Едно момиченце влезе в ресторант. Забеляза чиния с остатъци върху масата и започна да яде. Един келнер я видя. Насочи се към нея и, без да каже нищо, ѝ взе чинията. Това е история, която си струва да прочетете до края!
Ралица беше на 8 години. Беше третото от пет деца в семейството. Баща им ги беше напуснал, а майка ѝ се бореше с всички сили да нахрани децата. Всеки ден за тях беше битка за оцеляване. Въпреки крехката си възраст, Ралица през ваканциите и уикендите помагаше на една жена на Женския пазар в София. Така изкарваше по някой лев, който щастливо носеше на майка си, за да помогне.
В една събота по обед, връщайки се от пазара, Ралица минаваше край малък ресторант. Миризмите отвътре я караха да преглъща на сухо всеки път. Понякога се заглеждаше през прозореца с мечтание, представяйки си как би било да вкуси и тя от благата, които бяха толкова неустоими… А едно парче шоколадова торта беше върхът на мечтите ѝ. Но тази събота Ралица не издържа на изкушението. Влезе плахо с износени обувки и скромни дрехи, чувствайки се още по-малка от възрастта си.
Помисли да се обърне и да излезе, но забеляза върху маса остатъци от кюфтета и пържени картофи. Миришеха и изглеждаха превъзходно, а тя не помнеше последния път, в който е вкусила месо. Седна тихо и хвана вилицата.
Не усети, че един келнер я наблюдава още от влизането ѝ. Мъжът бързо дойде до нея и, преди да успее да хапне дори веднъж, взе чинията от ръцете ѝ! Ралица, със сълзи в очите, погледна към него, очаквайки да я укори или да я изгони. Вместо това келнерът, с мек поглед, се обърна и влезе в кухнята, оставяйки момичето объркано и уплашено.
След няколко минути келнерът се върна, този път с ръце пълни с храна. Пред Ралица той постави голяма порция топла мусака, чаша айрян и, накрая, парче шоколадова торта – точно това за което беше мечтала. Очите на Ралица светнаха от изненада и благодарност.
– Забелязах, че искаше да хапнеш, каза келнерът с топла усмивка.
– Всеки заслужава хубава храна, особено едно дете.
Ралица не можа да изрече и дума. Беше потресена от добротата на този непознат, който ѝ подаде ръка точно когато най-малко очакваше.
Тя изяде с удоволствие няколко хапки от мусаката, след което стана, избърса сълзите си и отиде до келнера, за да му благодари. Стисна му ръката и с притеснен глас каза:
– Благодаря ви, никога няма да забравя добрината ви. Може ли да ми приберете остатъка в торбичка? Искам да занеса и на братята и сестрите си. Майка не успя да купи хляб вчера.
Келнерът се разчувства. Гърлото му се сви и в очите му блеснаха сълзи.
– Разбира се, каза той само. След малко се върна с цяла торба пълна с кутии с храна.
– Ето, да има топъл обяд и за братчетата ти, каза той, подавайки ѝ пакета.
– О, господине, благодаря от сърце. Как мога да ви се отблагодаря?, развълнувано рече Ралица.
– Ти вече ми поднесе житейски урок, отговори мъжът.
– Винаги споделяйте и си помагайте. Така правим света по-добър, добави келнерът.
Ралица си тръгна от ресторанта не само с пълно коремче, а и със скъп урок. Този ден промени не само мнението ѝ за хората, а пося семената на състрадание и щедрост в младото ѝ сърце.
Оттогава насетне, когато имаше възможност, Ралица си спомняше добрия келнер и се стараеше и тя да подаде ръка и топла усмивка на другите. Така продължи да предава нататък получената добрина, научавайки, че от най-малките жестове може да поникне голямо щастие.
