Никога не съм вярвала, че човекът, който най-дълбоко ще ме предаде, ще бъде най-близката ми приятелка – момичето, с което израснахме заедно, спахме една у друга, мечтахме и споделяхме най-съкровените си тревоги. Доверявах ѝ се напълно. Когато срещнах този мъж, ѝ разказах всичко още от първия ден. Тя уж се радваше, но в думите ѝ винаги се прокрадваше нещо подозрително – вместо „щастлива съм за теб“, тя казваше „внимавай“, вместо „харесва ми“, подхвърляше „не се увличай“. Всичко беше маскирана конкуренция. После дойдоха сравненията и упреците, че все на един и същи тип мъже попадам. Започна да всява съмнения и напрежение, докато една вечер, след като се усъмних в нея и него заради близостта им, всичко се промени. Тя уж получаваше странни „сигнали“ – споделяше ми слухове, инсинуации и анонимни коментари за миналото му, без никакви доказателства. Това разяде връзката ни и доведе до скандали, ревност, недоверие и в крайна сметка – до раздяла. Месец по-късно разбрах, че приятелката ми се вижда с него, първо „за да изяснят нещата“, после „само на кафе“, накрая ми призна, че вече често излизат заедно. Не получих извинение. Усетих, че не е било загриженост, а чисто съревнование – не е искала да ме вижда щастлива и обичана. Днес нямам нито приятелката, нито мъжа до себе си, но придобих най-важния урок – не всеки, който наричаш свой човек, иска да те види щастлива; някои чакат подходящ момент да ти подрежат крилата.

Никога не съм си представяла, че човекът, който ще ме нарани най-силно, ще бъде най-добрата ми приятелка Мария Илиева. Приятелството ни бе изградено през годините повече от десет зими и лета заедно. Оставала е у дома ми след семейни събирания, смеела се е с мен до сълзи, споделяла страховете ми, провалите, мечтите ми. Доверявах ѝ се като на сестра.

Когато срещнах Владислав Петров, дългоочакваният човек, ѝ споделих още от първия момент. Привидно се радваше, но в думите ѝ почти никога не прозвуча Щастлива съм за теб, а все Пази се, хората не са такива, за каквито се представят. Вместо Изглежда симпатичен, чувах Не се увличай прекалено. Всичко беше обвито в грижа, но винаги с нотка на съмнение.

Само след няколко седмици се появиха сравненията с предишни мои разочарования. Все намираше прилики, повтаряше, че съдбата ми е да попадам на един и същи тип мъже. Ако Владислав ми пишеше често, според нея било съмнително настойчив. Ако замълчеше за ден, веднага беше убедена, че има друга. Не съществуваше баланс.

В една съботна вечер излязохме тримата заедно в някакво софийско заведение. Отидох до тоалетната, а когато се върнах, ги заварих в разговор, стоящи твърде близо. Не беше нищо конкретно, но вътрешното ми чувство се разбунтува. Същата нощ Мария ми писа, че Владислав бил прекалено любезен с нея и че това ѝ се сторило съмнително. Аз вече не бях сигурна в нищо.

Оттогава отношенията ни тръгнаха надолу. Всяка среща, която си уговарях с Владислав, Мария я приемаше лично обиждаше се, изтъкваше, че сме забравили колко важни са приятелките. Но като я канех аз, винаги отказваше с извинения, че няма време.

Най-острия момент настъпи, когато Мария дойде при мен с разпечатани коментари уж от хора, заявяващи, че са били с Владислав. Не ми даде реални доказателства, само неясни скрийншоти, слухове и извадени от контекст изказвания всичко от рода на една позната ми каза. Попитах я защо не ми го е споделила по-рано, а тя каза, че не искала да ме нарани, но вече не издържала да премълчава.

Тези тревоги ме разклатиха. Започнах да споря с Владислав за неща, които преди са били без значение. Станах подозрителна за пръв път проверих телефона му тайно. Исках обяснение за всяко негово действие. Той се умори от напрежението призна, че усеща, че не му вярвам и не познава вече човека до себе си. Разделихме се под натиска на недоизказани истини и дребни дразги.

Това, което дойде после, беше най-болезнено. След месец разбрах, че Мария е започнала да търси Владислав. Първо твърдеше, че било само за да си изяснят нещата, после призна, че се били виждали няколко пъти за кафе. Накрая стана ясно, че вече са честа компания един за друг. Когато я попитах очи в очи защо, не получих извинение каза само, че тя не е виновна за нищо, и че аз сама съм провалила нещата.

Владислав ми каза нещо, което няма да забравя:
Направих само това, което ти не успя да задържиш.

Тогава осъзнах всичко. Мария не беше загрижена за моето щастие. Тя се състезаваше и завиждаше не можеше да приеме, че аз имам личен живот, пълен с нови шансове, докато тя се чувства сама. Не искаше да остане сама или да изостане.

Сега нямам до себе си нито Владислав, нито Мария. Но съм спечелила друг поглед към хората. Да, болеше да изгубя тези връзки, но истината е много по-ценна разбрах, че не всеки, който се усмихва до теб и нарича себе си приятел, иска твоето добро. Някои просто чакат удобен миг да те препънат. Оттук нататък ще пазя сърцето си малко по-внимателно, защото доверието е като хляб ценно, но лесно може да бъде изтървано от ръцете ти.