Съществуват странни и нереални истории за срещи след много години. Ето една от тях като сън, изпълнен с мъгла и странна логика. Бащата на Милица напусна семейството, когато тя беше само на четири години. Майка ѝ, Елисавета, я отгледа сама като да жонглира с облачни топки в кухнята на малкия апартамент в Пловдив. Отсъствието на истинско семейство беше като празно място в стаята, което никога не се запълваше. Милица се мъчеше да помогне на майка си със всичко на пазар, у дома, дори си търсеше работа някъде по улиците, пълни с аромат на печени чушки и дъжд. Пари в шкафчето почти не се виждаха, само няколко лева, тъй че детството ѝ премина на бегом без много приятели, без безгрижни разходки по Капана, все едно растеше по пясък, който я дърпаше назад.
Едва когато майката на Милица се пенсионира и по-често стоеше на балкона с чаша чай, момичето си позволи да мечтае за себе си. Тогава срещна едно момче Йордан. После запозна Йордан с майка си и с веселото старо куче Шаро, което подскачаше из кухнята сякаш в друго измерение. Накрая Йордан поиска ръката на Милица. Започнаха да гласят пищна сватба такава, каквато Милица виждаше в мечтите си от дете, когато дъждът барабанеше по прозорците, а майка ѝ ѝ разказваше приказки.
Дойде редът за съставяне на списък с гостите. И Милица, с половин сърце и с очи, пълни с мъгла, реши да покани собствения си баща. Но не знаеше нито адрес, нито как да го открие в света, който ѝ се струваше като огромен хербарий, в който всеки е изгубен лист. Йордан я посъветва да даде поканата на чичо си братът на баща ѝ, да я предаде като вест във вятъра. Той ще знае, каза Йордан ще намери пътя. Заради една глупава и съвсем сънлива грешка Милица закъсня за гражданското. Вън валеше с пищейки листа. Метна палтото си върху булчинската рокля, пухкава и не на място, и изхвърча през вратата като пара.
На улицата, сред трепкащи фенери и разкалян паваж, видя кола, а до нея баща си, променен, сякаш изваян от спомените ѝ, но и напълно чужд. Без да мисли, като във вълшебен сън, Милица се качи в колата. Плака през целия път сълзите ѝ бягаха като прозорци, отварящи се навътре. Чакаше този миг с надежда като да сгърчи времето назад. Колко много неща имаше да се изкажат като картини върху стари черги, разстлани по пода на ненадейното им срещане…



