Колкото повече си далеч, толкова по-близки стават сърцата… – Знаеш ли какво, мило ми внуче! Ако толкова ви преча, има само един вариант. Няма да ходя по дъщери, по приятелки и другари да се скитам. И дядо да си търся, благодаря, не ми трябва! Я виж ти – решили сте да ме жените на стари години! – Бабо, ама точно това ти казвам и аз отдавна! И майка казва същото – премести се в дом за възрастни. Пиши къщата на мен, там ще ти уредят стая, майка ще се разбере. И няма да си сама – съседи ще имаш, компания, и на мен няма да ми пречиш. – Няма да напусна къщата си! Знай едно, Саше – ако ти преча, вратата е широко отворена, търси квартира и живей, както намериш за добре. Не искаше да учиш – работи. Ако щеш, нови момичета всеки ден води. Аз съм възрастен човек, след месец навършвам 65, искам спокойствие и тишина. Стига толкова съм обикаляла, време е у дома да се върна. Не е редно, внуче, да ме гоните от моя собствен дом, а после с твоите кандидат-булки на моята пенсия да живеете! Не е гумена пенсията ми! Една седмица срок ти давам – не си намериш квартира, иди по приятели и приятелки, или при твоята сегашна – все забравям името ѝ! Искам днес да ви няма вкъщи. Безобразие! Жениха ми търсят, да ме изпратят в дом за стари хора разправят! Възмутеният внук искаше още нещо да каже, но баба Лидия вече не го слушаше – отиде в стаята си и затвори вратата след себе си. Жестоко я заболя глава. Трябва да вземе хапче, ама трябва да иде до кухнята за вода, а не ѝ се среща с внука… Огледа стаята си, на масата видя бутилка минерална вода – добре, поне за едно хапче ще стигне. *** Лидия не очакваше от себе си такава решителност, но натрупалото се възмущение се изля… Две години мълча, търпя, на първа покана отиваше ту при едната дъщеря, ту при другата, а после – при лек намек – „Да не се позадържа майка ви, а?“ – тя пак се прибираше у дома. А сега, внукът Сашко на 20 се разполага в къщичката ѝ, води ту една „любов на живота“, ту друга, а бабата само пречи – сумти и кашля зад стената, разваля романтиката… – Бабо, няма ли да идеш на гости някъде? Да остана с Деси, Веси, Светла или Ирина (подчертавай нужното – сменят се често!), да поседим двамата. Лидия ходеше ту при братовчедка, ту при комшийка или бивша колежка, по цяла вечер, за да не пречи на младите. Първите пъти на домакините им беше приятно, но после, щом гостуванията зачестиха, радостта изчезна – разбра Лидия, че пречи… *** Тъкмо вече нямаше къде да ходи, по-голямата дъщеря роди. Живот в София, ипотека, големият вече ученик – бабината помощ е злато… Лидия отиде при нея, първите месеци всичко беше наред – топла вечеря, подреден дом, гледани внучета. После зетят, само на 10 години по-млад от нея, започна да се оплаква: – Лидия, не купувайте такива салами и кренвирши, опасни са! И защо, като сте у вас цял ден, не готвите нещо като кюфтета?… – Кюфтета са добре, ама харчите много пари. По-икономично трябва!… – А няма ли да има повече месо, не съм треваджия! И така – във всичко все недоволни. А и по-голямата внучка с характер – баба ѝ била немодерна, излагала я, карала я да учи!… Дъщерята не се застъпва – мъжът ѝ бил всичко. Кога най-малкото внуче тръгна на ясли, обявиха, че вече не им трябва. Зетят – – Лидия, благодарим, не ни трябвате. Щастлива Лида се прибра у дома. Най-после ще си почине. Но вкъщи – Сашко с гадже… Мръсно, сметки неплатени, електричеството щяло да спрат… Взе кредит, оправи всичко, пак нежелана се оказа. Къщичката е малка, две стаички и кухня – за внука няма лично пространство. И пак неочакван късмет – малката дъщеря ще ражда, повика баба за помощ. Отиде, три месеца помогна и видя, че вече е в тежест – сама си тръгна. И пак се прибра при… недоволния внук! Може би щеше и да търпи още Лидия, ако не едно събитие след прибирането й… *** – Саше, довечера съм на рожден ден у кумата, ще се върна късно. Ще си отключа през задния вход. – А защо не останеш да спиш? Ще шумиш нарочно после. По-добре остани една-две нощи там, да си починем от теб! – Как пък ще се уморите от мен – една седмица съм си у дома! – Е, и седмица си е време. Няма да останеш? – Не, ще си дойда. На празника седяха, спомняха си младостта, не говореха за грижи. Когато Лидия щеше да си тръгва, на кумата ѝ звънна телефонът – дъщеря ѝ, Настя. Катя, кумата, поговори навън и се върна усмихната: – Настя каза да те оставя да нощуваш тук. – Защо така? Казах на Сашко, че ще си бъда у дома! – Ами, внукът се обадил на майка си – искат да останат сами, ти им пречиш. Настя ми прати съобщение: ако не искаш в дом за стари хора, няма ли дядо някой със собствена къща – Сашко да се жени, а ти да не тежиш на тях… *** Лидия разказа всичко – за живота при голямата дъщеря, при малката, за Сашко – нищо не спести. Да, не е вече и в собствения си дом господар. Сашко като завърши училище, отиде при Настя в София – мъжът ѝ, дядото, не го искаше. Прибра се обратно. Не го взеха в казармата, учене не искаше, от 18–тия си рожден ден все за сметка на баба живее. Лидия не остана и този път да нощува – върна се и каза всичко на внука си право в очите. Сашко се оплака на майка си, Настя, че бабата му изперка, гони го от дома. Настя се разсърди, но Лидия – едно и също на дъщеря си. Сашко се изнесе, обиден. „На моята помощ вече не разчитай, бабо! Кракът ми няма да стъпи в тази къща!“ Остана Лидия сама. Но най-накрая сърцето ѝ се успокои. Цял живот в услуга на другите – време е да живее за себе си. Докато децата растяха, все бяха против нея. След мъжа си всичко сама тегли на гръб. Добруваше за всички, а отгледа консуматори… Не е редно на стари години да гонят човека от собствения му дом. Какъв е този живот, когато у дома си си излишен? Сашко после се осъзна, дойде да иска прошка, Лидия отдавна му беше простила, но не го покани да живее пак с нея – “На гости – всеки ден, Саше, но живеенето заедно – край! Ти си млад, мисли за булки, аз – за спокойствие.“ И дъщерите все звънят – да помага с внуците. Но Лидия повече няма да ходи при тях. „Донасяйте ги у дома – ще ги гледам с радост, въздухът чист, тук ми е спокойно и аз съм си господарка! Никой не ми нарежда.“ Тя казва – колкото повече си далече, толкова по-близки стават хората. И аз вярвам – права е баба Лидия.

Колкото повече времето минава, толкова по-скъпо става…

Знаеш ли какво, миличък ми внучеко! Щом ви преча толкова много, има само един изход. До дъщерите вече няма да ходя, по приятелки и роднини няма да скитам. И дядо никакъв не ми трябва да търся. Гледай ти, какво сте измислили! Да ме ожените на стари години!

Бабо, ама аз отдавна ти казвам същото! И майка ми го повтаря! Заминавай в дома за ветерани! Прехвърли къщата на мое име, ще ти осигурят стая там, майка ми ще уреди нещата. Няма да си сама, ще си имаш съседи, а и на нас няма да пречиш.

Няма да мръдна от моя си дом! Ще ти го кажа направо, Сашо. Ако ти преча, ето ти прага хайде на седем пъти по седем пътя. Млад си, умен си, търси си квартира и си живей, както щеш. Не ти се учи отивай на работа. И нови гаджета ако искаш, всеки ден довеждай. Аз съм стара жена, след месец ставам на 65, искам спокойствие и тишина. Достатъчно съм се скитала, време е у дома да се върна. Не е редно, внучеко, да ме гоните от моята къща, а на моята пенсия с любимите си да живеете. Не е безкрайна пенсията ми, момче! Давам ти седмица. Не си намериш квартира ходи при приятели или при онази твоя Как й беше името, все забравям, но не я искам повече тук. Да не съм чула повече за апартамент за мен или за някакъв дядо!

Възмутеният му внук още нещо се опита да каже, но Лидия Петрова вече не го слушаше. Мълчаливо си отиде в стаята и затвори вратата след себе си. Главата й се разби, все едно го знаеше отдавна. Трябваше да изпие хапче, но за вода трябаше до кухнята да иде, а толкова не й се виждаше с внука. Оглеждайки малката си стая, Лида видя бутилка минерална вода точно за една глътка.

***

Не очакваше Лида такава решимост от себе си. Просто се беше насъбрало и каза всичко, което я горчи отвътре. Цели две години си премълчаваше, търпеше, тичаше при едната дъщеря, после при другата, а накрая пак се прибираше вкъщи, щом усетеше намека, че вече е дотегнала.

А тук, внукът й мързеливичък и двадесетгодишен се разполага в нейната къщичка. Ту една била любовта на живота му, ту друга. А баба им, видиш ли, пречи, въздиша зад стената и кашля, разваля атмосферата. Бабо, идеше ли на гости при някоя? С Даниела, Мария, Светла, Ирина (която трябва, бързо се сменят момичетата) да останем насаме. И Лидия Петрова посещаваше ту братовчедка, ту кума, ту бивша колежка, за да не пречи на младите.

В началото посещенията й бяха приятни за всички, но с времето след като станаха няколко пъти седмично гостоприемството се изчерпа, и Лида усети, че едва й търпят присъствието.

***

Когато вече нямаше къде да гостува, роди се първата внучка, голямата дъщеря я повика на помощ. Животът в София, кредитът за апартамента, по-голямото дете на училище немислено да седи дълго в майчинство, а бабата беше необходима.

Отиде Лидия Петрова в София. Първо всичко беше добре топли вечери, чисто, внуците нагледани, но след месеци зетят, със само десет години по-млад започна да се оплаква: Лидия Петрова, такива кренвирши не купувайте ще ни отровите! И като сте цял ден вкъщи, не може ли котлети да направите? Или: Много харчите за домакинството, трябва по-икономично! Или: Добре, икономисвате, ама за месо няма!

И за внучката Лида беше критикувана с характер момичето, още само четвърти клас, а си има мнение! Бабата се облича немодно, срамува я пред приятелките, кара я да учи! Бабо, защо ни дойде пак, нали си имаш къща на село? Там си ходи и командвай, като искаш!

Лида търпеше, опитваше се на всеки да угоди. Купуваше месо за зетя със своята малка пенсия, даваше джобни на внучката, дори на внука Сашо мързеливец, и не учеше, не работеше, но превеждаше последните си стотинки, за да не се трупат сметки за ток и вода.

На дъщеря си беше безсмислено да се оплаква. Тя си пазеше брака, нищо не казваше на мъжа си. Кога мъжът я нямаше, Лида чуваше само: Потърпи, мамо, за моето добро е.

Щом малката внучка тръгна на ясла, веднага станаха излишни бабините услуги. Зетят й го каза направо: Лидия Петрова, благодарим, вече не ни трябвате, може да се прибирате у вас.

Лида замина с радост най-сетне под свой покрив, когато поиска ще легне, когато поиска ще стане. Но не! В къщичката й Сашо, внукът, с новата си приятелка, здраво настанени. Мръсотия до уши, големи сметки, токът щяха да спрат, водата също…

Нямаше как, взе Лидия потребителски заем, изплати всичко, въведе ред. И пак внукът недоволен къщичката е малка, две стаи и кухничка, никакъв личен живот! А баба кашля зад стената…

И отново спасение малката дъщеря ще ражда, вика майката на помощ.

Още веднъж стяга багажа Лида и отива три месеца, докато разбере, че и тук е станала излишна. Не чакаха дълго да й кажат да си заминава сама си тръгна. И пак недоволен Сашо, като се върна.

Така щеше и още да търпи Лидия Петрова, ако едно събитие не обърна всичко.

***

Справи се, оправи си дома, дългове вече нямаше всичко сама изплатена. И пак стана излишна пак пречи на внука.

Сашо, ще отида при моята кума на рожден ден, ще се върна късно, затворете вратата, ще вляза отзад, да не ви събуждам.

А защо не останеш да пренощуваш? Ще дрънкаш посред нощ, остави ни поне веднъж сами… Остани няколко дни при нея…

Почти седмица съм у дома, как може да сте ми се наситили вече?

А, седмица немалко време. Я ще нощуваш ли?

Не, ще се върна.

Празненството се разгоря. Седяха, хапваха, после най-близките отидоха у именничката спомняха си младостта. За грижи и мъки не се приказваше. Тъкмо Лида тръгваше, когато на кума й се обади телефонът. Погледна Лида, излезе на верандата. Върна се:

Дъщеря ти, Настя, беше. Каза да останеш да пренощуваш.

Защо? Аз казах на Сашо, че ще се върна!

Той е звъннал на майка си, искат малко спокойствие у дома, ти им пречиш. Иначе, остани, наистина, после ще ми разкажеш какво става при вас.

Няма особено, всичко си е по старому…

Знаеш ли, Лида, като всичко е добре, децата не звънят на чужди хора да искат майка си, за да й кажат да не си идва. Дъщеря ти наскоро ме питавах дали знам за някой дядо с апартамент, че време било Сашо да се жени, а ти му пречиш. Ако не искаш в дом за ветерани, да намериш поне мъж, при когото да се преместиш…

Разказа Лида всичко и как живя при голямата дъщеря и не се вписа, и как пречеше на по-малката. За внука Сашо също не скри пречи й на личния живот. Вече втора година така има си дом, но се чувства излишна.

И у свой дом не съм стопанка. Като завърши гимназия, Сашо замина при Настя в града. Но мъжът й веднага му показа, че не го иска. Върна се при мен. Не го взеха в казармата, и да учи не искаше. Докато учеше, Настя му пращаше пари, но на 18… спря всичко. От тогава на моя гръб се крепи.

Не остана Лида у кумата, прибра се у дома. И като се прибра каза всичко на Сашо, което носеше в себе си. Той се оплака на майка си, че баба му е изкуфяла и го гони. Настя се обади, да разправи майка си, но Лида повтори на дъщеря си същото.

Сашо напусна къщичката, като накрая заяви, че да не очаква помощ от него и кракът му повече няма да стъпи там.

Остана Лида сама ала самотата й донесе истинска радост, най-сетне можеше дъх да си поеме спокойно. Цял живот се съобразяваше с всички, а сега свобода. Докато дъщерите бяха деца и не се омъжваха, все бяха против нея. Като погреба мъжа си, всичко сама тегли. Искаше най-доброто за тях, но ги разглези.

Не е редно на стари години да те гонят от собствената ти къща. Що за живот е този, в който си излишен там, където си роден?

После Сашо размисли, дойде да иска прошка от баба си. А Лида му беше простила още отдавна. Но не го покани обратно да живее с нея. Гостувай когато искаш, Сашко, но заедно вече не можем да живеем млад си, на теб ти е време за момичета, на мен за тишина.

И дъщерите идват, викат я на гости, все някой болен или нуждаещ се внук, но Лида повече не тръгва при никого. Децата при мен да доведете, с радост ще ги гледам. Въздухът е чист, а аз тук съм си стопанка.

Колкото повече времето минава, толкова по-скъпо става родното и мисля, че Лида е права.

Rate article
Колкото повече си далеч, толкова по-близки стават сърцата… – Знаеш ли какво, мило ми внуче! Ако толкова ви преча, има само един вариант. Няма да ходя по дъщери, по приятелки и другари да се скитам. И дядо да си търся, благодаря, не ми трябва! Я виж ти – решили сте да ме жените на стари години! – Бабо, ама точно това ти казвам и аз отдавна! И майка казва същото – премести се в дом за възрастни. Пиши къщата на мен, там ще ти уредят стая, майка ще се разбере. И няма да си сама – съседи ще имаш, компания, и на мен няма да ми пречиш. – Няма да напусна къщата си! Знай едно, Саше – ако ти преча, вратата е широко отворена, търси квартира и живей, както намериш за добре. Не искаше да учиш – работи. Ако щеш, нови момичета всеки ден води. Аз съм възрастен човек, след месец навършвам 65, искам спокойствие и тишина. Стига толкова съм обикаляла, време е у дома да се върна. Не е редно, внуче, да ме гоните от моя собствен дом, а после с твоите кандидат-булки на моята пенсия да живеете! Не е гумена пенсията ми! Една седмица срок ти давам – не си намериш квартира, иди по приятели и приятелки, или при твоята сегашна – все забравям името ѝ! Искам днес да ви няма вкъщи. Безобразие! Жениха ми търсят, да ме изпратят в дом за стари хора разправят! Възмутеният внук искаше още нещо да каже, но баба Лидия вече не го слушаше – отиде в стаята си и затвори вратата след себе си. Жестоко я заболя глава. Трябва да вземе хапче, ама трябва да иде до кухнята за вода, а не ѝ се среща с внука… Огледа стаята си, на масата видя бутилка минерална вода – добре, поне за едно хапче ще стигне. *** Лидия не очакваше от себе си такава решителност, но натрупалото се възмущение се изля… Две години мълча, търпя, на първа покана отиваше ту при едната дъщеря, ту при другата, а после – при лек намек – „Да не се позадържа майка ви, а?“ – тя пак се прибираше у дома. А сега, внукът Сашко на 20 се разполага в къщичката ѝ, води ту една „любов на живота“, ту друга, а бабата само пречи – сумти и кашля зад стената, разваля романтиката… – Бабо, няма ли да идеш на гости някъде? Да остана с Деси, Веси, Светла или Ирина (подчертавай нужното – сменят се често!), да поседим двамата. Лидия ходеше ту при братовчедка, ту при комшийка или бивша колежка, по цяла вечер, за да не пречи на младите. Първите пъти на домакините им беше приятно, но после, щом гостуванията зачестиха, радостта изчезна – разбра Лидия, че пречи… *** Тъкмо вече нямаше къде да ходи, по-голямата дъщеря роди. Живот в София, ипотека, големият вече ученик – бабината помощ е злато… Лидия отиде при нея, първите месеци всичко беше наред – топла вечеря, подреден дом, гледани внучета. После зетят, само на 10 години по-млад от нея, започна да се оплаква: – Лидия, не купувайте такива салами и кренвирши, опасни са! И защо, като сте у вас цял ден, не готвите нещо като кюфтета?… – Кюфтета са добре, ама харчите много пари. По-икономично трябва!… – А няма ли да има повече месо, не съм треваджия! И така – във всичко все недоволни. А и по-голямата внучка с характер – баба ѝ била немодерна, излагала я, карала я да учи!… Дъщерята не се застъпва – мъжът ѝ бил всичко. Кога най-малкото внуче тръгна на ясли, обявиха, че вече не им трябва. Зетят – – Лидия, благодарим, не ни трябвате. Щастлива Лида се прибра у дома. Най-после ще си почине. Но вкъщи – Сашко с гадже… Мръсно, сметки неплатени, електричеството щяло да спрат… Взе кредит, оправи всичко, пак нежелана се оказа. Къщичката е малка, две стаички и кухня – за внука няма лично пространство. И пак неочакван късмет – малката дъщеря ще ражда, повика баба за помощ. Отиде, три месеца помогна и видя, че вече е в тежест – сама си тръгна. И пак се прибра при… недоволния внук! Може би щеше и да търпи още Лидия, ако не едно събитие след прибирането й… *** – Саше, довечера съм на рожден ден у кумата, ще се върна късно. Ще си отключа през задния вход. – А защо не останеш да спиш? Ще шумиш нарочно после. По-добре остани една-две нощи там, да си починем от теб! – Как пък ще се уморите от мен – една седмица съм си у дома! – Е, и седмица си е време. Няма да останеш? – Не, ще си дойда. На празника седяха, спомняха си младостта, не говореха за грижи. Когато Лидия щеше да си тръгва, на кумата ѝ звънна телефонът – дъщеря ѝ, Настя. Катя, кумата, поговори навън и се върна усмихната: – Настя каза да те оставя да нощуваш тук. – Защо така? Казах на Сашко, че ще си бъда у дома! – Ами, внукът се обадил на майка си – искат да останат сами, ти им пречиш. Настя ми прати съобщение: ако не искаш в дом за стари хора, няма ли дядо някой със собствена къща – Сашко да се жени, а ти да не тежиш на тях… *** Лидия разказа всичко – за живота при голямата дъщеря, при малката, за Сашко – нищо не спести. Да, не е вече и в собствения си дом господар. Сашко като завърши училище, отиде при Настя в София – мъжът ѝ, дядото, не го искаше. Прибра се обратно. Не го взеха в казармата, учене не искаше, от 18–тия си рожден ден все за сметка на баба живее. Лидия не остана и този път да нощува – върна се и каза всичко на внука си право в очите. Сашко се оплака на майка си, Настя, че бабата му изперка, гони го от дома. Настя се разсърди, но Лидия – едно и също на дъщеря си. Сашко се изнесе, обиден. „На моята помощ вече не разчитай, бабо! Кракът ми няма да стъпи в тази къща!“ Остана Лидия сама. Но най-накрая сърцето ѝ се успокои. Цял живот в услуга на другите – време е да живее за себе си. Докато децата растяха, все бяха против нея. След мъжа си всичко сама тегли на гръб. Добруваше за всички, а отгледа консуматори… Не е редно на стари години да гонят човека от собствения му дом. Какъв е този живот, когато у дома си си излишен? Сашко после се осъзна, дойде да иска прошка, Лидия отдавна му беше простила, но не го покани да живее пак с нея – “На гости – всеки ден, Саше, но живеенето заедно – край! Ти си млад, мисли за булки, аз – за спокойствие.“ И дъщерите все звънят – да помага с внуците. Но Лидия повече няма да ходи при тях. „Донасяйте ги у дома – ще ги гледам с радост, въздухът чист, тук ми е спокойно и аз съм си господарка! Никой не ми нарежда.“ Тя казва – колкото повече си далече, толкова по-близки стават хората. И аз вярвам – права е баба Лидия.