Български женски съдби: Историята на Марияна от Балканското село Умря баба Анастасия и съвсем тъжно стана на младата Марияна – нито снаха по вкуса на свекърва си, нито съпруга, за която мечтаеше майката на Данаил. Мършавичка била, слабо работела, а и не се знаело дали деца ще зачене от тази „изгубена душа“. Всяка дума и насмешка преживяваше тихо Марияна. Когато душата й най-тежко стенеше, бягаше при любимата си баба – за нея тя бе и майка, и баща, най-скъпият човек, след като родителите й отдавна си бяха отишли без време. Данаил – силен и красив балканджия, с къща като пълна кошница – влюбил се до полуда в изоставената Марияна, макар всички в село да се чудели защо богат момък сираче си взема. Свекърва й Авдотия заклеймяваше снахата: „Не ми е по сърце! Не работи много, слаба е, а и деца няма.“ Готвеше, переше, въртеше се Марияна като оса, но все не беше угодна. Обаче Данаил не слушаше майка си, а обичаше жена си до забрава и я носеше на ръце. Щастието им бе кратко – докато лошата орис на селска къща не надделя. Без детски плач домът сякаш изстиваше, а Авдотия остроючеше: „Дармоедка ми живее трета година, наследник няма!“. Отрова сипеше на дъно младата снаха нощ и ден. Единствената утеха бе мълчаливата обич на Данаил, но и той замина по работа надалеч. Марияна кротко търпеше свекървините подигравки, носеше тежките ведра от кладенеца, сама сред село, докато с мъка ражда слабичък син – Ведневие. Детето често посиняваше и спираше да диша – и още повече омраза натрупа това в сърцето на Авдотия. „Не живя детенце, ще вземе да умре и ще си намери Данаил жена, що чедо ще му роди!“, шепнеше тя… Когато болката стана непоносима, отчаяната Марияна напуска мъжовия дом с вързопче дрехи и закътаното си детенце, с надежда добри хора да я приютят. Съдбата я среща с Акулина – властна селска жена, чиято майка Аглая е прочута билкарка и знахарка, живееща сама в гората, отхвърлена от хората заради делата си. Тежки дни прекарват майка и син под покрива на добрата Акулина и баба Аглая, която с билки и молитва връща здравето на Ведневие. Историята на Марияна се превръща в приказка за женската участ – за греховете и прошката, за болката и смелостта, за крушението и надеждата. През това време Данаил – измамен и съкрушен от тежките думи на майка си – бавно гасне, убит от загубата и несправедливостта. Макар хората да го увещават да живее, едва когато съдбата за последно преплита пътищата им в гъстата балканска гора, любовта преодолява отчаянието и героите отново се събират. От дълбока самота и нещастие, с подкрепата на нови обич и честни приятели, Марияна и Данаил заживяват своето ново щастие, а домът им се пълни с детски смях и песен. По българските земи се предават тези истории – за корава женска душа и волева обич, за клюките, обидата и прошката, за това как съдбата изпитва, но и награждава онези, които съумеят да запалят отново светлината на сърцето си.

Женски съдби. Марияна

Почина баба Невена и съвсем тежко стана на душата на Марияна. Не можа да се впише момичето в новия дом, поне според свекървата Микаела. Била хилава, не работела достатъчно, и кой знае дали такава събрана с вятъра жена въобще ще роди деца.

Всичко това Марияна търпеше, а щом тежестта в душата ѝ станеше непоносима, тичаше при баба си Невена. Тя ѝ бе най-скъпият човек заменяше и бащата, който изчезна безследно, и майката, която почина от болест след десетина години.

Как Иван, мъжът ѝ, я избра за жена, само Господ знае. Красив, снажен момък, къщата преливаше от добрини, а вземи че се влюби тъкмо в една сирота, бедна като мишка. Свекървата, разбира се, никога и с добро око не я наричаше.

Марияна се стараеше въртеше се по цял ден из дома, помагаше навсякъде, без нито една дума оплакване. Но недоволството не свършваше.

Докато Иван беше у дома, поне малко можеше да се живее. Но щом поемеше път към съседното село по-добре да бягаш.

Търпи, Марийке нашепваше баба Невена, ще мине и това.

Ала и баба не остана жива, а годините си вървяха и Микаела все повече мразеше снахата си.

Не и излезе на нея, че синът ѝ доведе безродица в къщата. Микаела отдавна бе избрала мома за Иван и красива, и богата, че и родата им ще бъде по-добра, и богатството ще стига чак до правнуците.

Но не инатът, който Иван наследи от баща си, надделя. Казваше дума, не му възразявай. Солиден мъж, знаеше какво иска.

А Иван наистина бе добър стопанин. След смъртта на баща си пое всичко в ръцете си, умножи дажбата и работата. Уважаваше майка си, но не позволяваше да го върти на пръста си.

А Марияна? Обичаше се Иван лудо в нея. Още като я видя висока девойка, бяло лице, сини очи, леко чипо носле бе готов целия свят в краката ѝ да сложи.

Марияна не се колеба дълго прие го, видя, че е човек с чиста душа, а и сама бе влюбена като ученичка.

Знаеше за тежкия характер на бъдещата свекърва, но щом Иван държеше на своето, съгласи се.

Пренесе се Марияна в новата къща, преглъщаше всички хапливи думи. Като ѝ стане невъзможно тежко отиваше при баба Невена да излее мъката си.

Сядаше по турски на пода до старата жена, слагаше глава в скута ѝ и мънкаше тихо, като пребито кученце. Баба Невена галеше косите ѝ, мърмореше леки молитви към Света Богородица, търсеше милост за сирачето.

Поседяха така, сълзите поолекнат, и Марияна пак намираше сили за още един ден.

Но ето, и баба нея няма. Тръгна си тихо, лягайки да спи, и повече не се събуди. Горко плака Марияна остана съвсем сама на този свят.

Казват, че времето лекува. Глупости. Все ти се струва, че си го забравил, а като те заболи сърцето веднага си спомняш добрите ръце, косите на баба ти. И пак се разреваваш.

Годините минават, ала Микаела още по-заядливо вършее около снахата си цели три години домакинства, а ни вест от внучета. Най-големият страх на Марияна щом засегне свекървата тази тема. Знаеше, че нашепва на сина си как снаха му е прокълната, че няма да има деца.

Иван се правеше, че не чува, но думите на хората не можеш да заглушиш. Селото вече си шушукаше, че Иван ще отиде в гроба без наследник.

Веднага щом стъпеше вкъщи и зърнеше Марияна, Иван забравяше всички кахъри. Той бе готов на ръце да я носи.

Може и молитвите на Марияна да са помогнали, може и чудо от любовта им да е станало но най-сетне зачена тя.

О, как ли не се ядоса свекървата! А Иван още повече обикна жена си.

Микаела вървеше из къщата като черен гарван щом Марияна се отпусне на пейката, веднага я награбваше с клетви:

Седиш ли пак, мързеливке?! Или мислиш, че щом расте коремът ти, вече нищо няма да пипнеш? със стиснати в кръста ръце заставаше над нея.

Не, майко, опитваше се тихо да се защити Марияна, само за малко седнах, цяла сутрин не съм спирала.

Ние слуги нямаме! срязваше я Микаела. Трябва вода да се носи, Иван като се върне, кофите ще са празни. И ако не можеш сбирай си чантата! Болна снаха не ми трябва!

Без думи, Марияна грабваше кобилицата и тежките ведра и тътреше към кладенеца. Съседките само клатеха глави: Микаела съвсем изгуби човещина бременната работи, без грам жал.

Като настана време, роди Марияна момченце. Но все едно пак не на добро. Хлапето се роди крехко, слабичко, ту посиняваше, ту сякаш спираше да диша.

Ти сама си като призрак, и дете такова се роди! с презрение шепнеше Микаела, гледайки към бебето.

Как можете така, майко? Това е вашата кръв, Ивановият наследник! през сълзи отговаряше Марияна.

Наследник, докато не умре! със злоба подсмихваше свекървата. Скоро ковчега ще му стягаме.

Марияна се заливаше в плач. А Микаела доволно сипеше отрова. В ума ѝ бе само едно: ако детето умре, Иван ще изгони сиромашката и лесно ще доведе свестна, здрава снаха.

Иван като се върнеше, галеше жена си, даваше ѝ да поспи. Хващаше на ръце мъничето едва се събира в дланта му. А бебето като че ли го усещаше успокояваше се, усмихваше се.

Нищо, че е хилаво, мислеше си Иван. Ще се оправим. Ще видят всички, че ще стане юнак.

Дойде ред да го кръстят нарекоха го Виден. Но все не набираше сила, не растеше.

И веднъж пригърмя работа Ивану трябваше да замине по Марица до Пловдив.

Далече ще съм, Марийке. Расти Видена, не се тревожи, не слушай никого… прошепна и я целуна по челото.

И точно щом си отиде зетят, Микаела се разгърмя из къщата. Вече бе ясно, че девойчето няма кой да го защити.

Марияна едва смогваше трябваше за бебето да се грижи, но и цялата домакинска работа носи вода, цепи дърва, храни животните не спира за миг. А през нощта детето не спи, плаче, посинява. До сутринта няма миг почивка.

Живот на изнемога. И сякаш усещайки го, Видена слабне още повече.

Летото мина, есента се замъгли студ, мъгла. Крайно време да се завърне Иван, да вкара майка си в правия път. Ала не се и чува за него.

Може и по-добре така! изтръгна се един ден от Микаела. Болнави жени не трябват никому! Дано си намери нова, по-живичка, че и по-красива!

Тежки мисли наводниха главата на Марияна. Ами ако е права свекървата?

Микаела усети, че е хванала правилния край. Всеки ден капка по капка сипваше съмнения в душата на момичето.

Не ти ли е жал за Иван? пита веднъж. Хлапето всеки момент ще умре, ти ще се съсипеш, а него ще оставиш мрачен и сам? Пусни го, Мариянке, нека си намери късмета другаде.

А къде да ида, майко? С болното дете да вървя насред студа? Ще се простуди. И бездруго здравето му е крехко.

Ако умре, болка няма да има сухо отвърна свекървата. Нито го е живял, нито го е видял светът. На Бог душата ще му отиде и ще се отървеш от мъките! Иван ще си намери друга жена, ще има деца, че и повече!

Марияна й гледаше, не вярвайки на ушите си. Как можеше майка да говори такива думи?! И внезапно бебето се задави, посиня, очичките му се завъртяха отпусна се.

Помисли, Марияна, пак се обади Микаела, на чуждо нещастие щастие няма да изградиш!

Мина още половин месец. Първият сняг попадна, ветровете се усилиха. Марияна избледня, поочернени бузите ѝ. Понякога отвръщаше на свекървата, но каква полза, когато си в чужд дом без съпруга до себе си. Бавно болката от думите я прегризваше отвътре, а от Иван вест и кост.

Измамена от свекървата, винеше само себе си за всичко.

И сама не живее, и на сина ми не дава, мрънкаше Микаела.

Накрая Марияна взе кърпата, уви детето, събра вързопчето и си тръгна.

Микаела стоеше, без да гъкне чакаше снахата сама да си тръгне. Бе получила писмо още преди месец: Иван бил жив, но тежко ранен лежал в болницата в София. Не била снахата длъжна да знае. Щяла да разправя на Иван, че и детето е починало, че жена му е полудяла и си е тръгнала. Така щяло да е най-добре, поне според Микаела.

На другата сутрин обиколи цялото село: разправяше, че от мъка по детето Марияна полудяла и изчезнала с бебето в неизвестна посока. Плакала, молила я да спре не я слушала.

Ден-два се обсъждаше случката, а после всичко потъна в зимата.

Дълъг път взе Марияна през гори, през поля. Страх беше, че в нощта лоши хора ще я нападнат. Не мислеше за себе си. За Видена душата ѝ се късаше.

Рано-рано, на разсъмване, се показа и село отвъд гората. Без да се надява, че някой ще я приеме. Мислеше поне хляб и вода да дадат, а детето за малко на топло.

Печките димят, улиците безлюдни. През зимата излизат само за вода.

Бръмчи край кладенеца, не смее да помоли никого. Седна на пейката. В този момент идва жена с кофа. Висока, буйнокоса, от студа бузите ѝ алени.

На кого си, момиче? Синьо, премръзнало…

Никоя не съм, тихо отвръща Марияна, трябва да стигна до съседното село.

А защо там?

Баща ми е оттам…

Е, в такава зима и куче ще го пуснат на топло, а тебе са те изгонили, и с дете?…

Марияна не издържа и се разрева, зарови студените си ръце в лицето и силно изхлипа.

Хайде, ставай, ела с мен. Жената остави кофата и помогна на Марияна да стане.

Влязоха в къщата. Топло, уютно, аромати на чай. Марияна се стовари на пейката до печката и едва сега осъзна колко е изморена.

Жената разопакова бебето, с тревога го огледа:

Аз съм Благуна, представи се, да видим, малчо, о, Боже, колко е дребен… Кръстено ли е детето?

Кръстено, промълви Марияна, Виден го нарекохме… и припадна.

Колко е лежала без душа, не знае. Отваря очи чуждо легло, одеяло до брадичката. Няма ги нито Благуна, нито Видена. Тича из дома никъде ги няма. Извика, плака… В този момент отвън влезе Благуна.

Ожили ли се? пита тя ведро. Къде тръгваш?

Къде е детето?

Успокой се! Три дни лежиш с треска. По-добре ми кажи как попадна тук. За Виден не се бой занесох го в гората, при майка си.

Защо?

За здраве. Хайде, сядай…

Наложи Марияна пред нея чаша с билков чай, и я насърчи да разкаже всичко.

Сълзите на Марияна бликнаха разказа с двете думи за свекървата, за Иван, за болното дете, за старата си любов и цялата си мъка.

Благуна я слушаше без да прекъсва.

Господ милостив е, рече тя накрая, тук си дошла неслучайно. Синът ти ще оздравее и животът ще се оправи, само не губи светлината вътре в себе си.

Само да видя Видена… тихо промълви Марияна.

Води те, но ще се върнеш без него.

Защо така ме плашиш, лельо Благуно? Как да оставя сина си?

Облечи се и ще разбереш.

Поеха към гората, Благуна я водеше навътре.

Аз неслучайно бях при кладенеца, разказваше тя. Майка ми и аз цяла зима живеем в гората. Към пролетта се връщам, а майка си остава. Така ни запази съдбата. Ти не се плаши…

И ето, излязоха на поляна, в средата на която имаше малка дървена къщичка.

Посрещна ги стара жена крехка, с ясни очи.

Влез, мила, каза тя, виж си детенцето, но не го буди…

В люлка до стената спеше розово бебе Видена. По-здрав, по-ярък, отколкото някога в къщата на Иван.

Старата жена се усмихна:

Аз съм баба Калина. Тук ме имат за баячка, но не си мисли нищо лошо. Колкото е лоша свекърва ти, толкова съм и аз само за доброто помагам. А твоят син слаб е заради тебе!

Как заради мен? ахна Марияна.

На бременна не й се ходи по гробища! А ти все ровеше по бабиния гроб! И мъртвото се лепна на Видена…

Марияна побеля от страх, но Калина я погали по главата, както правеше баба Невена, и ѝ стана леко.

Не бой се, ще избягаме злото. Остави детето три дни при мен и ще го видиш здрав…

***

През седмицата Калина изцели Видена. Засмяно, русо като ангелче, протяга ръчички към майка си.

Марияна направи свой дом в дома на Благуна. Не беше товар държеше се, работеше. Попита веднъж защо Калина живее в гората:

Отдавна е, разказа Благуна. Навремето майка ми помагаше на всички, но когато се случи няколко деца да умрат, хората обвиниха нея че била вещица. Прогониха я. После я помолиха за прошка, вдигнаха ѝ къщичка, и така лекува, но само деца…

Попита Марияна как лекува Калина, а Благуна само се засмя:

По-добре да не знаеш всички тайни, да не ти се присънват…

Докато тяхната съдба се оправяше, у дома Иван се върна. Тича при майка си никой. В къщата празно, ни дете, ни жена.

Микаела се разрида: и детето починало, Марияна полудяла и изчезнала…

Смаза се Иван. Цяла зима като призрак ходеше из къщата. Жените му предлагаше майка му той само ръмжеше: Не смей! А сам все по-затворен, без думи, без усмивка.

На втората година Микаела почерня, легна и си отиде. Вината легна като камък върху душата ѝ, и отмина от този свят, без да разкаже за истината.

Остана Иван самичък. През деня нещо работи, но към нощта мисли, толкова страшни, че накрая решава: щом мина четиридесет дни от погребението, ще отиде след майка си.

***

А на другия край на гората, Калина вижда в съня си тъмен облак и идва духът на Микаела. Търси изкупление, но Калина ѝ казва:

Закъсня, Микаело. Няма да ги видиш повече, сама си погуби дома…

***

При Благуна Марияна и Видена заживяха добре. Една сутрин тя рече:

Ще събера боровинки за Калина, да има билки за зимата!

Благуна се засмя и прегърна Видена:

Господ си знае работата ти си като дъщеря за мен станала…

***

Иван организира помен, раздаде всичко за Бога, остана сам. Като тръгна през гората към блатото, все едно виждаше живота си. Замалко да пристъпи към гибелта, но тих женски глас го повика. Видя в далечината бял силует, познато лице…

Свири се вятър, и ето я Марияна!

Иван не вярваше на очите си. Мислеше, че вижда призрак. Марияна плачеше и се смееше едновременно, дърпа го из блатото, къса клони, издраска си ръцете… и накрая изведе Иван на сухо.

Плачеше, целуваше го по калното лице.

И щом научи за жена си и Видена, Иван полудя от радост.

Остана в село при Благуна, заведе стопанството си, оживя. Животът си тръгна отново. Благуна му беше като майка къщата се напълни с любов.

А къде е Микаела забравиха всички. На гробището плевелите раснаха, и никой не знаеше намери ли мир душата ѝ, която сама си обрече на проклятие, в името на суетата и човешката злоба…

Rate article
Български женски съдби: Историята на Марияна от Балканското село Умря баба Анастасия и съвсем тъжно стана на младата Марияна – нито снаха по вкуса на свекърва си, нито съпруга, за която мечтаеше майката на Данаил. Мършавичка била, слабо работела, а и не се знаело дали деца ще зачене от тази „изгубена душа“. Всяка дума и насмешка преживяваше тихо Марияна. Когато душата й най-тежко стенеше, бягаше при любимата си баба – за нея тя бе и майка, и баща, най-скъпият човек, след като родителите й отдавна си бяха отишли без време. Данаил – силен и красив балканджия, с къща като пълна кошница – влюбил се до полуда в изоставената Марияна, макар всички в село да се чудели защо богат момък сираче си взема. Свекърва й Авдотия заклеймяваше снахата: „Не ми е по сърце! Не работи много, слаба е, а и деца няма.“ Готвеше, переше, въртеше се Марияна като оса, но все не беше угодна. Обаче Данаил не слушаше майка си, а обичаше жена си до забрава и я носеше на ръце. Щастието им бе кратко – докато лошата орис на селска къща не надделя. Без детски плач домът сякаш изстиваше, а Авдотия остроючеше: „Дармоедка ми живее трета година, наследник няма!“. Отрова сипеше на дъно младата снаха нощ и ден. Единствената утеха бе мълчаливата обич на Данаил, но и той замина по работа надалеч. Марияна кротко търпеше свекървините подигравки, носеше тежките ведра от кладенеца, сама сред село, докато с мъка ражда слабичък син – Ведневие. Детето често посиняваше и спираше да диша – и още повече омраза натрупа това в сърцето на Авдотия. „Не живя детенце, ще вземе да умре и ще си намери Данаил жена, що чедо ще му роди!“, шепнеше тя… Когато болката стана непоносима, отчаяната Марияна напуска мъжовия дом с вързопче дрехи и закътаното си детенце, с надежда добри хора да я приютят. Съдбата я среща с Акулина – властна селска жена, чиято майка Аглая е прочута билкарка и знахарка, живееща сама в гората, отхвърлена от хората заради делата си. Тежки дни прекарват майка и син под покрива на добрата Акулина и баба Аглая, която с билки и молитва връща здравето на Ведневие. Историята на Марияна се превръща в приказка за женската участ – за греховете и прошката, за болката и смелостта, за крушението и надеждата. През това време Данаил – измамен и съкрушен от тежките думи на майка си – бавно гасне, убит от загубата и несправедливостта. Макар хората да го увещават да живее, едва когато съдбата за последно преплита пътищата им в гъстата балканска гора, любовта преодолява отчаянието и героите отново се събират. От дълбока самота и нещастие, с подкрепата на нови обич и честни приятели, Марияна и Данаил заживяват своето ново щастие, а домът им се пълни с детски смях и песен. По българските земи се предават тези истории – за корава женска душа и волева обич, за клюките, обидата и прошката, за това как съдбата изпитва, но и награждава онези, които съумеят да запалят отново светлината на сърцето си.