо, ти изобщо ще излезеш някъде?
Погледна към роклята на облегалката.
Още не знам.
През нощта спа малко. Лежеше на своята страна на широкото легло и мислеше. Мислеше за отдадената младост, за двадесет и трите години за този дом, за децата, за този мъж. След раждането на Николай напусна работа. Дотогава беше майсторка в шивашко ателие в центъра, Инна Василева винаги я е ценяла, казваше, че има талант. После Виктор каза: Защо работиш? Аз ще осигуря всичко. И му повярва. Тогава наистина го правеше. Мислеше си: това е добър живот.
Добър живот. Превъртя се настрани и зяпна тъмния таван.
Какво може сега? Да шие. Да готви. Да държи дома. Да седи вкъщи и да е невидима. Последното й се отдава най-добре.
Не. Няма да мисли така. Умее да шие, и това е много! Има ръце, глава, има двайсет години опит дори прекъснат, неофициален, защото пак е шила за себе си, за децата, за съседката Мария, която винаги казваше, че роклите на Цветана са по-хубави от купешките.
Мислите се въртяха в кръг. Заспиваше и се будеше. В два и половина вратата хлопна. Виктор се върна. Чу как влиза в банята, как тече водата. Легна до нея, без думи, и засънува.
Дълго стоя будна.
Сутринта той излезе рано, почти без да закусва. Намери да изрече само:
През седмицата ще съм зает, не ме чакай за вечеря.
Вратата. Тишина.
Цветана наля кафе, седна до прозореца. Навън ръмеше, дървото пред блока тъмнееше, листата се лъскаха. Пиеше кафе и мислеше. Мислеше спокойно, почти студено, което само по себе си я изненада. Може би болката, като стигне предел, се втвърдява в нещо твърдо и ясно.
Банкетът беше този петък. Беше вторник.
Три дни.
Взе телефона и написа на Таня. Таня Кръстева им беше счетоводител дълги години, после отиде в друга фирма, но останаха близки, понякога пиеха кафе. Таня беше умна жена на петдесет, практична, гледаше на нещата без илюзии.
Таня, може ли да се видим днес?
Отговорът дойде бързо: Разбира се. В три, в кафе Уют?
Става, написа Цветана.
В малкото кафе две преки от дома седяха една срещу друга. Таня строга сивя сако, къса коса, бистър поглед. Изслуша я, нито веднъж не прекъсна, само вдигна вежди при леля.
Така ли ти каза, попита Таня.
Така.
За Ленка отдавна ли знаеш?
Подозирам отдавна. Николай ми го потвърди вчера.
Таня покара чашата си.
Цвети. Ще ти кажа нещо, не ми се сърди.
Казвай.
Аз знаех. Гледаше я право. Докато работех в Монолит. Преди две години. Видях ги заедно. Чудех се да ти кажа ли, да не кажа ли. Не казах. Мислех не е моя работа, сами ще си оправяте нещата. Сега виждам сбърках. Извинявай.
Цветана замълча.
Добре каза. Вече няма значение.
Какво мислиш да правиш?
Да отида на този банкет.
Таня я гледа секунди, после кимна.
С децата?
С децата.
Знаеш, че ще е… неудобно?
Знам.
И че ще се разгневи?
Знам.
Замълча още веднъж.
Добре. Кажи какво ти трябва.
Лека усмивка; първата за тия два дни.
Искам някой да ми помогне с прическата. Сама ще се измъча.
В четвъртък вечерта Криси седна до майка си пред тоалетката и ресаше косата й. Бавно, внимателно, с нежността на дете в специален момент. Косата на Цветана беше гъста до рамо, малко оцвети я предния ден, само колкото да върне малко цвят.
Мамо, не те ли е страх? попита Криси.
Малко.
Тате ще крещи.
Може.
Ти какво ще кажеш?
Нищо. Цветана гледаше отражението си. Просто ще вляза.
Криси прибра последния кичур, отстъпи.
Красиво е. усмихна се. Мамо, наистина си красива. Просто си забравила.
Цветана я прегърна силно. Криси се стъписа, после отвърна на прегръдката.
Роклята лежеше на леглото кадифена, червена, мека. Облече я бавно. Закопча ципа, Криси помогна. Огледа се.
В огледалото беше жена, която отдавна е забравила.
Грима си сложи сама леко, колкото трябваше. Спирала, червило топъл керемиден цвят, който някога харесваше. Обици от черен оникс подарък от майка й.
Мамо, чу от антрето Николай, таксито идва.
Идвам.
Взе малката, черна, стара, но хубава чантичка. Излезе в антрето.
Николай я погледна:
Уау…
Уау, повтори Криси отзад.
Облече палтото. Ръцете й леко трепереха, но умишлено забави движенията си.
Да вървим, каза тихо.
Хотел Северна звезда беше добър не най-хубавият, но приличен. Виктор го беше избрал заради статуса: голяма зала, високи тавани, кетъринг на място. Беше идвала веднъж тук, преди осем години, на сватба. Помнеше мраморния под и полилея на стълбите.
Таксито спря пред входа. Цветана излезе първа. Постоя миг, вдиша топлия майски въздух, миришещ на клен.
Мамо, каза тихо Николай, с теб сме.
Знам. Хвана Криси за ръка. Хайде.
Във фоайето вече имаше гости с баджове. Тя вървеше уверено.
Насреща им администраторка в униформа:
Добър вечер. За юбилея на Монолит ли сте?
Да. Цветана казва Аз съм съпруга на Виктор Христов, а това са децата ни.
Администраторката помисли миг, кимна:
Моля, втори етаж, зала Янтар.
Залата беше пълна. Добре облечени хора с чаши, скъп парфюм и предястия, смях от бара, лека музика. Цветана спря на прага, усетила погледи по себе си. Беше тук чужда, знаеше го. Тези хора познаваха Виктор Христов и, вероятно, някои познаваха Ленка. А жена му не познаваше никой.
Виждаш ли татко? пита Криси.
Още не. Огледа залата. Ще го намерим.
Виктор беше до стената, край маса с мезета. Говореше с двама мъже в тъмни костюми, единият беше Георги Петров, отдавнашен партньор, едър, белокос, с тежък поглед. Виктор го уважаваше или се страхуваше от него, не бе сигурна дали има разлика.
До Виктор стоеше Ленка.
Видя я за първи път млада, висока, в тясно тъмносиньо рокле, с перфектна прическа. Красива. Цветана го отбеляза без завист, само като факт.
Ето го, каза Криси с изненадващо спокоен глас. С жената в синята рокля.
Тръгна напред.
В залата, между гостите, се разнасяше внимание. Тя вървеше бавно, фокусирана към човека до масата.
Виктор я видя от три метра. Лицето му се промени устата се отвори, после стегна, очите му станаха ледени.
Цвети, каза много тихо, какво правиш тук?
Дойдох на юбилея на фирмата ти отговори също тихо, спокойно. Десет години. Важна дата.
Георги Петров я изгледа, после Виктор, после пак нея.
Цветана Христова? възкликна изненадан. Колко години… Прекрасно изглеждате.
Добър вечер, господин Петров. Усмихна се. И вие също.
Ленка отстъпи назад. Ръката й се скри от ръкава на Виктор.
Тогава Криси, която бе зад майка си, пристъпи напред. Петнадесет години, тъмни очи, права стойка. Гледаше Ленка с онзи директен детски поглед, който възрастните не понасят, защото е честен.
Тате, каза Криси ясно Защо прегръщаш тази жена? Това не е мама.
В залата нещо се промени. Музиката стихна, двамата до Петров се спогледаха, жена с перли се обърна.
Виктор пребледня, дори под тена.
Криси, започна Това е по работа, ще обясня…
Тате, не съм малка каза тя С Николай отдавна знаем.
Николай мълчеше до сестра си. Просто гледаше баща си.
Георги Петров покашля. Остави чашата.
Викторе, каза с всичко накуп в гласа семейни работи имате. Ще говорим по-късно.
Кимна на Цветана с онова старомодно уважение и се обърна към други гости. Двамата с него тръгнаха след него.
Ленка прошепна:
Отивам да погледна кетъринга.
И се стопи.
Виктор и Цветана останаха сами с децата. Гледаше я с друго изражение преди го приемаше за умора, сега го разпозна: обърканост. Не знаеше какво да прави.
Цвети, каза глухо знаеш ли какво причини?
Дойдох на празника. повтори. Десет години, това е важно.
Взе чаша от поднос. Шампанско. Мехурчетата се издигаха на верижка.
Можеше да останеш у дома прошепна той. Както те молех.
Можех каза тя. Но не останах.
Погледна го, и нещо окончателно се нареди. Не яд, не победа. Само яснота. Гледаше този човек в скъп костюм, със скъпи аксесоари, на когото двадесет и три години беше готвила, перяла и гледала деца и вярвала, и мислеше само: колко изгубено време.
Ще вдигна наздравица за фирмата ти каза. И ще си тръгнем. Децата се измориха.
Обърна се към тях.
Хайде каза.
Тръгнаха към изхода, усещаше погледи чужди, съчувстващи, осъдителни. Все й беше едно. Не, не бе едно. Просто не беше по-болезнено от вече болящото.
До вратата Николай я хвана под ръка.
Браво, каза.
Просто дойдох отвърна.
Дойде каза той. Това е браво.
Вкъщи внимаваше да закачи роклята, изми се, легна. И за първи път от месеци спа дълбоко, без онова полубодърстване. Спа до девет сутринта.
После всичко вървеше бавно, но неизбежно, като пролетно топене. Не на другия ден, но в рамките на две седмици. Таня разказваше по малко, Криси беше видяла съобщения на телефона на баща си.
Георги Петров отказа сключване на нов договор не директно, а през пауза и човек. Просто след банкета се обади, каза още обмисля. Петров беше от старото поколение, за него семейството значеше нещо, и случилото се в Янтар напълно уби уважението му към Виктор Христов. Не че имал връзка. Хората имат връзки. Но беше довел любовницата си на официално събитие вместо жена си това беше неуважение към дома. Петров не търпеше такива неща.
След него отказаха и други. Бизнесът и репутацията се градят с години, рушат се за миг. Започнаха разговори, бордът на директорите поиска обяснения за странни сделки оказа се, че година и половина са се въртели договори в сянка. Това вече бе по-друго. Но понякога един разклатен камък събаря друг.
Ленка изчезна от Монолит три седмици след банкета. Тихо, без скандал. Виктор ходеше няколко дни като че ли са му дръпнали килима изпод краката.
После се прибра и седна на масата. Цветана му сложи супа и се прибра в другата стая. Стоя дълго. Тя го слушаше да въздиша.
Вечерта я повика:
Цвети, трябва да говорим.
Трябва. спокойно каза. Само кажи искаш ли да говорим или да те изслушвам?
Първо не разбра разликата. После може би осъзна. Сведе глава.
Извинявай каза.
Цветана седеше срещу него. Ръцете й върху коленете, спокойни. Гледаше го и мислеше късно е. Не от яд. Прошката иска нещо живо, а това живо между тях отдавна го няма. Изсъхна между годините и думата леля.
Чувам те каза.
Не беше прошка. Той го разбра.
Разговора за развода започна тя, спокойно, с адвокат до себе си. Таня помогна за добър юрист. Апартамента разделиха. Децата останаха с нея. Виктор не спори за това единственото, за което не спори.
Докато течеше делото, Цветана отвори шивашко ателие. Малко, две стаи, на съседната улица. Дълго мислеше фурна би било по-лесно, но ръцете й помнеха иглата най-добре. Инна Василева, старата ръководителка, беше вече пенсионерка, но веднага откликна: Цвети, трябваше да го направиш преди десет години.
Приятно и горчиво. Преди десет години не би го направила. Сега можеше.
Първите месеци бяха трудни. Парите не стигаха, клиенти нямаше много, работеше от сутрин до вечер, прибираше се с болящ гръб и ръце, пожълтели от молив. Криси често идваше след училище, учеше се в ъгъла, ядеше сандвичи и нерядко я питаше за платове. Дъщеря й прояви неочакван интерес към комбинациите от цветове, дълго разглеждаше мостри и правеше забележки, зрели за възрастта й. Цветана го отбелязваше и си нотираше.
Николай преживяваше по своему. Виктор няколко пъти се опита да го види, звънеше, канеше го. Николай ходеше, връщаше се мълчалив. Един ден каза:
Иска да го разбера.
Ти?
Не знам как се разбира човек, срамуващ се от собствената си жена. Мамо, ти никога не си била… ти си нормална. Винаги си била.
Благодаря, сине.
Сериозно.
Знам, че е сериозно.
Замълча.
Имам проблеми с Полина каза ненадейно. С момичето.
Цветана го погледна.
Казва, че след всичко това не е сигурна какъв ще бъда баща. Бои се, че ще повторя.
Това не е твоята история, Николай.
Знам. Тя не го знае.
Потърси думи:
Дай й време. Да види сама. Тук думи не помагат, само времето.
Кимна неуверено. Историята с Полина я тревожеше, но не се месеше. Децата имат нужда от собствена територия да се справят сами. Разбра това късно.
Ателието тръгна бавно, но растеше. След година вече имаше редовни клиентки. След година и половина започнаха поръчки за сватбени рокли. Взе си помощничка млада момиче Лили, не оная Ленка, а друга, сръчна, с характер, за който си заслужава да напишат книга. Сработваха се отлично. Работеха без много приказки, разбираха се по ръцете над плата.
Таня често наминаваше. Пиеха чай сред кройки и макари, говореха си за важните неща след петдесет за здраве, деца, какво е важно в живота. Един ден Таня каза:
Знаеш какво харесвам у теб? Не се гневиш.
Яд ме хваща понякога призна Цветана.
Не. Сърдиш се, а то минава. Гневът руши, сърдитостта преминава.
Замисли се и се съгласи.
Криси, на седемнайсет, твърдо реши да стане дизайнер. Не викаше, не настояваше, просто едно утро дойде с папка с рисунки. Майка й гледа дълго. Вътре имаше нещо живо, неопитомено, с грешки, но с визия.
Това е твоето. каза тя.
Не си против?
Не. Знаеш ти повече от мен дали е твоето.
Усмивка малко скрита, но топла.
Мамо… Ти си друга.
Друга?
Преди винаги питаше: Какво ще каже татко? Какво ще кажат хората? Сега не питаш.
Погледна я.
Късно го научих каза.
Изобщо не е късно. Криси прибра рисунките. Всичко ти е наред.
Най-хубавото, което беше чувала години наред по-добро от похвали, по-добро от комплимент. Просто наред си от дете, което те гледа без илюзии.
Виктор го виждаше рядко, понякога идваше за децата или да донесе нещо. Изглеждаше разнородно понякога още държеше вид, друг път не толкова. Чу от познати, че Монолит сменил ръководството, а той вече бил нещо средно управител на проекти. Това беше голям спад. Но Цветана не умуваше по това. Имаше си свое.
Летото на третата година беше хубаво. Топло, дълго. Ателието премести в по-голямо помещение, трима майстори. Вечерите прекарваше на малкия балкон в новия си апартамент това също беше смела промяна пиеше чай и гледаше залеза. Не всеки ден често работеше до късно. Но когато седнеше без задачи, докосваше простото: беше й хубаво. Не някакво приказно щастие, а тиха, човешка хубост. Уморена, но доволна.
Есента той дойде.
Видя го през стъклото на ателието, когато пиеше кафе и правеше скица. Виктор стоеше пред вратата, леко несигурен. Изглеждаше остарял не в годините, а в загубата на увереност. Раменете висяха. Костюмът добър, леко демодиран.
Цветана излезе първа.
Викторе, каза влизай.
Седнаха в малка стая за разговори, направена за клиентки. Масичка, два стола, сух букет. Тя му направи чай, подаде чаша.
Как си? попита.
Добре. Работа има, всичко върви.
Чух. погледна я Ти си се оправила.
Не отговори. Само държеше чашата.
Цвети. Замълча. Исках да каже… много мислих.
Мислих, повтори само.
Греших. В много неща. Сега го виждам.
Викторе…
Не, почакай. Вдигна очи. Ти беше добра жена. Гледаше дома. Отгледа децата. Не го забелязвах. Или мислех, че си е по подразбиране. Така трябва. Замълча. Сбърках.
Гледаше го: не младия, уморен човек срещу нея, в когото разпознаваше и онзи Виктор, за когото се омъжи, и онзи, който каза леля, и онзи, който седеше у дома с празен поглед след Ленка. Всички те си бяха той.
Чуваш ли ме каза.
Мислех… Спря. Не, глупаво…
Кажи.
Може би… не да започнем пак, не. Но… да виждаме. Да говорим. Сам съм, Цвети. Самичък.
Мълчание.
Цветана остави чашата. Погледна навън есенно небе, листа по паважа, велосипед до стълба. После го изгледа.
Викторе, не ти се сърдя. Мина ми. Жал ми е за годините не за теб, а за годините. Че бяха такива.
Цвети…
Остави ме да довърша. Меко, но твърдо. Не си сам. Имаш деца. Те идват при теб. Знаеш го. Не са спрели да са твои. Пауза. Но аз не мога да бъда това, за което дойде. Не знам дали е за разговор, за навик, за да не си сам. Не мога.
Защо?
Потърси думи. Не за да нарани. За да бъде точна.
Защото най-сетне станах себе си. Без патетика. Факт. И ми струваше скъпо. Не искам да се връщам назад.
Дълго мълча. Гледаше чашата със студен чай, не я допи. После кимна, бавно, веднъж.
Разбирам.
Знам.
Децата…
Те са твоя отговорност сега. Разговаряй с тях. Николай премина тежко през всичко, но е отворен. Ако дойдеш наистина.
Виктор стана. Изправи сакото, както винаги, жест, който тя помнеше от години.
Роклята ти стои хубаво каза.
Погледна надолу. Беше с друга рокля тъмносиня, с обикновена яка, собствена изработка от миналата зима.
Благодаря каза тя.
Той излезе. Чу как ателието хлопна. После тишина.
Цветана още няколко минути поседи. В стаята беше тихо и леко хладно. Сухият букет, чаши с изстинал чай, скици на масата.
Сетне стана, отнесе чашата, изплакна я. Върна се, хвана молива и се надвеси над скицата.
Лили надникна:
Г-жо Христова, чака следваща клиентка.
Да, кажи й да почака минутка.
Лили кимна и затвори вратата.
