Върнах се късно през нощта и веднага се спусна в душа. Не успях дори да свалям обувките пред вратата, а той хвърли сакото върху стол и изчезна в банята, сякаш водата можеше да измие целия му ден.
Чух как завърта крановете до скърцане, как кабина се изпълни с пара. Минутите се плъзнаха, а аз ги броях в ума, както някога броеше оборотите на люлката в двора: едно, две, три твърде дълго.
Когато излезе, косата му още беше влажна, а ароматът му беше различен от обичайните му парфюми; между цитрусовата нотка проблясна сладка, чужда акорда.
Сънувах се, мърмореше, без да ми погледне в очи. Ще ти разкажа утре. Кимнах глава и се усмихнах, като се усмихвах само до бузи, а не до сърце.
Останах сам в кухнята с неговото сако. Взех го в ръце, за да го закача в гардероба. Докато го вдигнах, нещо защурна в джоба. Инстинктивно се потеглих от под пръстите се изплюха сгънат в триъгълник разписка. Хартията още беше топла от неговото тяло, сякаш се опитваше да скрие тайна, която не трябваше да разкривам.
Разтреперих я в ръцете, разтегнах я върху масата. Логото на изискан ресторант в центъра на София, час 22:41. Вечеря за двама. Две чаши кафе, една бутилка червено вино, две предястия, два десерта. Две.
В първия миг мозъкът ми се опита да оправдае ситуацията, както обикновено: Може би клиент, може би партньор, може би колега в нужда. Пръстосах пръста си по названията на ястията, звучещи като смях на неопитен готвач: карпачо, филе, тирамису. Той не обича тирамису, аз обичам.
Скрих разписката в чекмето, но цялата нощ я чувам как шепне. Ставах, ходех из апартамента, поглеждах в хладилника, пиех вода от кран, гледах сумата в края: сума, бакшиш. Глупави числа, тежещи повече от цялото то сако.
На сутринта и двамата се притворихме, че нищо не се е случило. Ставих кафе пред него, поставих сандвич. Той пренебрегна разтегнатото масло на хляба. Днес отново късно, каза и премина бързо през телефона.
Голям клиент, нов проект. Гледах как облича същото сако. За миг вдигнах ръка, за да го спра да кажа: Стой. Да поговорим. Не го казах. Вратата се затвори безшумно.
След работа отидох до адреса, записан на разписката. Не знаех защо може би да проверя дали мястото съществува или е само в главата ми. Съществуваше. Огромна сграда от тухли, полумрак, в витрината ред чаши, блестящи като обещания на глинен фарфор.
Седнах на пейка пред входа. Вътре сървитьорът местеше столове, подготвяше маси. Издърпах телефона, включих камера, но не направих снимка. Не исках да превърна историята в доказателство. Исках да разбера.
Влязох за пет минути. За вас сама? попита сървитьорът с усмивка. Не, благодаря. Само имате ли резервации за днес? Погледна бележника. Много. Четвъртъци винаги са пълни. Съмнявах се. А вчера? В 21 часа?
Сървитьорът съмря очите. Вчера беше тълпа. Често се връщат същите лица Макар да не помня всички. Извини се със усмивка. Може би маса в ъгъла, до колона? Кимнах, макар да не бях питала точно това. Излязох, усещайки тежестта на погледите зад шията, макар че никой не ме гледаше.
Вечер, преди да се върне, излязох разписката от чекмето и я поставих върху масата, под ленена кърпа като карта в пасианс, чакаща да бъде открита. Той се върна късно. Снесе супа, каза, че е вкусна. После отиде да се изкъпе по-дълго от предната вечер. Чух как водата удря плочките като барабан. Излязох от кухнята към банята и почуках на отворената врата.
Мога ли да вляза? попитах.
Дай ми пет минути, викаше той. Ще ти разкажа всичко.
Скоро, утре, по-късно. Думи, които преди означаваха само ред на деня, сега звучаха като дълг, отложен с лихва.
Разказа, че това е била бизнес вечеря. Клиент от Пловдив, който не пие сам. Обясняваше, но знаеш как е. Взеха тирамису, защото беше в менюто. Когато говореше, поглеждаше странично от очите ми, сякаш се страхуваше да прочете нещо в тях.
Защо веднага душ? попитах. Не миришеше като склад.
Чувствах се уморен, отвърна. Исках да се стопля. Знаеш, колко лесно се хванат настинки.
Може да е имал право. Може да е лъгал. Може да е говорил полуправда, онова най-лошо, което се подава като възглавница. Работих, бях, трябваше. Думи, които не оставят място за ние.
През нощта отново ставам. Сварям чай. Отварям и затварям хладилника. Поставям кърпа, оттеглям я. Изваждам разписката, пъхвам я обратно. Като дете, което проверява дали магическият трик отново работи.
На следващия ден ми изпрати снимка от офиса той, колеги, пица в кутия. Тежък ден, държи палци. Държах. После, сама, отидох до големия център, до парфюмерия. Пипнах китка с тестерите на онези парфюми, които усетих миналата нощ. Миришех Амбра дел Фуоро. Скъпи, елегантни, рекламирани като унисексуални, но на рафта за жени. Уговорих си, че е нова кампания, нов стандарт мъжете и жените вече миришат по еднакво.
В събота предложи кино. Приключих. Седяхме доедно, ядохме пуканки от една кутия. По средата на филма хвърлих поглед към телефона му. Не подглядах, просто надничих и видях известие: Благодаря за вчерашния ден. До скоро. Без име, без номер в контакти. Изчезна, преди да се покаже. Може би клиент, може би сървитьор, може би някой, когото помагаше, съветваше, обещаваше. Може би някой, когото предпочиташе да не нарича.
В неделя взех календар и написах тръг три реда: Да поговорим. Да поставим граници. Да попитам истината. Поставих го. Взех отново. Изрязах листа. Пуснах го в коша. Извадих го. Изгладих. Скръхнах в чекмето с разписката.
Вечер, докато заспиваше, попитах:
Има ли нещо да ми кажеш, преди аз сама започна да се измислям?
Нищо, което да те нарани, отговори, докато мръкаше лицето в възглавницата. Наистина.
Това едно изречение понякога тежи повече от да или не.
Не знам дали там имаше друг. Не знам дали вечерята за двама е измена, или просто живот, който се отклонява от плана. Знам, че нещо се промени. Водата от душа не измива всичко. А разписката, дори да я смачкеш в топка, оставя в паметта прости цифри, които не искат да изчезнат.
Днес поставих тази разписка на масата но не от страната на неговото блюдо, а в центъра, като обща порция, към която и двамата трябва да кажем дали имаме апетит. Сварих чай в две чаши.
Седнах и чакам да се върне. Може да влезе, да погледне и да каже: Прекалих. Плах съм. Не исках да те нараня. Или: Не вярвай повече на разписки, отколкото на мен. А може просто да хвърли хартията в коша и да попита какво ще ядем.
Тогава ще трябва да реша какво ме плаши повече: отговор, който потвърждава страховете ми, или мълчание, което ги подхранва. Може би най-смелото ще бъде трето да не търся в чуждите очи, а в сърцето си, дали все още можем да поръчваме за двама.
Нямам решение. Имам обедена маса за двама и хартия, която казва по-малко, отколкото мислим, и повече, отколкото искаме. Какво ще правя? Не знам. Понякога не разписката разкрива истината, а това колко дълго можем да я гледаме заедно.
