Качих я в камиона, щото ми дожаля ама туй, дето се криеше под седалката, ме изстуди отвътре.
По пътищата на България съм шеф карам тира между Пловдив, Чирпан и Нова Загора.
Превозвал съм всичко дини, трици, тракторни части, домати с екстра кал
Но такъв товар на душата, признавам, не бях мъкнал.
Онзи ден качих баба Недка.
Видях я муши се покрай мантинелата, дребна, в старо палто и набръчкани обувки, носи едно малко куфарче, вързано с канап. От онези, дето миришат на нафталин и спомени.
Чедо към града ли отиваш? прошепна с гласа си на българска баба, изстрадан, но корав.
Качвай се, бабо Недке. Ще те метна, няма грижи.
Сякаш я бяха построили върху седалката с ръце в скута, броеница между пръстите, гледа през прозореца, сякаш гледа последното си лято.
След десетина минути направо изплюва:
Изгониха ме от вкъщи, чедо.
Никакъв рев, никакъв вой.
Само тишина, натежала като кисело мляко през юли.
Снахата натъртила:
“Свърши ти времето тук. Пречиш.”
Багажът до вратата.
А синът ѝ нейната опора
Стои като стол в пуст салон. Мълчи. Не й подава ръка.
Представяш ли си да отгледаш дете, да делиш последната филия хляб, да вържеш чорапи за студена зима, да вървиш до пазара пеша, щото пенсията е стигнала докъдето мишката се крие?
И някой ден този, за когото би лежала на шосето, те гледа като данъчен.
Недка не спорила.
Облякла палтото, взела куфара и марш.
Пътят си течеше мълчаливо, като старицата на предната седалка.
По едно време ми подава някакви изсъхнали курабийки, завити в найлонова торбичка.
Внукът ми ги обичаше кога още ме помнеше промълви почти като на себе си.
Тогава разбрах
Не возя човек.
Возя болката, която си я влачиш даже и след сто километра разстояние.
Поспряхме в Казанлък да си отпочинем. Под седалката ѝ няколко найлонови торби с неясно съдържание.
Не дадох мира:
Абе, бабо, какво търкаш там долу?
Тя ме изгледа изпод вежди, размърда куфара, отваря и какво да видя пари, братче!
Години кофти пенсия, оплетени чорапи за пазара, доматен буркан от съседката, всичко за внуците.
Това ми е спестеното, чедо. Малко от пенсийка, малко от ръце всичко е за децата.
А синът ти знае ли?
Недей, мълчи. Да не дава Господ.
Нито капка злоба.
Само пресъхнал хляб и ситна сълза.
А защо не ги похарчи поне малко за себе си?
Щото вярвах, че ще остарея с тях. А сега даже внука ми смо са му рекли, че съм заминала.
Очите й влажни, моето гърло възел.
Викам ѝ, че не е работа тъй да мъкне пари наляво-надясно тука, в нашата родна земя, за пет лева те правят фантом.
В случай, че не й дойде наум, я метнах до най-близката банка в града.
Не за да купува къща на Златни пясъци.
Да спят левовете поне на сигурно.
Като внесе парите, излезе, ей така си пое дъх
сякаш остави камъка, който цял живот е таяла в престилката.
Сега къде? питам.
При Сийка от селото. Каза, че стая ще има временно, докато си подредя живота.
Оставих я там.
Опита се да ми тикне едно петдесетачка.
Отказах с усмивка.
Ти вече си дала, бабо Недке.
Сега живей.
Интересен е животът ни среща ни с хора, които всички са забравили
Само за да ни напомни колко лесно е да изпъдиш майка
и колко трудно се заспива след туй.






