Анна паркира колата една улица пред дома на свекърва си. Часовникът показваше 17:45 — тя пристигна по-рано от уговореното. „Може би този път ще оцени точността ми“, помисли си Анна, приглаждайки гънките на новата си рокля. Подаръкът — антична брошка, която търси с месеци сред български колекционери — лежеше грижливо опакован на задната седалка. Когато се приближи към къщата, Анна чу през отворения прозорец на първия етаж гласа на свекърва си: „Не мога да повярвам, Беатрис! Не си и направи труда да ме попита кой сладкиш харесвам — поръчала някакъв модерен десерт… Нашият син винаги е обичал класическата наполеонка, а тя това никак не го разбира. Седем години брак!“ Анна се вцепени. Краката ѝ сякаш залепнаха за плочките. „Винаги съм ти го казвала — не пасва на Давид!… Работи по цял ден в тая клиника, рядко е у дома. Каква домакиня е това? Онзи ден минах — мръсни съдове, прах по мебелите… А тя пак, разбира се, била в някаква сложна операция!“ Всичко вътре в Анна притихна. Тя се облегна на оградата и усети как коленете ѝ треперят. Седем години се опитваше да бъде перфектната снаха: готви, чисти, помни всички рождени дни, посещава свекърва си при всяко нейно боледуване. И всичко това — за нищо. „Не, не казвам нищо, но дали наистина е подходящата жена за Давид? Той се нуждае от истинско семейство, топлота, грижа… А тя все е на конференции или нощни дежурства. За деца дори не мисли! Можеш ли да си го представиш?“ Главата на Анна кънтеше. Механично извади телефона и набра мъжа си. „Давид? Ще закъснея малко. Да, всичко е наред, просто… задръстване.“ Тя се обърна и се върна към колата. Седна, втренчи се замислена в празна точка, а думите от прозореца звучаха в ума ѝ: „Може би още малко сол?“, „По мое време жените си стояха вкъщи…“, „Давид толкова се труди, заслужава специално внимание…“ Телефонът ѝ завибрира — съпругът ѝ писа: „Мама пита къде си, всички вече са тук.“ Анна пое дълбоко въздух. На лицето ѝ се появи странна усмивка. „Добре“, помисли си тя, „ако искат идеалната снаха — нека я получат.“ Запали двигателя и се върна към домa. Планът узря за миг. Повече никакви усилия да се хареса. Сега щеше да покаже какво значи „истинска“ снаха. Анна прекрачи прага с най-широката усмивка: „Мами, скъпа!“, извика и прегърна свекърва си със свръх ентусиазъм. „Извинявай за закъснението, но обиколих три магазина, за да намеря точно онези свещички, които обичаш!“ Свекърва ѝ замръзна, изненадана от толкова енергия. „Мислех си…“, започна тя, но Анна вече продължаваше: „А, и си представи — срещнах твоята приятелка Беатрис. Каква невероятна жена, винаги казва истината, нали?“ Анна я изгледа многозначително и проследи как пребледнява. През цялата вечеря Анна показа най-доброто си актьорско изпълнение. Поднасяше най-хубавото на свекърва си в чинията, възхищаваше се на всяка нейна дума и непрестанно я разпитваше за съвети по домакинство. „Мами, ти как мислиш – боршът пет или шест часа ли се вари най-добре? А килимите — сутрин ли се тупат, или вечер? Може би трябва да си зарежа работата? Все пак Давид има нужда от истинско семейство, нали?“ Давид гледаше Анна смаяно, роднините си разменяха погледи. Но Анна продължаваше: „Мисля си — да не се запиша на курс по домакинство? Да зарежа тая глупава хирургия… Все пак истинската жена трябва да е пазителка на дома, нали, мамо?“ Свекърва ѝ нервно потракваше с вилицата. Увереността ѝ се топеше с всяка минута. А какво се случи след това? Някои истории трябва да бъдат прочетени до края…

11 юни, сряда

Днес спрях колата една улица пред дома на тъща ми. Часовникът показваше 17:45 бях пристигнал по-рано от уговореното. Може би този път ще оцени точността ми, помислих си и пригладих ръкавите на новата си риза. Подаръкът стари брошки от времето на цар Фердинанд, които търсих месеци из антикварните магазини на София лежеше внимателно опакован на задната седалка.

Докато се приближавах към входа на нейния блок, забелязах, че прозорецът на първия етаж е открехнат. Отвътре ясно се чуваше гласът на тъща ми:

Ама, Магдалена, вярваш ли? Нито веднъж не ме попита какъв сладкиш харесвам. Поръчала някаква модерна торта Нашият Кирил си обича класическа бисквитена пита, а тя не го разбира. Седем години са женени!

Замръзнах на място. Сякаш краката ми залепнаха за тротоара.

Винаги съм ти казвала не става за снаха. По цял ден на работа в поликлиниката, у тях рядко я виждам. Каква домакиня е това? Вчера бях за малко у тях мивката пълна с чинии, прах по рафтовете А тя, естествено, на някаква тежка операция!

Вътре в мен всичко утихна. Облегнах се на металния плет и усетих как коленете ми омекват. Седем дълги години се опитвах да бъда идеалният зет: готвех, чистех, помнех всички рождени дни, ходех при тъщата, когато беше болна. А в замяна

Не искам да се бъркам, но дали такава жена е истинската за Кирил? На него му трябва истинско семейство, уют, грижа А тя все на семинари, по нощни смени. За деца изобщо не мисли! Можеш ли да си го представиш?

Главата ми забуча. Механично извадих телефона си и набрах номера на жена ми.

Кирил? Ще закъснея малко. Да, всичко е наред Задръстване.

Обърнах се и тръгнах обратно към колата. Седнах на шофьорското място, втренчих поглед в нищото. В ушите ми кънтяха думите, които чух: Малко повече сол сложи другия път, По наше време жените си стояха вкъщи, Кирил се затрива от работа, а пък тя му мисли за внимание

Телефонът ми завибрира съобщение от жена ми: Мама пита къде си. Всички вече сме тук.

Вдишах дълбоко. Неочаквано усетих как устните ми се извиха в странна усмивка. Добре, помислих си, искат перфектен зет ще го получат.

Запалих двигателя и пак потеглих към блока на тъщата. Всичко ми се изясни за един миг.

Край на напъните да се харесам. Време е да видят какъв може да бъде истинският зет.

Отворих вратата с възможно най-широката усмивка. Мамо, скъпа моя!, извиках и прегърнах тъща си с преувеличен ентусиазъм. Извинявай за закъснението, но обиколих три магазина, докато намеря свещичките, които така обичаш!

Тя се стъписа, изненадана от толкова енергия.

Ама аз мислех… почна да казва, но вече я прекъсвах:

О, а сетих ли се да ти кажа на улицата срещнах твоята приятелка Магдалена! Много сладкодумна жена, казва истината, нали? Погледнах я многозначително и наблюдавах как лицето ѝ пребледня.

През цялата вечер направих представление. Слагах ѝ най-доброто от трапезата, възхищавах се на всяка нейна дума и безкрайно питах за съвети по домакинството.

Мамо, според теб бобът трябва ли да къкри пет или шест часа? А килимите кога се тупат сутрин или вечер? Май ще трябва да напусна работа Кирил има нужда от истинско семейство, нали така?

Кирил ме гледаше като гръмнат, роднините си разменяха учудени погледи. Но се подсмихвах и продължавах:

Мисля да се запиша на курс по домакинстване! Да зарежа тази глупава хирургия В крайна сметка жената трябва да пази домашното огнище, нали така, мамо?

Тъща ми нервно почукваше с вилица по чинията. Надменността ѝ се стопи с всяка минута.

А какво стана после? Е, има истории, които трябва да се дочетат докрай…

Днес разбрах, че няма смисъл никога да угаждаш на хора, които търсят повод да те съдят. Най-важното е да бъдеш себе си и да отстояваш собствената си стойност.

Rate article
Анна паркира колата една улица пред дома на свекърва си. Часовникът показваше 17:45 — тя пристигна по-рано от уговореното. „Може би този път ще оцени точността ми“, помисли си Анна, приглаждайки гънките на новата си рокля. Подаръкът — антична брошка, която търси с месеци сред български колекционери — лежеше грижливо опакован на задната седалка. Когато се приближи към къщата, Анна чу през отворения прозорец на първия етаж гласа на свекърва си: „Не мога да повярвам, Беатрис! Не си и направи труда да ме попита кой сладкиш харесвам — поръчала някакъв модерен десерт… Нашият син винаги е обичал класическата наполеонка, а тя това никак не го разбира. Седем години брак!“ Анна се вцепени. Краката ѝ сякаш залепнаха за плочките. „Винаги съм ти го казвала — не пасва на Давид!… Работи по цял ден в тая клиника, рядко е у дома. Каква домакиня е това? Онзи ден минах — мръсни съдове, прах по мебелите… А тя пак, разбира се, била в някаква сложна операция!“ Всичко вътре в Анна притихна. Тя се облегна на оградата и усети как коленете ѝ треперят. Седем години се опитваше да бъде перфектната снаха: готви, чисти, помни всички рождени дни, посещава свекърва си при всяко нейно боледуване. И всичко това — за нищо. „Не, не казвам нищо, но дали наистина е подходящата жена за Давид? Той се нуждае от истинско семейство, топлота, грижа… А тя все е на конференции или нощни дежурства. За деца дори не мисли! Можеш ли да си го представиш?“ Главата на Анна кънтеше. Механично извади телефона и набра мъжа си. „Давид? Ще закъснея малко. Да, всичко е наред, просто… задръстване.“ Тя се обърна и се върна към колата. Седна, втренчи се замислена в празна точка, а думите от прозореца звучаха в ума ѝ: „Може би още малко сол?“, „По мое време жените си стояха вкъщи…“, „Давид толкова се труди, заслужава специално внимание…“ Телефонът ѝ завибрира — съпругът ѝ писа: „Мама пита къде си, всички вече са тук.“ Анна пое дълбоко въздух. На лицето ѝ се появи странна усмивка. „Добре“, помисли си тя, „ако искат идеалната снаха — нека я получат.“ Запали двигателя и се върна към домa. Планът узря за миг. Повече никакви усилия да се хареса. Сега щеше да покаже какво значи „истинска“ снаха. Анна прекрачи прага с най-широката усмивка: „Мами, скъпа!“, извика и прегърна свекърва си със свръх ентусиазъм. „Извинявай за закъснението, но обиколих три магазина, за да намеря точно онези свещички, които обичаш!“ Свекърва ѝ замръзна, изненадана от толкова енергия. „Мислех си…“, започна тя, но Анна вече продължаваше: „А, и си представи — срещнах твоята приятелка Беатрис. Каква невероятна жена, винаги казва истината, нали?“ Анна я изгледа многозначително и проследи как пребледнява. През цялата вечеря Анна показа най-доброто си актьорско изпълнение. Поднасяше най-хубавото на свекърва си в чинията, възхищаваше се на всяка нейна дума и непрестанно я разпитваше за съвети по домакинство. „Мами, ти как мислиш – боршът пет или шест часа ли се вари най-добре? А килимите — сутрин ли се тупат, или вечер? Може би трябва да си зарежа работата? Все пак Давид има нужда от истинско семейство, нали?“ Давид гледаше Анна смаяно, роднините си разменяха погледи. Но Анна продължаваше: „Мисля си — да не се запиша на курс по домакинство? Да зарежа тая глупава хирургия… Все пак истинската жена трябва да е пазителка на дома, нали, мамо?“ Свекърва ѝ нервно потракваше с вилицата. Увереността ѝ се топеше с всяка минута. А какво се случи след това? Някои истории трябва да бъдат прочетени до края…