В някои връзки настъпва момент, в който единият от партньорите изгубва всички чувства към другия, без видима причина. За съжаление, точно това се случи с мен, Мариян. До 17-годишна възраст никога не бях имал сериозна връзка. Въпреки че момичетата около мен често ми обръщаха внимание, аз бях решил да се съсредоточа върху ученето и себеусъвършенстването, воден от мечтата си да стана хирург работа, за която се изисква огромна отдаденост и усилена подготовка. Едва когато влязох в Медицинския университет в София, и след настойчивите съвети на майка ми, започнах да проявявам по-голямо внимание към момичетата.
Точно тогава срещнах момиче, което наистина ми допадна. Казваше се Веселина и случайно бяхме в една и съща група. Беше видимо изненадана, когато я заговорих, тъй като обикновено стоях по-скоро в компанията на приятелите си момчета и рядко търсех женско присъствие. Започнахме да си говорим все по-често и дори я поканих няколко пъти на вечеря в хубаво ресторантче в центъра на София, а тя прие с удоволствие. Постепенно приятелството ни се превърна във връзка, която двамата вече не криехме.
Майка ми беше във възторг тя се тревожеше, че ще остана сам или ще се затворя прекалено в себе си. Но за жалост, веднага след като завършихме университета, чувствата на Веселина сякаш се изпариха. Знам, че подобни неща са чести, колкото и да са болезнени. Когато разбрах, че не изпитва повече любов, се срутих вътрешно. Никога досега не бях усещал такава тежест от раздяла, усещането, че част от мен остава назад. Дори и вече зряла възраст, за първи път през живота си истински почувствах болката от отхвърлянето. Но знам, че това е част от порастването. Все още ми е трудно, но се надявам времето да излекува раните.
