3 декември
Виктор, моля те, недей да ми се сърдиш. Но искам до олтара да ме заведе татко. Той все пак ми е истински баща. Бащата си е баща. А ти… нали знаеш, ти си просто мъжът на мама. На снимките ще изглежда по-добре да сме с тате. Той е толкова представителен в костюм…
Виктор застина с чашата чай в ръка. На петдесет и пет години беше вече, с груби, напукани ръце от години зад волана на тира и със сецната кръст. Срещу него седеше Ани булката, красавица на двадесет и две.
Помнеше я мъничка, едва на пет, когато за пръв път влезе в този апартамент в Пловдив. Тогава се скри зад канапето и изпищя: Махай се, ти си чужд!. Не си тръгна. Остана. Научи я да кара колело. Будуваше до леглото ѝ, когато шарката не я оставяше да спи, а Вера майка ѝ, припадаше от изтощение. Плати ѝ скъпите шини за зъби, като продаде мотора си. Издържа я в университета, работеше по две смени и трошеше здраве.
А истинският баща, Иван, се появяваше веднъж на три месеца. Донасяше плюшено мече, водеше я в сладкарница, разказваше приказки как прави големи бизнеси и изчезваше. Не беше платил и стотинка издръжка.
Разбира се, Аничка, тихо каза Виктор, оставяйки чашата на масата. Съдът леко иззвъня. Истинският баща си е истински. Разбирам те.
Ти си страхотен! Ани го целуна леко по наболата буза. Между другото, трябва да доплатим капарото за ресторанта. Татко каза, че ще преведе, но имал някакви данъчни проверки и сметката му я блокирали. Може ли ти да дадеш към две хиляди лева? После ще ти ги върна… От подаръците.
Виктор замълча. Стана, отиде до стария бюфет, измъкна плик изпод купчина чаршафи. Това бяха заделените пари за ремонт на износената му Тойота. Двигателят хлопаше спешно бе за ремонт.
Вземи ги. Не ми ги връщай. Това е моят подарък.
Сватбата стана приказна в луксозен клуб извън София, арка от живи цветя, скъп водещ. Виктор и Вера седяха на масата за родители. Виктор беше с единствения си костюм, вече тесен в раменете. Ани сияеше. До олтара я водеше Иван.
Иван изглеждаше невероятно висок, загорял (наскоро от Гърция), в безупречен смокинг. Стъпваше гордо, усмихнат към всички камери, държеше се като истинска звезда. Гостите си шушукаха: Каква осанка! Колко прилича дъщерята на баща си!. Никой не знаеше, че смокингът беше под наем, а парите за него… Ани бе дала тайно от майка си.
Към средата на вечерта Иван взе микрофона.
Дъще моя! гласът му беше топъл като мед. Помня първия път, когато те вдигнах в ръце беше истинска принцеса. Винаги съм знаел, че заслужаваш най-доброто. Позволи на мъжа си да те носи на ръце, както аз съм те носил!
Залата избухна в аплодисменти. Жените се разплакаха.
Виктор седеше със свалена глава. Не помнеше Иван да е носил Ани на ръце. Помнеше, че не дойде в родилното да я вземе.
Когато стана твърде шумно, Виктор излезе навън за цигара. Сърцето не издържа музика, глъч, горещо. Отиде зад ъгъла на верандата, скри се в сянката на дърветата… И чу гласове.
Иван разговаряше по телефона с приятел.
Всичко е точно, Киро! Голям купон, булката върви, а аз си гледам кефа. Хайде, луди плащат, аз се въртя. Каква дъщеря, бе… Порасна, хубавичка стана. Говорих вече с нейния човек, бащата на жениха в общината работи. Намекнах му, че трябва да помогне на тъста струва ми се, схвана намека. Сега още чаша шампанско и ще го думна за още някоя хилядарка, уж на заем. А Ани? Та тя ме обожава, влюбена козичка! Два комплимента и се разтапя. Вера седи с оня ѝзвозвач, поостаряла, жална картинка. Добре че си тръгнах навреме…
Виктор стана като камък. Пръстите му стиснаха юмруци. Искаше да излезе и да го удари, да му разбие мазната усмивка.
Но не излезе. Видя в ъгъла на верандата, под бръшляна, че стои Ани. Беше излязла на въздух. Чула всичко.
Стоеше шокирана, ръката върху устата; идеалният ѝ грим се стичаше. Гледаше баща си, който ѝ се присмиваше и наричаше ресурс и глупачка.
Иван завърши разговора, оправи папийонката си, и тръгна към залата, сияещ от щастие. Ани се свлече приклекнала до стената, бялата ѝ рокля докосна замърсените плочки.
Виктор се приближи до нея внимателно. Не каза: Казвах ли ти. Не я упрекна. Просто свали сакото си и я зави с него.
Ставай, дъще. Ще настинеш. Плочките са студени.
Ани вдигна поглед към него. Очите ѝ горяха от срам, такава люта болка, че ти се иска да потънеш.
Чичо Вико… Тате… Иван… Той…
Знам, спокойно каза Виктор. Няма нищо. Хайде. Имаш сватба. Гостите чакат.
Не мога да вляза! проплака тя, размазвайки сълзи с ръка. Предадох те! Поканих него, а теб оставих в ъгъла! Колко глупава съм…
Не си глупава. Просто искаше приказка, Виктор ѝ подаде ръка. Дланта му твърда и топла, грапава. А приказките понякога ги пишат мошеници. Идвай. Ще си измиеш лицето, ще се поправиш и ще се върнеш да танцуваш. Недей да му показваш, че те е пречупил. Това е твоят празник, не неговият театър.
Ани се върна в залата бледа, но изправена.
Водещият обяви:
Следва танцът на булката с бащата!
Иван тръгна към сцената, ръцете протегнати, сияещ.
Залата утихна.
Ани хвана микрофона ръката ѝ трепереше, но гласът ѝ беше ясен.
Искам да променя традицията, каза тя. Биологичният ми баща ми е дал живот, благодаря му. Но танцът на баща и дъщеря трябва да е с този, който пази този живот. С този, който е лекувал раните ми. Който ме е учил да не се предавам. Който е дал всичко, за да съм днес тук, в тази рокля.
Обърна се към масата на родителите.
Тате Викторе, ела да танцуваме.
Иван застина с глупава усмивка по средата. По залата пробяга шепот.
Виктор стана бавно, целият на червени петна от смущение. Поколеба се, но излезе. С нескопосани стъпки, с тесния костюм, Ани го прегърна силно за врата и зарови нос в рамото му.
Прости ми, татичко, шепнеше тя, докато танцуваха на данса. Прости ми.
Всичко е наред, малката ми, шепнеше Виктор, галейки я по гърба с тежката си ръка.
Иван поседя разбра, че представлението му пропадна, отиде към бара, а после изчезна от сватбата.
Минаха три години.
Виктор лежи в болница в Пловдив. Сърцето му не издържа инфаркт. Под системи, слаб, пребледнял.
Вратата на стаята се отваря. Влиза Ани, води за ръчичка момченце, двегодишно.
Дядо! виква момчето, хвърля се на леглото.
Ани сяда до Виктор, взима ръката му и целува мазолите по нея.
Тате, донесохме ти портокали. И пилешки бульон. Лекарят каза, че се оправяш. Недей да се притесняваш. Ще те изкараме. Вече купих ваучер за санаториум.
Виктор я гледа и се усмихва. Пари нямаше много, колата стара, гърбът болен. Но се чувстваше най-богатия човек на света: беше татко. Без отч. Истинският.
Животът нареди всичко по местата си. Жалко, че понякога просветлението идва с такава цена срам и разочарование. Но по-добре късно, отколкото никога да разбереш: баща е онзи, който те държи, когато падаш, не този, на когото носиш името.
Поучителното:
Не се гонете по лъскави опаковки често вътре няма нищо. Ценете тези, които са до вас в делниците които просто подлагат рамото си и не чакат нищо в замяна. Защото когато празникът свърши и музиката утихне, до вас ще остане онзи, който ви обича истински, не този, който обича да се показва до вас.
А вие имали ли сте човек, който стана по-важен и по-близък и от бащата? Или вярвате, че само кръвта има значение? Момченцето разгледа старите снимки на шкафа до леглото там, усмихнати до морския бряг, Вера, Ани, самият Виктор, с разрошени коси и смешни очила. То посочи с малкия си пръст:
Това ли си ти млад, дядо?
Виктор кимна. Усмивката му лека, благодарна, от онези, които сгряват и най-студената болнична стая.
Ани се притисна до него:
Когато се оправиш, ще те закараме пак на море, обещавам. Ще съберем всички мама, малчо, мъжа ми. Без излишни гости, без чуждо любопитство. Само семейството.
Знаеш ли, Ани прошепна Виктор, не ми трябва нищо повече. Само това да сте тук.
Момчето вече се беше свило до дядо си, пръстчета обхванали широката му длан. В този миг миналото, грешките, обидите изгубиха значение. В стаята остана само топлината на обичта.
Навън прозорецът бе отворен пролетен вятър донесе мириса на цъфнали липи. Животът тече невинаги приказен, но с истински хора до нас.
И когато докторът надникна и видя тримата, усмихна се: Бързо ще тръгнете към вкъщи, господин Виктор. Човек за който чакат, никога не изтървава влака. Гарантирам.
А Виктор знаеше: няма по-сигурна спирка от ръцете на тези, които сами си избрал за семейство.
Обичта не се крещи тя се прошепва в трудните дни, в тъмното, и никога не слиза от дежурство.
Когато мракът падне, само една топла длан стига, за да бъде светло.






