Когато се върнах от супермаркета, върху пейката пред блока беше седнал непознат мъж. В ръцете си стискаше стар хартиен плик, съвсем кафяв и износен. Щом се приближих, веднага ме погледна.
Вие ли сте Велислава? попита той.
Спрях рязко, пазарската чанта се удари леко в крака ми.
Да… Какво има? отвърнах.
Мъжът се изправи полека, беше около петдесетгодишен, със сиво-кафява коса и уморен поглед.
Търся ви вече два дни каза той.
Усетих как сърцето ми се сви от притеснение.
Защо? попитах тихо.
Той ми подаде плика.
Това трябва да стигне до вас.
Пликът беше тежък. Отворих го бавно, почти със страх. Вътре се намираше стара черно-бяла снимка. На нея бях аз, много по-млада стоях на автобусната спирка на булевард България, с книга в ръка и раница на гърба. Спомних си този момент беше преди почти двадесет години.
Откъде имате тази снимка? попитах удивено.
Мъжът се усмихна тъжно.
От брат ми.
Усетих как ми се свива стомахът.
Аз нямам брат.
Не… не вашият брат каза той и посочи снимката. Моят брат ви е снимал.
Седнах до него на пейката, защото изведнъж ми се зави свят.
Защо?
Тогава беше влюбен във вас.
Настъпи тишина. По улицата се чуваше шумът от коли и далечен лай на куче.
Никога не съм го виждала казах тихо.
Виждали сте го.
Кога?
Мъжът седна до мен.
Стоеше всяка сутрин на тази спирка, точно до вас.
Опитах се да си спомня. Студени софийски утра, хора с кафе в ръка, автобуси. Тогава той попита:
Помните ли човек с тъмно палто и фотоапарат?
В този момент се сетих мъж, който стоеше винаги встрани, понякога четеше вестник, понякога просто наблюдаваше хората.
Да… прошепнах.
Той кимна.
Това беше брат ми.
Вдигнах снимката и се загледах.
Защо ми давате това точно сега?
Той мълча секунда.
Защото брат ми си отиде миналата седмица.
Стисках снимката в ръка.
Оставил ли е още нещо?
Да.
Извади малка бележка от плика. Разгънах я внимателно. Почеркът беше красив, старателен.
Ако някога я намериш, кажи ѝ, че тя беше най-красивото нещо, което виждах всяка сутрин.
Очите ми се напълниха със сълзи.
Понякога минаваме покрай хора, които остават в живота ни, без дори да знаем. Без да ги забележим, без да ги помним.
Погледнах мъжа до мен.
Защо никога не ми каза?
Той се усмихна с тъга.
Мислеше, че сте прекалено щастлива, за да ви безпокои.
Настъпи внимателна тишина. Снимката беше в ръката ми опитвах се да си спомня лицето му, но не успявах.
Понякога най-странното чувство е да разбереш, че си бил нечий спомен… без изобщо да подозираш.
Кажете ми честно…
Ако имате раздяла, че някой мисли за вас години наред, без да ви каже, бихте ли искали да узнаете това по-рано?
