Днес седнах да пиша в дневника си, припомняйки си години, които вече не се връщат. Бях петокласник, а близката ми съседка, малката Генова, винаги ми беше любима. Дългите ѝ плитки, златисти като слънце над житата, и лицето ѝ пълно с весели лунички ме пленяваха. Често тичах след Генова, когато се прибираше от училище, просто за да я предпазя от хлапаците в квартала ни в Пловдив, които обичаха да дразнят по-малките.
Въпреки това, съдбата обърна нашите животи наопаки. Бащата на Генова се разболя тежко и, след мъчителна борба, почина. Майка ѝ не можа да се справи с мъката, започна да се напива вечер със сливова ракия и постепенно забрави какво е грижа за дете. Генова изглеждаше изоставена, дори храна понякога липсваше на масата им. Скоро спря да ходи на училище. Отначало мислех, че може би е болна, но тъгата ѝ не се лекуваше. Месеците се сменяха и аз усещах тревожността на отсъствието ѝ.
Не издържах и споделих притесненията си с майка ми. Тя ми каза тихо, почти шепнешком: Сине, Генова заведоха в дом за сираци. Беше като шамар осъзнах, че вероятно няма да я видя повече.
Години минаха. Върнах се в родния Пловдив след казармата, вече пораснал човек. Един следобед, докато разхождах по главната, срещнах неочаквано Генова. Тя вървеше край своя съпруг, с ръка в ръката му, а под палтото ѝ се виждаше голямото коремче явно носеше нов живот вътре в себе си. Изглеждаше спокойна, но мигът беше кратък, а после цели четири години не я срещнах отново.
Съдбата реши отново да ни събере. Генова се върна в града и разбрах, че вече е сама съпругът ѝ загина трагично по време на улична свада, причинена от собствената му зависимост към ракията. Генова остана да се грижи сама за малкия си син. Когато я гледах в тези моменти, душата ми се изпълваше с нещо дълбоко и тъжно. Осъзнах, че нашите пътища са преплетени и тя, заедно с детето, имат нужда от мен. Донякъде разбрах ролята си в живота им дадох им подкрепа, каквато можех; и днес мисля, че точно това правят истинските приятели.
