Онзи ден майка ми излезе от дома, както всяка сутрин от квартал „Младост“. Тя ми написа съобщение рано сутринта, за да ме попита дали съм закусила. Отговорих ѝ „да, ще говорим по-късно“ и се върнах към работа. Не беше б

Преди няколко дни майка ми излезе от дома така, както го прави всяка сутрин. Още на разсъмване ми писа по телефона, за да ме попита дали съм хапнал нещо. Отговорих ѝ с Да, ще говорим после и се върнах към работата си. Нямаше никаква болест, не беше в болница, нямаше тревога, нямаше раздяла. Просто един обикновен ден от онези дни, които забравяш мигом и които те карат да мислиш, че нищо няма да се промени.
В четири следобед ми звънна телефон от непознат номер. Обади се съседката леля Катя. Каза: Майка ти претърпя инцидент. Попитах къде е и тя ми обясни в коя клиника на София да отида. Веднага хукнах натам. Лекарите ми казаха, че е паднала на улицата, ударила си е главата и не са могли да направят нищо. Така си тръгна без драма, без последни думи.
Не се сбогувахме. Не я прегърнах преди да си замине. Дори не остана време да кажем и най-дребното нещо. Стоях пред една бяла стена и слушах как ми говорят за документи, подписи и процедури. С треперещ глас звънях на брат ми Николай и казах най-трудните думи, които съм произнасял: Мама почина.
Истинският удар дойде не в клиниката, а когато се върнах сам в апартамента ѝ, за да събера вещите ѝ. Отворих гардероба вътре имаше дрехи, оставени за пране. Чифт сандали стояха до вратата, портмонето ѝ висеше на столчето, пазарските чанти бяха оставени до масата, недопребрани. Всичко беше замръзнало в един миг както животът, който си отиде.
Взех една от нейните блузи, за да я сложа в чантата, и усетих аромата на нейния любим сапун от дрогерията. Останах застинал с дрехата в ръцете неспособен да се помръдна. Седнах на леглото и дълго гледах паркета. Усетих гняв.
После дойдоха малките неща, които болят най-много: набираш номера ѝ от навик и едва тогава си спомняш, че вече не съществува, прибираш се от работа и няма кой да те попита дали си се прибрал, минаваш през квартала и не влизаш в дома ѝ. Никой не те подготвя за тази тишина.
Всички ми казват: Такъв е животът, Господ си знае работата, Сега тя си почива. Но аз не усещам покой. Чувствам единствено липса. Чувствам, че си тръгна в един обикновен ден, без разрешение, без предупреждение и без време да успокои сърцето ми.
И най-много боли това че не беше сбогом, а един отрязък, сух, неочакван край.

Rate article
Онзи ден майка ми излезе от дома, както всяка сутрин от квартал „Младост“. Тя ми написа съобщение рано сутринта, за да ме попита дали съм закусила. Отговорих ѝ „да, ще говорим по-късно“ и се върнах към работа. Не беше б