Един ден донесох на работа бездомно кутре… Така се случи. Намерих го пет минути преди началото на работния ден. Беше мръсно и невзрачно дете на улични кучета. Скрих го в ъгъла на кабинета си, но… кутрето упорито изпълзяваше оттам и скимтеше. Накрая, всички колеги го видяха. …и човешките маски политнаха в краката ми. Ето я Марина Викторова, нашата много добра и общителна секретарка – млада и винаги усмихната. Лицето ѝ, винаги грижливо гримирано, странно се изкриви при вида на мръсното кутре: „Алексей Александрович, как не ви е гнус?! Нацапахте тук с това куче…“ Нейната ярка, добра маска се пръсна на парчета край весело махащото с опашка пухкаво създание… Ето я и леля Нина Владимировна – винаги уморена, сърдита, възрастна чистачка. Но изведнъж сбръчканото ѝ лице засия: „Олеле, кой е този опашатко тук?! Алексей Александрович, това служебен гост ли е, или личен?“ В краката ми лежеше смачкана грозна маска, а аз виждах топло и искрено лице… Колегата ми, Сергей Иванович – винаги учтив, все на помощ готов, любимец на всички и майстор на анекдоти – този ден не прекрачи прага на кабинета ми. Сболеният му израз бе единствената реакция: „Безстопанствени животни значи мръсотия и болести…“ До вратата остана изтъркана, тънка маска на фалшива доброта… Но най-много ме изненада началникът ни – Анатолий Сергеевич… Винаги строг, недоволен и затворен, този път просто каза: „Алексей Александрович, май тази сутрин ти трябва отпуска… Вземи си кучето и си върви вкъщи. И не го изхвърляй – все пак е живо същество.“ И смутено свали маската на недостъпен шеф, като леко се усмихна на мен и кутрето и се измъкна през вратата… … В краката ми лежаха маските на хората, с които всички тези години съм делил всеки ден… Но неочаквано осъзнах – колко малко всъщност познавам тези хора…

Една нощ, странно осветена от синкавата луна, попаднах на бездомно кутре, докато приближавах към офиса в центъра на София. Времето се плъзгаше неуловимо и бавно като поток мед между пръстите ми още пет минути до началото на работния ден. Кутрето беше мъничко, целият в сива, сбъркана козина, която приличаше на облачища прах по стар килим. Прибрах го край стола си, скрито до поставката за чадъри, но то с упорита мечтателност все изпълзяваше навън и цвъртеше по неведоми мечешки причини.

Колегите ми скоро го зърнаха и тогава сякаш невидими маски паднаха на земята. Мария Боянова, винаги лъчезарната секретарка с очи като две капки дъжд, пристъпи леко, а грижливо подчертаните ѝ устни се изкривиха:
Божидаре Димитров! Не те ли е гнус? Погледни каква мизерия си внесъл!
Цветната и весела ѝ маска се разби на парчета до размахващото кални лапички кутре.

После се появи леля Драга чистачката с изпитите бузи и вечна сянка на умора под клепачите. Лицето ѝ най-неочаквано се разпукна в усмивка:
Я, кой тука ни поднася закуска за душата? Божидаре, това служебно куче ли е, или лично?
Строгата ѝ маска се изтърколи на шарените мозайки, а аз зърнах истинското ѝ мило лице, което рядко се показваше извън сънищата ми.

Стоян Георгиев, колегата ми човек, който винаги ще пусне шега или ще разкаже случка този ден не прекрачи прага на кабинета. Сбръчка чело и каза с глух глас:
Бездомните животинки са си пакост и болест, Божидаре
До вратата тихо се отпусна прошарена, лъскава маска на безгрижна доброта.

Но най-сетне шефът, господин Атанас Кръстев. Суров и затворен, винаги на ръба между буря и мълчание. Учудващо меко каза:
Ех, Божидаре Може би днес е денят ти за отпуска Вземи мъника и вървете си у дома. И внимавай все пак е живо същество, не изхвърляй кутрето.
Той остави своята желязна шефска маска в праха и, смутено усмихнат, се изниза през вратата, сякаш изчезна през тъканта на завесите.

Оглеждам се навсякъде около обувките ми лежат разноцветни и тежки маски, принадлежали на хората, с които деля дните си от години. Тогава ме обзе странното прозрение, че почти нищо не знам за тях както в сън, в който познатото придобива необяснимо лице. Вибрациите на нежност и суровост, на грижа и леко лицемерие, всичко това се люлее около дребното, сънливо кутре, което в тази нощ бе ключът към несъзнавания свят на всички ни.

Rate article
Един ден донесох на работа бездомно кутре… Така се случи. Намерих го пет минути преди началото на работния ден. Беше мръсно и невзрачно дете на улични кучета. Скрих го в ъгъла на кабинета си, но… кутрето упорито изпълзяваше оттам и скимтеше. Накрая, всички колеги го видяха. …и човешките маски политнаха в краката ми. Ето я Марина Викторова, нашата много добра и общителна секретарка – млада и винаги усмихната. Лицето ѝ, винаги грижливо гримирано, странно се изкриви при вида на мръсното кутре: „Алексей Александрович, как не ви е гнус?! Нацапахте тук с това куче…“ Нейната ярка, добра маска се пръсна на парчета край весело махащото с опашка пухкаво създание… Ето я и леля Нина Владимировна – винаги уморена, сърдита, възрастна чистачка. Но изведнъж сбръчканото ѝ лице засия: „Олеле, кой е този опашатко тук?! Алексей Александрович, това служебен гост ли е, или личен?“ В краката ми лежеше смачкана грозна маска, а аз виждах топло и искрено лице… Колегата ми, Сергей Иванович – винаги учтив, все на помощ готов, любимец на всички и майстор на анекдоти – този ден не прекрачи прага на кабинета ми. Сболеният му израз бе единствената реакция: „Безстопанствени животни значи мръсотия и болести…“ До вратата остана изтъркана, тънка маска на фалшива доброта… Но най-много ме изненада началникът ни – Анатолий Сергеевич… Винаги строг, недоволен и затворен, този път просто каза: „Алексей Александрович, май тази сутрин ти трябва отпуска… Вземи си кучето и си върви вкъщи. И не го изхвърляй – все пак е живо същество.“ И смутено свали маската на недостъпен шеф, като леко се усмихна на мен и кутрето и се измъкна през вратата… … В краката ми лежаха маските на хората, с които всички тези години съм делил всеки ден… Но неочаквано осъзнах – колко малко всъщност познавам тези хора…