Татко, помниш ли Надежда Александровна Мартиненко? Днес вече е късно, но утре ела при мен – ще те запозная с моя по-малък брат и с твоя син. Това е. Довиждане. Момчето спеше точно пред вратата ѝ. Ирина беше удивена – защо в тази ранна утрин дете спи пред чужд вход? Тя беше учителка с десетгодишен стаж и не можеше просто да подмине. Жената се наведе и започна внимателно да разклаща слабичкото му рамо: – Ей, млади човече, събуди се! – Какво? – момчето несръчно се вдигна. – Кой си ти? Защо спиш тук? – Не спя. Просто… имате меко килимче. Седнах и неусетно задрямах – отговори той. Ирина живееше в този блок само от половин година. Купи си апартамент след развод. Почти не познаваше съседите, но беше ясно, че детето не е от тази кооперация. Момчето беше на около 10-11 години, с чисти, но стари дрехи. Примигваше и подскачаше на място. Ирина разбра, че му се ходи по нужда: – Бягай, но бързо, закъснявам за работа – и го пусна в апартамента си. Той я изгледа недоверчиво с необичайните си светлосини очи. „Много рядък цвят“, помисли си тя. Докато гостът миеше ръце в банята след тоалетната, Ирина му направи сандвичи с колбас. – Вземи, да похапнеш. – Благодаря! – вече стоеше на вратата. – Спасихте ме. Сега спокойно ще дочакам. – Кого чакаш? – попита Ирина. – Баба ми Антонина Петровна. Живее близо до вас. Може и да я познавате? – Я познавам, но я откараха в болница преди два дни – видях ги да я изнасят на носилка от входа когато се връщах от работа. – В коя болница е? – момчето се разтрепери. – Вчера дежурна беше 20-та градска. Вероятно там е. – Ясно. А вие как се казвате? – накрая реши да се запознае със своята спасителка. – Ирина Фёдорова, – вече тичаше за работа. На работата Ирина се сля с безкрайните училищни проблеми, но не спираше да мисли за момчето. „Май майчинският ми инстинкт се събуди“, – със съжаление си помисли тя. Без деца, затова се разделили с мъжа си. Достатъчно спокойно го остави при жената, която му родила дъщеря. На голямото междучасие Ирина звънна в болницата – бабата беше в тежко състояние след инсулт, на 78 години. След работа отново видя момчето – седеше на перваза в кооперацията. – Чакам ви, – зарадва се. – Баба няма да я изпишат скоро, не ме пуснаха при нея. Каза му се, че се казва Фьодор. Не Федя, а Фьодор. Нахраненият гост веднага получи “разпит”: – От вкъщи ли избяга? Родителите сигурно се побъркват? – Нямам родители. Живея при леля. – Значи леля ти се побърква, – притесни се Ирина. – Не. Казах ѝ, че ще ходя при баба. Тя не знае, че баба е в болница. Не искам при нея, макар да е добра и почти не пие. Но чичото пийва всеки ден и става зъл. Четири деца имат и скоро ще са пет, а сега и аз. Казаха, че ще ме дадат в дом… а аз не искам. Майка казваше, че съм хиперактивен като баща ми и със същите светли очи. Майка ми почина преди две години. – А как се казваше майка ти? – Надежда Александровна Мартиненко. Беше добра и красива. Работеше като секретарка при директора на химическия завод, не си спомням името. – А баща ти? – Нямал съм никога баща, – унило отговори Фьодор. Ирина внезапно разбра защо я бе развълнувала тази среща – такива очи бе виждала само у един човек. Баща ѝ – директор на завода! Задъхваше се от вълнение: „Роман директорка и секретарка – банално. Знаел ли е, че тя родила от него? Прозря ли изчезването ѝ?“ Тя кръсти сина с неговото име – значи го е обичала силно… Ирина беше единствено дете, а мечтаеше за братче. Прати Федя до магазина, а сама позвъни на баща си: – Татко, помниш ли Надежда Александровна Мартиненко? Днес е късно, но утре ела у мен. Ще те запозная с моя по-малък брат и с твоя син. Това е. До утре! – и затвори. – Постлах ти на дивана. Изкъпи се и лягай, – рече на Федор, като се върна. Тя почти не знаеше как ще продължи, но беше сигурна: няма да даде брат си на неблагополучни роднини или в дом! Баща ѝ дойде рано. Винаги е бил опората ѝ, спокоен, елегантен, добре облечен, с фин парфюм – успешен човек… – Какво си измислила с този брат? Лошо спах, тревожих се, – започна от вратата. – По-тихо, татко, гостът ми спи – поведе го на кухнята. На закуска го запозна с историята. – Странна работа… Да, имах секретарка Надя Мартиненко. Млада, умна, красива. Гледаше ме влюбено. Изкуши ме. Признавам. Ласкаеше ме обожанието ѝ. Виновен съм, но жена си не бих изоставил. Веднъж ме попита искам ли син. Аз имах дъщеря, син не ми трябваше. После майка ѝ се разболя, отиде в отпуск, замина на село. Когато се върна след година, каза, че се е омъжила и родила син. Мъжът ѝ бил добър. Фамилното ѝ остана Мартиненко. Днес повечето съжителстват без брак. После само делови отношения – без намек за нещо повече. Имаше си свое семейство, а аз – мое. Преди три години Надежда се разболя, после почина. Научих от заповедта за помощ при смърт. Жал ми е, беше млада. Но не ми пробутвай син, дъще. Имаше си мъж! – завърши бащата. Тогава гостът се събуди, надникна и поздрави. Баща ѝ пребледня. Сега, един до друг, приликата беше очевидна. – Хайде да се запознаем… – нервно протегна ръка. – Фьодор Николов. – Фьодор Федоров Мартиненко, – отвърна момчето. И двамата вдигаха вежди в учудваща синхронност. – Днес всичките ми гости се казват Фьодор, – усмихна се Ирина. Федьо отиде да се измие, а баща ѝ я гледаше невярващо: – Нищо не разбирам. Като малък бях досущ такъв. А уж имаше мъж. – Не. Не се е омъжвала. Отиде си, за да народи тайно. Проверѝ декретните в счетоводството. Измислила е брак, за да не страдаш. Видно е, че много те е обичала. Федя твърди, че никога не е имал баща. Никога! – Но Надя беше сама – няма нито сестра, нито брат. От къде изскочиха леля и баба? – замисли се той. Отговори му Фьодор – вече бе чул разговора: – Търсите мама ли? Леля Валя не ми е истинска леля – далечна роднина. Приеха ме при тях като мама се разболя. Баба Тоня е майката на леля Валя. Като мама почина, ме взеха със себе си. Дори получават пари за мен. Чичото се сърди, че били малко. А вас си спомних по снимката на мама. Стоеше над огледалото ѝ. Мислех, че е любим артист. Каза ми, че ще разкаже, ако порасна. Ирина нахрани Фьодор и го прати на кино. Киното беше близо до блока. – Е, татко, останаха ли ти съмнения? – попита тя. – Май – не… но ще трябва ДНК-тест. Трябва да докажем кръвната връзка, – рече той. После последва симулативна криза и “почти инфаркт” на Людмила, жена му. После замина на море. Виждаше Федор само на гости. Фьодор Николов прекарваше много време с Фьодор, радваше се да намира сходства – не обичаха грис, но обожаваха котки. Макар съпругата на Фьодор-старши да имаше алергия, а Фьодор-младши никога не беше имал собствен дом, където да си има котенце. И двамата леко фъфлеха по еднакъв начин. Общата външна прилика не се коментираше… Процедурата по признаване на бащинство завърши след два месеца. Фьодор Николов дойде у Ирина, повика Фьодор и каза: – От днес си по закон мой син. Ето новите ти документи. Ти винаги си бил мой син, но не знаех за теб. Прости ми! Не мога да те накарам да ми казваш “татко”. Наричай ме както решиш. Но сега знаеш – не си сам. Имаш закрила – аз съм баща ти. Имаш и сестра – Ирина. – Аз отначало разбрах, че си ми татко, – усмихна се Фьодор. – Като те видях първия път. – Ех, днешните деца са много будни, – засмя се бащата и го прегърна. Ирина видя сълзи в очите му, но той се овладя. Фьодор остана да живее при Ирина, бащата идваше всеки ден, Инна също ги обичаше. И двамата си взеха котенце – Мурзик. Веднъж двамата с бял мраморен паметник посетиха гроба на Надя, винаги носеха цветя. Един ден Фьодор каза: – Тате, мама ми каза ден преди да си отиде… Каза да не плача, няма да изчезне, а само ще премине в друг свят и оттам ще бди над мен. Каза, че оттам ще ми помага. Сега разбирам – тя направи така, че да ме открие Ирина, а после и ти! Ти вярваш ли ми, тате? – Разбира се, вярвам, – отвърна бащата.

Тате, помниш ли Надежда Александровна Мартиненкова? Днес вече е късно, но утре ела при мен. Ще те запозная с моя по-малък брат и твоя син. Това е. Довиждане.

Момчето спеше точно до вратата ѝ. Ирена се изненада защо ли дете по това време е заспало в чужд вход? Тя беше учителка с десетгодишен стаж и просто не би могла да премине безучастно. Наведе се над детето и леко го разклати за слабото рамо:

Хей, момче, събуди се!

Какво? измърмори и бавно се изправи.

Кой си ти? Защо тук спиш?

Не спя. Просто вашият килим е мек. Седях и без да искам съм задрямал каза той.

Ирена живееше в този блок едва от шест месеца, купила си беше апартамент след развода. Почти не познаваше съседите си, но ѝ беше ясно, че момчето не е от тук.

Може би беше на десет, най-много единадесет, облечен в стари, но чисти дрехи. Притискаше се, свенливо пристъпваше от крак на крак.

Ирена разбра налага му се до тоалетната.
Хайде, бързо. Само че побързай, закъснявам за работа пусна го вътре.

Момчето ѝ хвърли несигурен, но пронизващо светъл поглед.

Много рядък цвят на очите, помисли си тя изведнъж. Докато си миеше ръцете, Ирена му приготви няколко сандвича с шпек.

Ето, хапни нещо набързо.

Благодаря! вече беше на вратата. Спасихте ме. Сега спокойно мога да почакам.

Кого чакаш? попита я Ирена.

Баба Тонка. Живее недалеч от вас. Може и да я знаете?

Познавам я малко, но я взеха с линейка преди два дни. Връщах се след работа, когато я изнасяха на носилка от входа.

В коя болница я закараха? притесни се детето.

Вчера беше дежурна градската двадесета. Най-вероятно там.

Ясно. А вие как се казвате? реши да се запознае с благодетелката си.

Ирена Филипова. отвърна тя, вече на излизане.

На работа Ирена веднага бе погълната от безкрайните училищни грижи, но не можа да спре да мисли за момчето.

Май майчинският ми инстинкт се обади, тъжно си каза Ирена. Тя никога нямаше деца, а с бившия се разделиха кротко. Пусна го спокойно при жената, която му роди дъщеря.

В голямото междучасие Ирена се обади в болницата и научи, че съседката ѝ Тонка е с инсулт, прогнозите не са добри възраст, все пак, 78 години.

След работа видя момчето пак на площадката. Седеше на перваза.

Чаках ви засия той. Бабо Тонка още ще е в болница. Не ме пуснаха да я видя.

Попита го как се казва. Оказа се, че е Филип не Фильо, не Фицо, а Филип.

Като се наяде и освежи, Ирена се разпита:

Да не си избягал от вкъщи? Родителите ти ще се притесняват.

Не, аз съм при леля си.

Значи тя ще се тревожи обезпокои се Ирена.

Не, казах ѝ, че ще съм при баба. Тя не знае, че баба е в болница. И не искам да се връщам и да е добра, почти не пие, ама чичо все налита на ракия и става лош. Те имат вече четири деца, скоро ще са пет, а аз съм излишен. Искат да ме дават в дом. А не искам там. Не ви преча, нали? Майка ми казваше, че съм хиперактивен цял съм на баща си, и така със светли очи. Майка ми отиде преди две години.

Как се казваше?

Надежда Александровна Мартиненкова. Беше добра, красива. Работеше като секретарка при директора на някакъв химически завод, не си спомням кой.

А баща ти?

Не съм имал никога. Филип наведе глава.

Ирена изведнъж схвана с какво я вълнува този странен срещнат син очи. Очите! Само у един човек бе виждала такива баща ѝ.

Директора на завода!

Сърцето ѝ прескочи: Класическа история: директор и секретарка. Но дали е знаел, че е родила момче от него? Ирина какво ли мисли нарекла е детето на него, значи го е обичала…

Ирена винаги мечтаеше да има братче или сестричка.

Хайде, Филип, иди за хляб магазинът е срещу блока изпрати го тя.

Веднага се обади на баща си:

Тате, помниш ли Надежда Александровна Мартиненкова? Вече е късно днес, но утре ела при мен. Ще те запозная с брат си и твоя син. Стига. Довиждане! каза и затвори.

Стелих ти на дивана в хола. Изкъпи се и си почивай каза на Филип, когато се върна.

Не знаеше накъде ще тръгнат нещата, но бе уверена в едно няма да остави брат си нито при тези роднини, нито в дом!

Баща ѝ дойде рано. Обикновено уикендите спеше до късно, сега стана рано почти будна цяла нощ.

С баща си винаги бяха близки. Влязъл дълбоко в живота ѝ, винаги на нейна страна, за разлика от майка ѝ. Той я подкрепи, когато искаше да учи педагогика майка ѝ побесня, наричаше я селска. Но баща ѝ разбра, прости и ѝ помогна дори по време на развода.

Баща ѝ си беше, както винаги: стегнат, спокоен, в изгладени панталони и лъскави обувки, внимателно напръскан със скъпи парфюми.

Какви ги съчиняваш сега? Намери ми някакъв брат? Преспах зле, цяла нощ мислих започна той още от вратата.

Тихо, тате. Още спи. Хайде, закусвай, сигурно си гладен.

По време на закуска Ирена му разказа всичко.

Странна история каза той. Имах такава секретарка Надежда Мартиненкова, умна, млада, красива. От нея струеше нещо Като мъж все някой път ще се поддаде аз поне не съм светец. И на мен ми беше приятно, че ме харесва. Но за майка ти, да я напусна не го мислех.

Един ден, току-така, Надя ме попита дали искам син. Казах, че имам дъщеря, за син ми е късно.

После майка ѝ се разболя, поиска отпуск и се върна на село. На мястото ѝ взеха възрастна жена. Надя се върна след година, не помня точно, изглеждаше чудесно.

Пошегувах се дали не се е омъжила, тя каза да, родила момче. Приятен човек бил мъжът, квартира наели, но така или иначе по документи остана с моминското име Мартиненкова.

Но и тя, и аз живяхме отделно. Бяхме само колеги.

Преди три години знам, че се разболя и си отиде внезапно. Разбрах, когато трябваше да подпиша отпусканe на помощ. Жалко. Беше млада.

Не ми приписвай някакъв син, дъще. Тя си имаше мъж! завърши баща ѝ.

Тъкмо тогава се появи и гостът. Без да се бави, поздрави възпитано.

Баща ѝ побледня. Сега, до него, приликата крещеше!

Хайде да се запознаем! каза и подаде ръка с леко треперене. Филип Николов.

Филип Филипов Мартиненков отговори момчето, подавайки доверчиво ръката си на мъжа.

Същевременно двамата повдигнаха вежди.

Днес само Филиповци са ми на гости засмя се Ирена.

Филип по-малкият отиде да се подготви, а бащата гледаше изумен:

Нищо не разбирам. Сякаш съм себе си като дете. Тя нали беше омъжена?

Не е била. Отиде на село, за да те скрие, като ражда. Попитай в администрацията колко е била в майчинство по документи.

Идеята за мъж е била, за да не те измъчва съвестта. Много те е обичала. Филип е убеден, че никога не е имал баща. Разбираш ли, никога!

Чакай, още нещо странно Надежда беше единствено дете. Какви са тези леля и баба?

На този въпрос отговори Филип, вече на вратата:

Това за мамините роднини беше условност леля Валя не ми е леля. Баба Тонка е майка на леля Валя. Когато мама почина, ме прибраха те нямаше къде да отида. Апартаментът под наем трябваше да бъде оставен. Прибраха ме роднините, дори пари взимат за това. Чичо ми все мърмори, че са малко.

А аз ви познах, Филип Николов! Вашата снимка беше на огледалото на мама. Като малък мислех, че сте някой любим актьор. Тя ми обеща да разкаже всичко, когато порасна.

Ирена нахрани Филип и го изпрати на кинопрожекция киното беше на няколко пресечки.

Какво ще кажеш, още ли имаш съмнения? попита тя баща си.

Може би не, но ДНК тест все пак ще направим. Като стане нужно, съдът ще се занимава с признаване.

Както можеше да се очаква, последваха скандали, кризисно състояние и лек инфаркт при Людмила Иванова съпругата на Филип Николов. После се успокои и замина на море. По-късно, като се престраши да види Филип, ѝ хареса момчето. Но да го вземе при себе си не искаше само гостуване, отглеждане не, здравето не ѝ позволява.

Имам домашна помощничка, но тя не е възпитател рече строго.

Никой и не настояваше. Филип Николов прекарваше много време с Филип и му се радваше. Всеки път забелязваше общи неща и двамата мразеха грис, обожаваха котки.

Само че съпругата на бащата беше алергична към котки, а Филип досега никога не е имал свой дом, в който да си вземе коте.

И двамата фъфлеха еднакво. А за удивителната прилика да не говорим.

Най-накрая официално бащинството беше узаконено отне два месеца. Филип Николов дойде при Ирена и Филип, подаде документ и каза:

От днес по закон си ми син. Това е новият ти документ. Винаги си бил мой, просто не знаех, че съществуваш. Прости ми, ако можеш! Не мога да те накарам да ми викаш татко, казвай ми както пожелаеш. Знай обаче, че вече имаш подкрепа твоя баща съм. Имаш и сестра Ирена.

Още първия път, като те видях, разбрах, че си ми татко усмихна се Филип.

Ей, какви живи умове имат децата! отвърна и го прегърна.

Ирена забеляза сълзи в очите му, но той се сдържа.

Филип остана при Ирена, ходеше от време на време при Людмила Иванова, а баща ѝ посещаваше често. Двамата с Ирена си взеха и котарак от раздавач пред супермаркета Филип избра най-слабото. Нарекоха го Мурко. Тогава Филип се почувства най-щастливият човек на света!

PS:
Филип Николов постави бял мраморен паметник на Надежда. Двамата с Филип често я посещават на гробището, носят цветя.

Веднъж, докато оставяха свежи цветя, Филип каза:

Знаеш ли, тате, преди мама да си иде, ми каза да не плача много. Няма да изчезне изцяло, просто ще премине в друг свят и ще ме пази оттам.

Каза, че ще се опита дори оттам да ми помага. Сега разбирам тя е подредила така, че Ирена да ме открие, а после и ти! Знам го! Вярваш ли ми, тате?

Разбира се, че ти вярвам каза той.

Rate article
Татко, помниш ли Надежда Александровна Мартиненко? Днес вече е късно, но утре ела при мен – ще те запозная с моя по-малък брат и с твоя син. Това е. Довиждане. Момчето спеше точно пред вратата ѝ. Ирина беше удивена – защо в тази ранна утрин дете спи пред чужд вход? Тя беше учителка с десетгодишен стаж и не можеше просто да подмине. Жената се наведе и започна внимателно да разклаща слабичкото му рамо: – Ей, млади човече, събуди се! – Какво? – момчето несръчно се вдигна. – Кой си ти? Защо спиш тук? – Не спя. Просто… имате меко килимче. Седнах и неусетно задрямах – отговори той. Ирина живееше в този блок само от половин година. Купи си апартамент след развод. Почти не познаваше съседите, но беше ясно, че детето не е от тази кооперация. Момчето беше на около 10-11 години, с чисти, но стари дрехи. Примигваше и подскачаше на място. Ирина разбра, че му се ходи по нужда: – Бягай, но бързо, закъснявам за работа – и го пусна в апартамента си. Той я изгледа недоверчиво с необичайните си светлосини очи. „Много рядък цвят“, помисли си тя. Докато гостът миеше ръце в банята след тоалетната, Ирина му направи сандвичи с колбас. – Вземи, да похапнеш. – Благодаря! – вече стоеше на вратата. – Спасихте ме. Сега спокойно ще дочакам. – Кого чакаш? – попита Ирина. – Баба ми Антонина Петровна. Живее близо до вас. Може и да я познавате? – Я познавам, но я откараха в болница преди два дни – видях ги да я изнасят на носилка от входа когато се връщах от работа. – В коя болница е? – момчето се разтрепери. – Вчера дежурна беше 20-та градска. Вероятно там е. – Ясно. А вие как се казвате? – накрая реши да се запознае със своята спасителка. – Ирина Фёдорова, – вече тичаше за работа. На работата Ирина се сля с безкрайните училищни проблеми, но не спираше да мисли за момчето. „Май майчинският ми инстинкт се събуди“, – със съжаление си помисли тя. Без деца, затова се разделили с мъжа си. Достатъчно спокойно го остави при жената, която му родила дъщеря. На голямото междучасие Ирина звънна в болницата – бабата беше в тежко състояние след инсулт, на 78 години. След работа отново видя момчето – седеше на перваза в кооперацията. – Чакам ви, – зарадва се. – Баба няма да я изпишат скоро, не ме пуснаха при нея. Каза му се, че се казва Фьодор. Не Федя, а Фьодор. Нахраненият гост веднага получи “разпит”: – От вкъщи ли избяга? Родителите сигурно се побъркват? – Нямам родители. Живея при леля. – Значи леля ти се побърква, – притесни се Ирина. – Не. Казах ѝ, че ще ходя при баба. Тя не знае, че баба е в болница. Не искам при нея, макар да е добра и почти не пие. Но чичото пийва всеки ден и става зъл. Четири деца имат и скоро ще са пет, а сега и аз. Казаха, че ще ме дадат в дом… а аз не искам. Майка казваше, че съм хиперактивен като баща ми и със същите светли очи. Майка ми почина преди две години. – А как се казваше майка ти? – Надежда Александровна Мартиненко. Беше добра и красива. Работеше като секретарка при директора на химическия завод, не си спомням името. – А баща ти? – Нямал съм никога баща, – унило отговори Фьодор. Ирина внезапно разбра защо я бе развълнувала тази среща – такива очи бе виждала само у един човек. Баща ѝ – директор на завода! Задъхваше се от вълнение: „Роман директорка и секретарка – банално. Знаел ли е, че тя родила от него? Прозря ли изчезването ѝ?“ Тя кръсти сина с неговото име – значи го е обичала силно… Ирина беше единствено дете, а мечтаеше за братче. Прати Федя до магазина, а сама позвъни на баща си: – Татко, помниш ли Надежда Александровна Мартиненко? Днес е късно, но утре ела у мен. Ще те запозная с моя по-малък брат и с твоя син. Това е. До утре! – и затвори. – Постлах ти на дивана. Изкъпи се и лягай, – рече на Федор, като се върна. Тя почти не знаеше как ще продължи, но беше сигурна: няма да даде брат си на неблагополучни роднини или в дом! Баща ѝ дойде рано. Винаги е бил опората ѝ, спокоен, елегантен, добре облечен, с фин парфюм – успешен човек… – Какво си измислила с този брат? Лошо спах, тревожих се, – започна от вратата. – По-тихо, татко, гостът ми спи – поведе го на кухнята. На закуска го запозна с историята. – Странна работа… Да, имах секретарка Надя Мартиненко. Млада, умна, красива. Гледаше ме влюбено. Изкуши ме. Признавам. Ласкаеше ме обожанието ѝ. Виновен съм, но жена си не бих изоставил. Веднъж ме попита искам ли син. Аз имах дъщеря, син не ми трябваше. После майка ѝ се разболя, отиде в отпуск, замина на село. Когато се върна след година, каза, че се е омъжила и родила син. Мъжът ѝ бил добър. Фамилното ѝ остана Мартиненко. Днес повечето съжителстват без брак. После само делови отношения – без намек за нещо повече. Имаше си свое семейство, а аз – мое. Преди три години Надежда се разболя, после почина. Научих от заповедта за помощ при смърт. Жал ми е, беше млада. Но не ми пробутвай син, дъще. Имаше си мъж! – завърши бащата. Тогава гостът се събуди, надникна и поздрави. Баща ѝ пребледня. Сега, един до друг, приликата беше очевидна. – Хайде да се запознаем… – нервно протегна ръка. – Фьодор Николов. – Фьодор Федоров Мартиненко, – отвърна момчето. И двамата вдигаха вежди в учудваща синхронност. – Днес всичките ми гости се казват Фьодор, – усмихна се Ирина. Федьо отиде да се измие, а баща ѝ я гледаше невярващо: – Нищо не разбирам. Като малък бях досущ такъв. А уж имаше мъж. – Не. Не се е омъжвала. Отиде си, за да народи тайно. Проверѝ декретните в счетоводството. Измислила е брак, за да не страдаш. Видно е, че много те е обичала. Федя твърди, че никога не е имал баща. Никога! – Но Надя беше сама – няма нито сестра, нито брат. От къде изскочиха леля и баба? – замисли се той. Отговори му Фьодор – вече бе чул разговора: – Търсите мама ли? Леля Валя не ми е истинска леля – далечна роднина. Приеха ме при тях като мама се разболя. Баба Тоня е майката на леля Валя. Като мама почина, ме взеха със себе си. Дори получават пари за мен. Чичото се сърди, че били малко. А вас си спомних по снимката на мама. Стоеше над огледалото ѝ. Мислех, че е любим артист. Каза ми, че ще разкаже, ако порасна. Ирина нахрани Фьодор и го прати на кино. Киното беше близо до блока. – Е, татко, останаха ли ти съмнения? – попита тя. – Май – не… но ще трябва ДНК-тест. Трябва да докажем кръвната връзка, – рече той. После последва симулативна криза и “почти инфаркт” на Людмила, жена му. После замина на море. Виждаше Федор само на гости. Фьодор Николов прекарваше много време с Фьодор, радваше се да намира сходства – не обичаха грис, но обожаваха котки. Макар съпругата на Фьодор-старши да имаше алергия, а Фьодор-младши никога не беше имал собствен дом, където да си има котенце. И двамата леко фъфлеха по еднакъв начин. Общата външна прилика не се коментираше… Процедурата по признаване на бащинство завърши след два месеца. Фьодор Николов дойде у Ирина, повика Фьодор и каза: – От днес си по закон мой син. Ето новите ти документи. Ти винаги си бил мой син, но не знаех за теб. Прости ми! Не мога да те накарам да ми казваш “татко”. Наричай ме както решиш. Но сега знаеш – не си сам. Имаш закрила – аз съм баща ти. Имаш и сестра – Ирина. – Аз отначало разбрах, че си ми татко, – усмихна се Фьодор. – Като те видях първия път. – Ех, днешните деца са много будни, – засмя се бащата и го прегърна. Ирина видя сълзи в очите му, но той се овладя. Фьодор остана да живее при Ирина, бащата идваше всеки ден, Инна също ги обичаше. И двамата си взеха котенце – Мурзик. Веднъж двамата с бял мраморен паметник посетиха гроба на Надя, винаги носеха цветя. Един ден Фьодор каза: – Тате, мама ми каза ден преди да си отиде… Каза да не плача, няма да изчезне, а само ще премине в друг свят и оттам ще бди над мен. Каза, че оттам ще ми помага. Сега разбирам – тя направи така, че да ме открие Ирина, а после и ти! Ти вярваш ли ми, тате? – Разбира се, вярвам, – отвърна бащата.