Когато Васко Рогов го изведоха от родилното, акушерката каза на майка му: „Какъв едър! Истински юнак ще стане.“ Майка му мълчеше, гледаше го така, сякаш не беше нейното дете. Васко не стана юнак. Стана излишен. Такъв, когото са родили, а не знаят къде да го денат. — Пак твоето странно дете седи в пясъчника и плаши другите! — викаше от балкона на втория етаж леля Люба, кварталната активистка и глашатай на дворното правосъдие. Майка му, уморена жена с угаснал поглед, само отвръщаше: — Ако не ви харесва, не го гледайте. Не закача никого. И наистина не закачаше. Беше едър, тромав, с винаги сведена глава и дълги ръце. На пет мълчеше. На седем мучеше. На десет проговори, но така, че всички предпочитаха да мълчи. В училище го сложиха най-отзад. Учителите въздишаха пред празния му поглед. — Рогов, чуваш ли изобщо? — питаше учителката по математика, тропайки с тебешира. Васко кимаше. Чуваше, но не виждаше смисъл да отговаря. Защо? Така или иначе ще му пишат тройка, да не развалят статистиката, и толкова. Съучениците не го биеха — страхуваха се. Беше здрав като млад бик. Но и не дружаха с него. Заобикаляха го, както се заобикаля дълбока локва. Вкъщи беше още по-зле. Доведен баща, появил се, когато Васко стана на дванадесет, заяви: — Да не съм го видял, като се прибера! Яде много, нищо не върши. И Васко изчезваше. Скиташе по строежите, седеше в мазетата. Научи се да е невидим, да се слива със стените и сивия бетон, с калта под краката. В оня вечер, когато животът му се преобърна, преваляваше гаден ситен дъжд. Петнайсетгодишният Васко седеше на стълбите между петия и шестия етаж. Вкъщи не можеше — доведеният баща имаше гости, значи ще има шум, дим и най-вероятно тежка ръка. Вратата отсреща скръцна. Васко се сви в ъгъла. Излезе леля Тамара Илиевна. Самотна жена, на вид над шейсет, но се държеше като за четиридесет. Целият вход я смяташе за странна. Не седеше на пейката, не обсъждаше цената на лещата, ходеше винаги изправена. Погледна го — нито със съжаление, нито с отвращение. По-скоро така, както се гледа счупен часовник, чудейки се дали може да се оправи. — Защо стоиш? — попита с нисък, командващ глас. Васко подсмръкна. — Просто така. — Просто котки се раждат, — отсече тя. — Гладен ли си? Васко винаги беше гладен. Гладен за топлина, за храна, за одобрение. — Е, — каза тя, — аз втори път не питам. Той стана, несръчно се изправи и я последва. Апартаментът ѝ не беше като другите — навсякъде книги, ухаеше на стара хартия и вкусно задушено месо. — Сядай, но първо ръцете, — посочи му към сапунчето. — Там има домашен сапун. Васко изми ръцете. Тя сложи пред него чиния с картофи и истински гювеч. Отдавна не бе ял месо — не кренвирш, не салам, а месо. Ядеше бързо, гълтайки залците. Леля Тамара го наблюдаваше спокойно, подпряна на ръка. — Не бързай, няма да ти го вземат. Не яж с ръкав, ето салфетки, — мушна му пакетче. — Майка ти къде е? — Вкъщи. С доведения баща. — Ясно. Излишен човек в семейството. Каза го така просто, че изобщо не прозвуча обидно. Просто констатация. — Слушай, Рогов! — изведнъж строго. — Два пътя имаш. Или ще се търкаляш по улиците и ще загинеш млад. Или ще се стегнеш. Сила имаш, ама в главата ти е вятър. — Тъп съм, — призна си Васко. — Така в училище казват. — В училище много неща казват, там всичко е за средните. Ти не си среден. Ръцете ти откъде растат? Огледа ги — широки, кокалести длани. — Не знам. — Ще видим. Утре ела да оправиш един кран. Даден златен лев за майстор е много. Инструментите ще ти дам. От този ден Васко започна да идва всяка вечер. Ремонтира кранове, после контакти, после заключалки. Оказа се, че е вълшебник с ръцете, усеща машинката като инстинкт. Леля Тамара беше строга и взискателна. — Не така се държи отвертка! Каква е тая хватка, като чаша компот! И го потупваше с дървената линия. Даде му книги — не учебници, а за живота. За хора, измъкнали се от дъното. — Чети! Главата ще ти мухляса. Такива като тебе са милиони, всички са излизали нагоре. Защо не и ти? Малко по малко Васко разбра историята ѝ. Била инженерка в завод, мъжът ѝ умрял рано, деца нямала. Заводът затворил в мръсните деветдесет, преживявала с пенсия. Но не се прегърбила. Просто си живяла — строга, честна, самотна. — Аз нямам никого. И ти — почти никого. Но това, момче, не е краят, а начало. Васко не разбираше всичко, но кимаше. Като навърши осемнайсет и дойде време за казармата, тя му каза: — Като се върнеш, тук не се задържай! Ще затънеш в блатото, както всички. Докато си жив, бягай, където и да е. На Север, на строежи, където намериш. Но тук — никога! Разбра ли? Подаде му плик — 30 000 лева, всичко заделено през живота. — Не си длъжен на никого, освен на себе си. Стани човек. И той си тръгна. И не се върна. Минаха двайсет години. Дворът се промени — старите тополи изрязани, асфалт вместо пясъчника. Къщата овехтя, но стоеше — инат като старец без друг избор. Дойде черен джип. От него слезе мъж — висок, снажен, с твърдо лице, очи спокойни. Това беше Васил Рогов. Сега вече Рогов, шеф на строителна фирма в Сибира, 120 души подчинени, три големи обекта, с име, че строи честно. Издигна се от общ работник, после бригадир, прораб, учи вечер, събра, инвестира, два пъти се провали, два пъти се вдигна. Тридесетте хиляди, които му даде Тамара Илиевна, върна отдавна — пращаше ѝ всеки месец, тя ругаеше, но ги приемаше. После парите се върнаха. „Адресатът не е намерен.“ Погледна към петия етаж — тъмно. Долу седяха жени — непознати. Старите ги нямаше. — Извинете, кой живее в 45-та? Тамара Илиевна? Жените се оживиха — такъв мъж, с такава кола! — Ох, мило момче, Тамара… — изшепна едната. — Зле е. Самотна, забравя. Някакви роднини я прибраха в Сосновка. Къщата ѝ уж продават… Студ му обля сърцето. Познаваше тези истории добре — в Сибир такива тарикати бол много. — Къде е тази Сосновка? — Четирийсет километра, пътят е разнебитен, ама ще стигнеш. Васил подкара. Селцето беше с три улици, половината къщи заковани, кал до колене, двадесетина души население. Откри къщата — крива барака, тиня, кални парцали на простора. Излезе мърляв мъж, очи като изгаснали. — Какво търсиш? — Тамара Илиевна? — Няма такава! Давай, върви си! Васил не питаше втори път — отмести го с едно движение. Вътре — смрад, мухъл, мръсотия, на желязното легло лежеше тя — малка, сбръчкана, косата сива, очите загубили блясък. Но беше тя. Тамара Илиевна. — Кой е? — прошепна тя. — Аз съм, Васил. Васко. Рогов. Помните ли? Крановете. Гледаше го дълго, накрая се разплака. — Васко… Човек си станал… — Човек — благодарение на вас. Уви я в одеяло и я вдигна, лека като дете. Замириса на всичко познато — хартия, сапун, дом. — Къде ме водиш? — изплашено попита. — Вкъщи. Вкъщи при мен. Топло е, има книги, много книги. На излизане мъжът спря пътя: — Къде я влачиш? Апартаментът е мой, тя ми го прехвърли! — Ще разкажеш на прокурора. Ако си излъгал — ще лежиш. Разбра ли? Оня се скри. Делото се проточи — експертизи, съд, документи. Доказа се, че апартаментът е взет с измама. Тамара Илиевна си върна дома. Но вече не ѝ трябваше. Васил построи голяма дървена къща в покрайнините на сибирския град.И не палат, а истински дом с печка, с големи прозорци. Тамара Илиевна живееше долу, с грижи, с най-добрите лекари, читателка по старо му. Не си върна напълно паметта, но характерът остана. Пак командваше, пак строеше домашните. — Това ли е дом? Паяци в ъглите! — ръмжеше тя. Васил се усмихваше. После доведе момче. Алекс — слаб, страхлив, с издължено лице, детдомче. На осемнайсет, ръце златни, в главата — вятър. — Лельо Тамаро, това е Алекс. Прибрах го от строежа. Няма никой. Тя огледа момчето: — Какво се цупиш? Ръцете мий, после на масата. Днес има кюфтета. След месец дойде и Катя — дванайсетгодишна, хрома, майка ѝ лишена от права. Домът се напълни. Не благотворителност, а семейство. Семейство за ненужните, за изхвърлените — такива като Васил и Тамара Илиевна. Вечер Васил гледаше как тя учи Алекс да дяла дърво, удряйки го с линията по ръцете. Как Катя чете книжка на глас, бавно, несигурно, но упорито. — Василе! — викаше тя. — Помагай! Шкафа не можем да преместим! — Идвам, — отвръщаше той. И се отправяше към своето малко, чудато, трудно, но истинско семейство. За пръв път за четирийсет години се чувстваше на мястото си. — Как си, Алекс? — Добре, чичо Васо. Само… Защо ми помагате? Аз съм никой. Васил подаде ябълка. — Една жена ми каза: „Просто котки се раждат.“ — И к’во значи? — Че нищо не е просто така. И не си случаен тук, както аз. Светна лампа в стаята на Тамара Илиевна — пак чете до късно, напук на лекарите. — Лека нощ, Алекс. — Лека нощ, чичо Васо. Васил остана на верандата, обграден от тихата нощ, без викове, без страх. Знаеше, че няма да спаси всички. Но тези — ги спаси. И себе си. А утре — ще върви нататък. Както тя някога го е научила.

Когато Васко Драганов изнесоха от родилното, акушерката каза на майка му: Голямо момче. Истински юнак ще стане. Майката не каза нищо. Още тогава гледаше вързопчето така, сякаш не е нейното дете.

Васко не стана юнак. Стана излишен. От онези, които уж ги раждат, а после не знаят какво да ги правят.

Пак твоето чудато дете в пясъчника седи, разплаши всички деца! викаше от втория етаж леля Любка, кварталната активистка и глас на междублоковата справедливост.

Майката на Васко, уморена жена с гаснещ поглед, само сръдливо отвръщаше:
Не ти харесва не гледай. Никого не закача.

И наистина, Васко не закачаше никого. Голям, тромав, с вечно наведена глава и дълги ръце, висящи по тялото. На пет години мълчеше. На седем мърмореше. На десет проговори, но с такъв пресечен, скърцащ глас, че по-добре да беше останал тих.

В училище го сложиха на последния чин. Учителките въздишаха дълбоко, гледайки празния му поглед.

Драганов, чувал ли ме? питаше учителката по математика, чукайки с тебешир по дъската.

Васко кимваше. Чуваше. Просто не виждаше смисъл да говори. Защо? Пак ще му пишат тройка, за да не развалят статистиката, и ще го пуснат по живо, по здраво.

Съучениците не го биеха страхуваха се. Васко бе як кат млад бик. Но и не дружаха с него заобикаляха го като голяма локва, презрително, с отвращение.

Вкъщи не беше по-добре. Вторият му баща, дошъл когато навърши дванадесет, ясно постави условията:
Да го няма вкъщи, когато се върна от работа! Яде много, работа никаква.

И Васко потъваше. Скиташе по строежи, седеше в изби, свикна да бъде невидим. Това му беше единственото умение да се слива със стените, сивия бетон, калта под краката.

В онази вечер, когато съдбата му се преобърна, ръмеше ситен, дразнещ дъждец. Петнадесетгодишен, седеше на стълбището между петия и шестия етаж. Вкъщи не можеше да се прибере бащата бе довел гости, щеше да има шум, цигарен дим, може би пак щеше да го удари.

Вратата срещу него изскърца. Васко се сви в ъгъла, стараейки се да стане невидим.

Излезе Тамара Жекова. Самотна жена, видимо над шейсет, но се държеше изправена, като да не беше стъпила четирийсет. Целият блок я смяташе за странна не седеше на пейката, не клюкарстваше, винаги ходеше изправена.

Погледна към Васко без жал, без отвращение. А по-скоро… като към счупен уред, чудейки дали може да стане за нещо.

Какво седиш? попита. Гласът ѝ бе плътен, властен.

Васко подсмръкна:
Така, просто.

Просто, ей така, само котките се раждат отсече. Гладен ли си?

Васко беше. Винаги беше гладен. Растящият организъм искаше храна, а вкъщи в хладилника, празно, все едно мишки само трябва да се ловят.

Е? Втори път не предлагам.

Изправи се, нехайно разтягайки голямото си тяло, и тръгна след нея.

Жилището на Тамара Жекова не беше като всички останали. Книги навсякъде книги. По етажерките, по пода, по столовете. Миришеше на стара хартия и на вкусно готвена манджа.

Сядай кимна му към табуретката ама първо измий ръце, там има домашен сапун.

Васко послушно изми ръцете си. Тя му сложи чиния с картофи и гювеч. Истински, с големи парчета месо. Не помнеше кога за последно бе ял истинско месо, не кренвирши или салам.

Ядеше бързо, лапайки почти без да дъвче. Тамара седеше срещу него, с ръка на брадичката, наблюдаваше.

Къде се юркаш? Няма да ти го вземе никой каза спокойно. Дъвчи добре. Стомахът няма да ти благодари така.

Васко забави темпото.

Благодаря промърмори, бършейки се с ръкав.

Не с ръкава! махна му салфетки. За това са измислени. Абе ти съвсем дива работа. Къде ти е майката?

Вкъщи. Със втория.

Ясно. Излишен си в семейството.

Каза го така просто, че не беше обидно. Все едно казваше Днес вали или Хлябът е поскъпнал.

Слушай, Драганов заговори рязко. Имаш два пътя: или се оставяш по течението, търкаляш се по мазетата и си заминаваш млад, или се стягаш. Сила имаш, виждам го. Само че в главата ти вятър.

Глупав съм каза Васко откровено. Така казват в училище.

Много приказват там. Там знанията са за средна ръка. Ти не си средна ръка. Ти си различен. Ръцете ти откъде растат?

Погледна дланите си широки, с напукани кокалчета.

Не знам.

Е, ще разберем. Ела утре. Крана ще ми поправиш. Яко тече, а да викна майстор ще ми излезе златно. И инструменти ще ти дам.

От този ден, Васко започна да идва при Тамара почти всяка вечер. Първо крана поправи, после контакти, после ключалки. Излезе, че наистина имал златни ръце. Разбираше механизмите, схващаше как работят не с ум, а някакво вътрешно усещане.

Тамара не го глезеше. Учеше го. Яко, с изисквания.

Не така хващаш! нареждаше. Това ти е отвертка, не лъжица! Направи стабилен захват!

И го шляпаше по ръката с дървената линия. Боли, и още как.

Даваше му книги. Не учебници, а за живота. За хора оцелявали въпреки всичко, за пътешественици, изобретатели, за преломи.

Чети казваше. Мозъкът ще ръждяса иначе. Мислиш, че си единствен? Милиони като теб са били. Излизаха от тинята. С какво си по-лош?

Постепенно Васко разбра нейната история. Цял живот инженер във фабрика. Мъжът ѝ починал рано, деца нямала. Фабриката затворили още през 90-те, мъчела се с пенсия и редки преводи на технически текстове. Не се беше озлобила. Просто живееше изправена, строга, сама.

Аз си нямам никого каза му веднъж. И ти, да речем, си сам. Само че това не е краят. Това е началото. Разбираш ли?

Васко не разбираше много, но кимваше.

Като стана на осемнадесет и дойде време за казарма, Тамара го повика сериозно. Сложи трапеза като за празник тутманик, сладко.

Слушай, Василе за пръв път го нарече с цяло име. Не се връщай тук. Ще загинеш. Булото е същото хората, враждебността, безнадеждността. След казармата търси късмет другаде. Отиди на север, на строеж, където и да е. Но тук не стъпвай. Разбра ли?

Разбрах прошепна Васко.

На, вземи даде му плик. Трийсет хиляди лева. Всичко, което съм спестила. Ще ти стигнат, ако внимателно ги ползваш. Запомни: нищо не дължиш на никого. Само на себе си. Стани човек, Василе. Не заради мен заради себе си.

Искаше да откаже, да каже, че няма да вземе последните ѝ пари. Но погледна строгите ѝ очи и разбра: не може. Това беше урокът ѝ. Последната ѝ заповед.

Тръгна си.

И не се върна.

Двайсет години минаха.

Блокът се промени. Отрязаха старите тополи, асфалтираха да става паркинг. Пейките пред входа метални, неудобни. Самият блок остаря, фасадата се лющи, но стои упорито като старец.

До блока спря черен джип. Из него слезе мъж. Висок, едър, с луксозно, но ненатрапчиво палто. Лице изпитано от северни ветрове, но очите тихи, уверени.

Това беше Васил Драганов. Васил Петров, както го наричаха подчинените. Собственик на строителна фирма с база във Враца. Сто и двайсет работници, три големи обекта в работа, име на човек, който строи съвестно.

Тръгна от нулата общ работник, после бригадир, строителен техник. Учи вечер, взе диплома, пестеше, рискува. Два пъти изгърмя, два пъти се изправи. Парите на Тамара му бяха върнати отдавна пращаше ѝ всеки месец, тя се караше и заплашваше да ги върне, но ги приемаше.

А после преводите се върнаха. Адресатът не открит.

Стоеше и гледаше прозорците на петия етаж. Там беше тъмно.

В двора седяха нови жени. Старите ги нямаше.

Извинете, знаете ли кой живее в четиридесет и пети апартамент? Тамара Жекова попита една от жените.

Ох, милчо, Тамара много се поболя заговори една. Забравя, обърква се, преписала апартамента на някакви роднини, а самата… в някакво село уж я карали. Нина, как се казваше?

В Сосновец май вметна втората. Стара къща, роднина някакъв. Само че цял живот бе самотна. Странно. Продават вече апартамента.

Васил усети студа вътре. Познаваше схемата. И във Враца беше виждал намират самотен възрастен, печелят му доверието, уредят дарение, после в забравата…

Къде е този Сосновец?

До главния път, четирдесет километра. Пътят не е добър, но се минава.

Васил кимна и излетя с колата.

Сосновец беше мъртва махала с три улици. Половината къщи заковани, пътищата размити. Десетина старци и няколко семейства, дето нямат къде да отидат.

Откри къщата по описание. Паянтова къщурка със срутен двор. В калта съхнеха изпокъсани дрехи.

Отвори портата. Скърца жално.

На прага излезе мъж. Небръснат, с мътни очи, по тениска, от които лъха ракия още от сутринта.

Теб кво те води, шефе? Загуби се?

Тамара Жекова къде е? попита Васил.

Коя Тамара? Няма тук такава. Айде, бягай!

Васил не се разправя дълго. Просто хвана човека за гърдите и го изблъска настрани. Онзи охна и се залепи за парапета.

Вътре те удряше миризма студ, мухъл, разложено. В първата стая мръсни съдове, шишета, остатъци. Във втората…

На металното легло тя. Малка, съсъхнала, посивяла. Косите сплъстени, лицето земно, около очите сенки, устните се напукали.

Но тя беше. Тамара Жекова. Същата, която го научи да държи отвертката и да вярва в себе си. Която даде последните си пари, с думите: Стани човек.

Отвори очи. Погледът замъглен, неясен.

Кой е? гласът едва се чуваше, пресекваше се.

Аз съм, Тамарке. Васко. Драганов. Помните ли? Крана оправях.

Дълго го гледа, премигвайки, после сълзи проблеснаха в очите ѝ.

Васко… Върна се… Мислех, че сънувам. Голям си станал. Истински човек…

Човек съм, Тамарке. Благодарение на вас.

Зави я в одеялото лека и крехка. Миришеше на болест и влага, но отвъд това на книжна хартия и домашен сапун.

Къде отиваме? уплашено попита тя.

У дома. При мен. Там е топло. И има книги много книги. Ще ти хареса.

На излизане мъжът се опита да застане на пътя му:

Къде я водиш? Дай документи! Моя е къщата, аз се грижа за нея!

Васил спря. Гледаше го спокойно, без злоба. Но от този спокоен, суров глас мъжът побеля.

На адвокатите ще разкажеш, че си гледал възрастна жена. И на полицията. И ако се изясни, че си я измамил ще видиш колко струва законът. Ясно?

Мъжът кимна, свил рамене.

Сагата се проточи. Експертизи, съдилища, документи. Полугодие мина, докато признаят договора за дарение невалиден подписан, когато Тамара не е схващала действията си. Мъжът беше измамник, с присъди за подобни дела. Квартирата върнаха. А него в общественополезен труд.

Но на Тамара вече не ѝ беше нужна квартира.

Васил построи къща голяма, дървена, в покрайнините на Враца. Не палат с колони, а истинска, здрава българска къща от иглолистна дървесина, с огнище и широки прозорци.

Тамара живееше в най-светлата стая, на първия етаж. Най-добрите лекари, гледачка, правилно хранене. Оправи се, заруменя се. Паметта ѝ не се върна съвсем бъркаше дати, забравяше лица, но характерът остана. Отново хвана книгата, макар и с дебели очила. Започна да командва гонеше чистачката за прах по полиците.

Тва дом ли е или обора? мърмореше.

И Васил се усмихваше.

Но не спря дотук.

Веднъж се върна от строежа не сам. Слезе момче. Кльощаво, наострено, със страхлив поглед. С белег на скулата, дрехите големи за него.

Ето, Тамарке каза Васил, докарвайки го в хола. Запознай се това е Любо. На нашата строежа се закачи. Без дом, от дом за сираци, навършил осемнайсет. Златни ръце, в главата вятър.

Тамара остави книгата, сложи очилата и изгледа момчето от глава до пети.

Какво чакаш, кат паметник? Ми ръцете, да се мият! Имаме супа и кюфтета днес.

Любо потръпна, погледна към Васил. Той се усмихна и кимна.

След месец у дома се появи момиче Гергана. Дванайсет годишна, куца на левия крак, с наведена глава. Васил я взе под опека майка ѝ я лишиха от права заради побои и пиене.

Домът се пълнеше. Не беше парадна благотворителност. Беше семейство. Семейство от никому ненужните, намерили се едни други.

Васил гледаше как Тамара учи Любо да държи рендето, пляскайки го по ръцете с онази дървена линийка. Как Гергана чете на глас в креслото, бавно и запъвайки се.

Василе! изкрещя Тамара. Кво стоиш? Помагай, шкафът трябва да се мести, младите не могат сами!

Ида! отвърна.

Отиваше при тях при своето странно, неравно, сложно семейство. И за пръв път от четирийсет години усещаше, че не е излишен. Че си е на мястото.

Как си при нас, Любо? попита вечерта, когато всички легнаха.

Момчето седеше на прага, гледайки звездите. Врачанското небе беше огромно, черно, посипано със студена светлина.

Става, чичо Васко. Само че…

Какво?

Чудно ми е… Защо ни е на вас? Аз съм никой.

Васил седна до него, извади ябълка от джоба и му я подаде.

Знаеш ли, някой някога ми каза: Просто котки се раждат.

Любо се засмя:

И?

Значи, нищо не е просто. Всичко има причина и последствие. Така и двамата нищо не сме тук случайно.

В стаята на Тамара светна лампа. Отново четеше до късно, въпреки лекарските забрани.

Васил поклати глава.

Лягай, Любо. Утре има работа. Ще правим ограда.

Добре. Спокойна нощ, чичо Васко.

Лека нощ.

Остана сам на прага. Тишината бе истинска без крясъци от съседите, без ругане, без страх. Само щурци и далечен шум от пътя.

Знаеше, че няма да спаси всички. Всички тези вълчета, захвърлени от живота. Но тези беше спасил. Спаси Тамара. И себе си.

И за сега това стига.

После ще върви напред. Както тя го научи…

Rate article
Когато Васко Рогов го изведоха от родилното, акушерката каза на майка му: „Какъв едър! Истински юнак ще стане.“ Майка му мълчеше, гледаше го така, сякаш не беше нейното дете. Васко не стана юнак. Стана излишен. Такъв, когото са родили, а не знаят къде да го денат. — Пак твоето странно дете седи в пясъчника и плаши другите! — викаше от балкона на втория етаж леля Люба, кварталната активистка и глашатай на дворното правосъдие. Майка му, уморена жена с угаснал поглед, само отвръщаше: — Ако не ви харесва, не го гледайте. Не закача никого. И наистина не закачаше. Беше едър, тромав, с винаги сведена глава и дълги ръце. На пет мълчеше. На седем мучеше. На десет проговори, но така, че всички предпочитаха да мълчи. В училище го сложиха най-отзад. Учителите въздишаха пред празния му поглед. — Рогов, чуваш ли изобщо? — питаше учителката по математика, тропайки с тебешира. Васко кимаше. Чуваше, но не виждаше смисъл да отговаря. Защо? Така или иначе ще му пишат тройка, да не развалят статистиката, и толкова. Съучениците не го биеха — страхуваха се. Беше здрав като млад бик. Но и не дружаха с него. Заобикаляха го, както се заобикаля дълбока локва. Вкъщи беше още по-зле. Доведен баща, появил се, когато Васко стана на дванадесет, заяви: — Да не съм го видял, като се прибера! Яде много, нищо не върши. И Васко изчезваше. Скиташе по строежите, седеше в мазетата. Научи се да е невидим, да се слива със стените и сивия бетон, с калта под краката. В оня вечер, когато животът му се преобърна, преваляваше гаден ситен дъжд. Петнайсетгодишният Васко седеше на стълбите между петия и шестия етаж. Вкъщи не можеше — доведеният баща имаше гости, значи ще има шум, дим и най-вероятно тежка ръка. Вратата отсреща скръцна. Васко се сви в ъгъла. Излезе леля Тамара Илиевна. Самотна жена, на вид над шейсет, но се държеше като за четиридесет. Целият вход я смяташе за странна. Не седеше на пейката, не обсъждаше цената на лещата, ходеше винаги изправена. Погледна го — нито със съжаление, нито с отвращение. По-скоро така, както се гледа счупен часовник, чудейки се дали може да се оправи. — Защо стоиш? — попита с нисък, командващ глас. Васко подсмръкна. — Просто така. — Просто котки се раждат, — отсече тя. — Гладен ли си? Васко винаги беше гладен. Гладен за топлина, за храна, за одобрение. — Е, — каза тя, — аз втори път не питам. Той стана, несръчно се изправи и я последва. Апартаментът ѝ не беше като другите — навсякъде книги, ухаеше на стара хартия и вкусно задушено месо. — Сядай, но първо ръцете, — посочи му към сапунчето. — Там има домашен сапун. Васко изми ръцете. Тя сложи пред него чиния с картофи и истински гювеч. Отдавна не бе ял месо — не кренвирш, не салам, а месо. Ядеше бързо, гълтайки залците. Леля Тамара го наблюдаваше спокойно, подпряна на ръка. — Не бързай, няма да ти го вземат. Не яж с ръкав, ето салфетки, — мушна му пакетче. — Майка ти къде е? — Вкъщи. С доведения баща. — Ясно. Излишен човек в семейството. Каза го така просто, че изобщо не прозвуча обидно. Просто констатация. — Слушай, Рогов! — изведнъж строго. — Два пътя имаш. Или ще се търкаляш по улиците и ще загинеш млад. Или ще се стегнеш. Сила имаш, ама в главата ти е вятър. — Тъп съм, — призна си Васко. — Така в училище казват. — В училище много неща казват, там всичко е за средните. Ти не си среден. Ръцете ти откъде растат? Огледа ги — широки, кокалести длани. — Не знам. — Ще видим. Утре ела да оправиш един кран. Даден златен лев за майстор е много. Инструментите ще ти дам. От този ден Васко започна да идва всяка вечер. Ремонтира кранове, после контакти, после заключалки. Оказа се, че е вълшебник с ръцете, усеща машинката като инстинкт. Леля Тамара беше строга и взискателна. — Не така се държи отвертка! Каква е тая хватка, като чаша компот! И го потупваше с дървената линия. Даде му книги — не учебници, а за живота. За хора, измъкнали се от дъното. — Чети! Главата ще ти мухляса. Такива като тебе са милиони, всички са излизали нагоре. Защо не и ти? Малко по малко Васко разбра историята ѝ. Била инженерка в завод, мъжът ѝ умрял рано, деца нямала. Заводът затворил в мръсните деветдесет, преживявала с пенсия. Но не се прегърбила. Просто си живяла — строга, честна, самотна. — Аз нямам никого. И ти — почти никого. Но това, момче, не е краят, а начало. Васко не разбираше всичко, но кимаше. Като навърши осемнайсет и дойде време за казармата, тя му каза: — Като се върнеш, тук не се задържай! Ще затънеш в блатото, както всички. Докато си жив, бягай, където и да е. На Север, на строежи, където намериш. Но тук — никога! Разбра ли? Подаде му плик — 30 000 лева, всичко заделено през живота. — Не си длъжен на никого, освен на себе си. Стани човек. И той си тръгна. И не се върна. Минаха двайсет години. Дворът се промени — старите тополи изрязани, асфалт вместо пясъчника. Къщата овехтя, но стоеше — инат като старец без друг избор. Дойде черен джип. От него слезе мъж — висок, снажен, с твърдо лице, очи спокойни. Това беше Васил Рогов. Сега вече Рогов, шеф на строителна фирма в Сибира, 120 души подчинени, три големи обекта, с име, че строи честно. Издигна се от общ работник, после бригадир, прораб, учи вечер, събра, инвестира, два пъти се провали, два пъти се вдигна. Тридесетте хиляди, които му даде Тамара Илиевна, върна отдавна — пращаше ѝ всеки месец, тя ругаеше, но ги приемаше. После парите се върнаха. „Адресатът не е намерен.“ Погледна към петия етаж — тъмно. Долу седяха жени — непознати. Старите ги нямаше. — Извинете, кой живее в 45-та? Тамара Илиевна? Жените се оживиха — такъв мъж, с такава кола! — Ох, мило момче, Тамара… — изшепна едната. — Зле е. Самотна, забравя. Някакви роднини я прибраха в Сосновка. Къщата ѝ уж продават… Студ му обля сърцето. Познаваше тези истории добре — в Сибир такива тарикати бол много. — Къде е тази Сосновка? — Четирийсет километра, пътят е разнебитен, ама ще стигнеш. Васил подкара. Селцето беше с три улици, половината къщи заковани, кал до колене, двадесетина души население. Откри къщата — крива барака, тиня, кални парцали на простора. Излезе мърляв мъж, очи като изгаснали. — Какво търсиш? — Тамара Илиевна? — Няма такава! Давай, върви си! Васил не питаше втори път — отмести го с едно движение. Вътре — смрад, мухъл, мръсотия, на желязното легло лежеше тя — малка, сбръчкана, косата сива, очите загубили блясък. Но беше тя. Тамара Илиевна. — Кой е? — прошепна тя. — Аз съм, Васил. Васко. Рогов. Помните ли? Крановете. Гледаше го дълго, накрая се разплака. — Васко… Човек си станал… — Човек — благодарение на вас. Уви я в одеяло и я вдигна, лека като дете. Замириса на всичко познато — хартия, сапун, дом. — Къде ме водиш? — изплашено попита. — Вкъщи. Вкъщи при мен. Топло е, има книги, много книги. На излизане мъжът спря пътя: — Къде я влачиш? Апартаментът е мой, тя ми го прехвърли! — Ще разкажеш на прокурора. Ако си излъгал — ще лежиш. Разбра ли? Оня се скри. Делото се проточи — експертизи, съд, документи. Доказа се, че апартаментът е взет с измама. Тамара Илиевна си върна дома. Но вече не ѝ трябваше. Васил построи голяма дървена къща в покрайнините на сибирския град.И не палат, а истински дом с печка, с големи прозорци. Тамара Илиевна живееше долу, с грижи, с най-добрите лекари, читателка по старо му. Не си върна напълно паметта, но характерът остана. Пак командваше, пак строеше домашните. — Това ли е дом? Паяци в ъглите! — ръмжеше тя. Васил се усмихваше. После доведе момче. Алекс — слаб, страхлив, с издължено лице, детдомче. На осемнайсет, ръце златни, в главата — вятър. — Лельо Тамаро, това е Алекс. Прибрах го от строежа. Няма никой. Тя огледа момчето: — Какво се цупиш? Ръцете мий, после на масата. Днес има кюфтета. След месец дойде и Катя — дванайсетгодишна, хрома, майка ѝ лишена от права. Домът се напълни. Не благотворителност, а семейство. Семейство за ненужните, за изхвърлените — такива като Васил и Тамара Илиевна. Вечер Васил гледаше как тя учи Алекс да дяла дърво, удряйки го с линията по ръцете. Как Катя чете книжка на глас, бавно, несигурно, но упорито. — Василе! — викаше тя. — Помагай! Шкафа не можем да преместим! — Идвам, — отвръщаше той. И се отправяше към своето малко, чудато, трудно, но истинско семейство. За пръв път за четирийсет години се чувстваше на мястото си. — Как си, Алекс? — Добре, чичо Васо. Само… Защо ми помагате? Аз съм никой. Васил подаде ябълка. — Една жена ми каза: „Просто котки се раждат.“ — И к’во значи? — Че нищо не е просто така. И не си случаен тук, както аз. Светна лампа в стаята на Тамара Илиевна — пак чете до късно, напук на лекарите. — Лека нощ, Алекс. — Лека нощ, чичо Васо. Васил остана на верандата, обграден от тихата нощ, без викове, без страх. Знаеше, че няма да спаси всички. Но тези — ги спаси. И себе си. А утре — ще върви нататък. Както тя някога го е научила.