Бях на шестнадесет, когато забременях от момче, което обичах много. Казваше се Петър, бяхме заедно година, а той беше мой съученик в гимназията във Велико Търново. Когато разбрахме за бременността ми, и двамата бяхме ужасени и изплашени; дори не знаех как да кажа на родителите си. Семейството ми беше уважавано, всички около нас казваха, че сме пример за другите. Бях единствена дъщеря, учех отлично и се подготвях за прием в Софийския университет.
Родителите на Петър и моите се надяваха да завършим престижни специалности, да градим успешна кариера. Дете на тази възраст можеше да обърка всичките им планове за мен. Когато мама научи, побесня. Реши вместо мен настоя да направя аборт. Беше още навреме; случи се бързо, сякаш всичко отмина като сън. След това Петър и аз се върнахме към нормалния си живот, нашите не ни притискаха повече.
С времето завършихме гимназия, после влязохме в университета. Оженихме се след още една година. Изглеждаше, че всичко е наред започнахме да градим ново семейство в София. Тогава забременях отново. Този път всички и родителите, и Петър много се радваха.
Но щастието беше кратко. В шестия месец започнах да кървя и малкото ни момченце се роди преждевременно, тежеше само кило и половина. Три часа по-късно го загубихме така и не оцеля.
Лекарите казаха, че има сериозни усложнения. Кръвотечението не спря и ми махнаха матката, за да ме спасят. Това означаваше, че никога няма да мога да стана майка отново. Мама дойде в болницата, държеше ръката ми и ми каза колко съжалява, че ме е принудила да направя аборт онези години по-рано. Но думите не можеха да променят нещо. Болката и загубата останаха.
Мисля за миналото то не може да се върне, грешките не могат да се поправят. Вече никога няма да бъда майка, няма да чуя детски смях в нашата къща. Не знам дали с Петър ще устоим и ще бъдем щастливи заедно. В крайна сметка, тук, в България, децата винаги са били основата на едно истинско семейство.
