Българска леля – традиции, забавни истории и роли в съвременния живот

Леля Бояна

Леля Бояна пристигна от едно село в Родопите. Възрастната жена вече трудно се справяше с домакинството там, затова племенницата й Велина я взела при себе си в Пловдив.

Мъжът на Велина, Стефан, не възрази изобщо. Тих, слаб, с ръце като тънки клони и очила с широки рамки той слушаше безусловно своята шумна и едра Велина.

Роднина е все пак. Леля ми. Няма свои деца, а аз нямам вече майка. Тя беше на трийсет години по-млада от Бояна. Родена от баща ми в друга фамилия. Каква случайност! Майка ми толкова рано си отиде, ох… Жал ми е за леля! Ще я вземем! каза Велина в кухнята, сякаш произнасяше присъда.

Децата й Костадин и Цветелина никога не бяха виждали тази странна леля.

И самата Велина едва я е срещала няколко пъти. С телефон не се чуваха, само писма си пращаха. Оказа се, че леля Бояна няма нищо от модерната техника.

И ето я сега, при тях. Малка, почти като избяган гном от гората (Костадин 13-годишния беше по-висок от нея). Косите й като пух от глухарче. На главата малка шапка като таблетка. А очите пронизващи, невъзможно млади и сини.

Държеше в ръце вързоп и плетена мрежичка, каквито се продаваха в социализма. Два древни куфара.

В прегръдките й пухкав тъмно риж котарак. Примигна лениво към новите си господари, подскочи на пода и отиде да проучва.

Това е Портокал. Свое си взех. Душичка жива, няма да се сърдите! промърмори леля Бояна.

И добави:

А какви сте ми! Родни мои!

После имаше голямо събрание покрай масата. Бояна носеше туршии, сладка. Велина се чудеше, че нейните децата, иначе капризни към храната, тъпчат с наслада сладкото, краставичките, лютеницата и други вкусотии.

Велинка! Имате ли вила? Всичко ще насадя, макар и здравето вече не е същото но трябва! Без свое не може! каза леля Бояна.

Велина отвърна, че нямат, и за какво им е. Всичко може да се купи, а и време нямало работела на две места, и Стефан също; децата виждат на пресекулки. Купили апартамента с кредит, ще го изплащат още дълго.

Трябва вила! Не ме гледай така, Велина. Човек без земя не е човек. Ще купим. Ще намерим парцел! заяви леля Бояна и се оттегли в стаята си.

Ще гледаме, да! Въртим се, все много си отказваме. Леля мисли, че сме милионери ли? изсумтя Велина докато миеше чиниите.

Следващият ден беше събота. Стефан лежеше в леглото, разгръщаше вестник. Велина, изкрещя на децата да затоплят замразената храна и реши да поспи още.

Костадин и Цветелина на осем бяха залепени за телефоните.

Котаракът Портокал седеше до тях и търкаше глава. Влезе леля Бояна.

Какво правите тук? попита тя.

Децата започнаха да обясняват и даже да показват. Леля Бояна клатеше глава.

И в нашето село таквиз видях. Не точно такива. По-прости. Аз не съм си взимала. Нямаше нужда. На майка ви писма писах, така ми е по-лесно. Важна вещ, добра! Можеш човек да намериш навсякъде! Добро изобретение. Хайде, оставете ги и елате с мен!

Защо? Играем тука! каза Костадин.

На какво играете? Седите с телефоните, никого не викате… учуди се леля Бояна.

Вътре играем! В телефона! пропи Цветелина.

Леля Бояна почна да разказва как са играли в селото. После ги отведе в кухнята.

Когато Велина се появи на прага, ахна: на масата панички с палачинки. Щастливият Костадин пиеше чай; Цветелина, до леля Бояна, завиваше кнедли.

Виж, мамо, ако хванеш щастливата! засмя се дъщерята.

После дойде и Стефан, щастлив, душеше въздуха с носа си.

От тук нататък в събота всички ще правим кнедли и палачинки! Трябва сами да си ги правим! реши леля Бояна.

Няма смисъл всичко се купува! възрази Велина, дето готвенето не можеше да трае.

Купуваше замразено, готово. Семейството все недоволстваше до днес.

Не, мамо! Искам такива кнедли! хрохул Костадин.

А после леля Бояна извади връзка ластик и опъна между столовете. Започна да показва на Цветелина как се играе на “ластик”.

Вие не скачате ли? питаше тя.

Те и на улица като излязат, пак в телефоните си! изръмжа Стефан.

Не е хубаво! Трябва живо общуване! Телефоните са нужни, но само за нужната работа да се обадиш или да пратиш нещо важно, и толкова! отсече леля Бояна.

Вечерта плеткаше и котаракът Портокал се изляга до нея.

Мам, ела! Цветелина дърпаше Велина.

Тя излезе в коридора, погледна в банята.

Леля Бояна гали пералнята и говори:

Честит празник, пералня! Дълги години да ни служиш, милата ми!

Лельо Бояна, какво правиш? прошепна Велина, мислейки че лелята се е побъркала.

Ама днес е Осми март! Пералнята е момиче. Поздравявам я! разсмя се леля Бояна.

Но не е жива! Глупост! засмя се Велина.

Всичко техника разбира, не говори така. На село тракторът на Влайчо почти затъна, пък той го ублажи и го издърпа. Дядо Кузьо все говореше на своята кола Пенка и тя тръгваше. Не знаеш какви щастливи сте! Ние переехме ръчно, на реката… А тук всичко удобно и пак сте мрачни! Имате телефони, знаете къде е детето. Пералнята върши всичко. Микровълнова грее! почти с детска радост оглеждаше уредите леля Бояна.

Тя чакаше децата от училище.

Костадин веднъж имаше проблем в класа. Не казваше на мама и тати, а плачеше в ъгъла. Леля Бояна влезе решително. Изля си всичко пред нея, и на следващия ден не отиде на първите два часа. Дома беше почти тихо; леля Бояна я нямаше.

Може би е излязла на разходка помисли момчето.

Отиде в училище. Чу познат глас! Видя през отворена врата: учителката на стол, а пред дъската… леля Бояна. Занимателно разказваше.

Ох, защо е тук? Ще се смеят! облегна се Костадин.

Но никой не се смееше. Урокът свърши. Съучениците обкръжиха леля Бояна. Петър, най-големият закачливец, каза:

Привет, защо закъсня? Яко бабка имаш! Много знае и разказва. Жалко, че нямам баба. Обеща да ни води в парка, толкова знае за растения, животни! Готино говори! Учителката й даде да говори! Петър се усмихваше.

Да… тя е такава! засмя се и Костадин, притича да я прегърне.

Вечерта Велина плака. Изморена. И пак до нея лелята.

Не плачи, мило. Какво ти е? Всичко ти е на място!

Омръзна ми! Работя много, не живея. Стефан е мек. Другите имат мъже… Аз се стопих, не съм модна… плака на рамото й Велина.

Леля Бояна остави да изплаче. Наляла чай.

Разказа как е загубила трима деца едно след друго още като малки, колко рано си отишъл здравия красавец съпруг, как е борила тежка болест, гърчела се от болка, гладувала но оцеляла.

Каква мода бе, дете! Господ ни е създал различно едни строенки, други по-закръглени. Така и вкусовете са различни. Едно време дамите с форми се ценяха! Ти си прекрасна! Косите ти се вият естествено, очите ви сини, големи. Фигура чудесна. Цени, че имаш! Други са самотни. Стефан ти е златен. Гледа с внимание, грижата е за семейството. Децата ти истинско щастие! Останалото ще се уреди. Една работа забравих, добре, време е за сън! и леля Бояна се прибра в стаята си.

Велина вече не й се плачеше. Защо се тревожи? Лелята беше права. Всичко има, а се мъчи без причина.

Дойде денят, когато Велина чакаше, но Стефан не се прибра. Деца! Тати не звъня? Къде сте?

Костадин бъркаше в чаша. Сега проявяваше нов интерес към готвене и вече обръщаше палачинки във въздуха.

Цветелина строеше палатка от столове и одеяла, с играчки вътре.

Телефоните им лежаха настрана, ползваха ги само за разговори.

Велина звъни и звъни на Стефан. Абонатът временно недостъпен.

Изведнъж я обля студена пот. Леля Бояна! Къде е? Няма я. Дори котаракът Портокал се изтяга на леглото й.

Коста! Цветелина! Къде е леля Бояна? изписка Велина.

Децата дотичаха.

Дойдохме с нея от училище, после излезе някъде каза Цветелина тихо.

Отдавна ли? Цвети, от кога? изрева Велина; дъщерята кимна и заплака.

Господи! Купихме й телефон, тя пак не го взе. Възрастна е… Как може! Велина седна отчаяна.

Костадин се облече набързо.

Къде? побягна след него майка му.

Да я търся! Мамо, не можем без нея! момчето хукна надолу.

Цветелина натъпка краката в обувки и побягна след брат си.

Велина се обличаше на ход и ги последва.

Децата щастливи чакат пред блока.

Какво става? пита Велина.

Показаха на ляво.

Оттам, държейки Стефан под ръка, вървеше леля Бояна с шапка украсена с макове.

Лельо! Уплаши ни! Не може така! Изчезна за часове! А ти къде беше? се притисна към рамото на Стефан Велина.

С него ходихме да затваряме пломбата на водомера рече леля Бояна.

Какво? Как? само това изрече Велина.

Сюрприз искахме да ти направим. Бояна е страхотна. Спаси ни! засмя се Стефан.

Лельо… Откъде ти пари? Не трябваше започна Велина.

Как откъде? Копих. Пенсията ми добра, на село не харчих много. Мляко, яйца, хлеб сама. После продадох къщата. Няма нужда от тях в гроба джобове няма! Исках да ги оставя, ама по-добре сега да дам нужни са! просто каза леля Бояна.

Велина замълча. Вече не трябва да работи на две места; ще има повече време за семейството. Какво щастие!

Утре отиваме край града. Вила ще гледаме! Стефан и аз вече избрахме къщичка! продължи леля Бояна.

Своя къща! Ура! Вила! Ще ни учиш да гледаме светулки и да плетем кошнички! И тайнички от стъкла с цветя, дето после ще ги изкопаваме! децата я гушнаха.

Всички заедно, прегърнати, тръгнаха към дома.

Велина за момент се спря пред блока.

Погледна към облаците и прошепна:

Благодаря. Благодаря за леля Бояна!

Rate article
Българска леля – традиции, забавни истории и роли в съвременния живот