Не знаех за теорията на стола, докато бях с него. Просто непрекъснато се чувствах изтощена, но не физически, а душевно. Всяка сутрин се събуждах с усещането, че трябва да се доказвам, че любовта е вид изпит и състезание.
Още от първите дни, когато излизахме, аз бях тази, която преподреждаше графика си, за да го видя. Премествах срещи с приятелки като Мирослава и Веселина, отказвах кафе с колеги, сменях смени в офиса, тичах от едната страна на София до другата. Той винаги имаше нещо по-важно мач с приятели, работа, почивка, гледане на Левски по телевизията. После, когато най-накрая се срещахме, той беше с телефон в ръка, отговаряше на вайбър, разглеждаше клипове, и докато му говоря, той Ммм, добре, без дори да ме погледне.
Към момента, когато заживяхме заедно в едно малко апартаментче на ул. Цариградско шосе, мислех, че споделените стени ще ни сближат. Стана точно обратното. Аз ставах рано, отивах на работа, прибирах се, готвех боб или правех мусака в петък, перях, подреждах. Той идваше, сядаше на дивана, питаше: Какво има за вечеря?, после се затваряше в стаята да почива. Ако поисках помощ, ми викаше: Уморен съм, после ще оправя. Това после почти винаги си оставаше само дума.
Помня една конкретна вечер бях настинала и с температура. Помолих го да ми направи супа. Той ме погледна и рече: Не можеш ли просто да Поръчаш от Foodpanda?. Станах сама, треперех, направих си супа и плаках над тенджерата, докато бърках да не загори. Тогава за първи път се почувствах като гост в собствения си дом.
И семейните им събирания при свекърва и свекър в Пловдив. Аз носех кекс, помагах в кухнята, сервирах, миех чинии. Никой не ме питаше как съм или дали имам нужда от нещо. Той никога не каза: Седни при мен, почини. Ела тук, стой с мен. Все бях права, в движение невидима. Една от лелите му, Гроздана, веднъж каза: Добре, че тя е толкова услужлива. Всички се смяха, аз се усмихнах, но отвътре се чувствах използвана.
Най-много ме болеше на важните за мен дни. На рождения ми ден винаги казваше: Ще празнуваме друг път. Това друг път почти никога не идваше. За рождените дни на неговите приятели винаги имаше време, левове, енергия. Аз бях на заден план носех подаръци, правех снимки, аплодирах чужди моменти.
Най-ярко си спомням една вечеря в ресторант с приятели. Влязохме, той седна на голямата маса, започна да разказва истории и да се смее. Аз останах на един стол до стената, никой не ме включи в разговора. Гледах как се разнасят чинии със шопска салата, как се смеят, разменят погледи, и почувствах точно това сякаш присъствието ми не е важно.
Като се прибрахме, му казах през сълзи, че се чувствам невидима. Той отвърна: Преувеличаваш. Винаги си драматична. И осъзнах, че дори болката ми няма място.
След като се разделихме, приятелката ми Севда ми разказа за теорията на стола. Каза нещо, което ми остана: Когато някой те обича, прави ти място. Без молба. Започнах да гледам връзката си като филм всички пъти, когато съм искала внимание, всички пропуснати съобщения, всички моменти, когато съм мълчала, за да не създам неудобство.
Осъзнах през годините, че стоях права балансирах емоционално, стараех се да не преча и да бъда достатъчна. Това не беше само с него и в приятелства, роднини, работа, в които винаги давах повече от полученото.
Днес още съм сама, но вече не се чувствам малка. Когато вляза някъде, гледам ако няма място, си тръгвам. Ако трябва да моля за внимание, правя крачка назад. Ако ме карат да се чувствам неудобно просто заради това, че съм не оставам.
Защото разбрах нещо важно макар и късно:
Не съм родена да моля за стол.
Заслужавам маса, на която присъствието ми е желано и ценно.
