– Добра жена. Какво ли бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елена, та нали ѝ прехвърлихме апартамента. Никола стана от леглото и бавно тръгна към съседната стая. На светлината на нощната лампа, присвити очи огледаха съпругата му. Той приседна до нея, вслуша се. – Сякаш всичко е наред. Стана, бавно се затътри към кухнята. Отвори айряна, посети банята. И се прибра в стаята си. Легна. Но сънят го не ловеше: – Ние с Елена сме на деветдесет години. Колко живот замина? Скоро при Господа ще сме, а покрай нас – никой. Дъщерите ги няма, Наталия си отиде, не беше стигнала до шестдесет… Максим също си замина. Голям веселяк беше… Има внучка – Ксения, но тя вече двайсет години живее в Полша. За баба и дядо дори не се сеща. Вече сигурно и нейните деца са големи… Не усети кога заспа. Събуди го нечий допир. – Никола, добре ли си? – прозвуча тънък гласец. Отвори очи. Над него се беше надвесила жена му. – Какво има, Елена? – Гледам – лежиш, не мърдаш. – Жив съм още! Лягай да спиш! Разнесоха се влачени стъпки. Щракна ключът на кухнята. Елена Иванова пи вода, отиде в банята и се запъти в стаята си. Легна: – Ей така, някой ден ще се събудя, и него няма да го има. Какво ще правя? А може пък аз да съм първа. Никола вече и за помените ни е поръчал. Не съм мислила, че може това да се организира предварително. Ама, от една страна, добре е. Кой друг ще го направи за нас? Внучката ни е забравила. Съседката Иванка единствена идва. Тя има ключ от апартамента ни. Дядо ѝ дава по хиляда лева от пенсиите ни. Тя купува каквото трябва – продукти, лекарства. Къде да даваме парите? А и по стълбите на четвъртия етаж вече не слизаме сами. Никола Иванов стори очи. През прозореца се показваше слънцето. Излезе на балкона, видя зелените върхове на черешата. По лицето му пробяга усмивка: – Ей на, доживяхме и до лятото! Отиде да види жена си. Тя се беше заслушала в мислите си. – Елено, стига тъга! Хайде, да ти покажа нещо. – Ох, нямам сили! – въздъхна възрастната жена. – Какво измисли? – Хайде, хайде! Помогна ѝ да стигне до балкона. – Погледни, черешата е зелена! А ти викаше: „няма да доживеем до лятото“. Доживяхме! – Е, вярно! И слънце има. Седнаха на пейката на балкона. – Помниш ли как те поканих на кино? Още в училище бяхме. Тогава и черешата зеленееше така. – Кой забравя такива неща? Колко години минаха… – Седемдесет и нещо… Седемдесет и пет. Дълго седяха и си припомняха младостта. Старостта всичко покрива, дори вчерашния ден забравяш, но младостта – никога. – Е, заседяхме се! – стана жена му. – А още не сме закусвали. – Елено, свари хубав чай! Омръзна тази лайка. – Не можем така, не ни дава лекаря. – Малко, слабичък, и по една лъжичка захар сложи. Никола Иванов пиеше този слаб чай, хапваше малък сандвич със сирене и си спомняше времето, когато на закуска чаят беше гъст, сладък, с мекици или бухтички. Влезе съседката. Усмихна се одобрително: – Как сте? – Какво да сме ние на деветдесет? – пошегува се дядото. – Щом се шегувате, значи всичко е наред. Какво да купя? – Иванке, купи малко месо! – каза Никола Иванов. – На вас не ви позволява докторът. – Пилешко може. – Добре, ще купя. Ще ви сваря супичка с фиде! Съседката изчисти, изми чиниите, излезе. – Елено, хайде пак на балкона, – предложи мъжът. – Да се стоплим на слънце. – Хайде! Дойде съседката на балкона: – За слънцето ли сте се натъжили? – Как добре е тук, Иване! – усмихна се Елена Иванова. – Добре, веднага ще донеса каша, и ще започна супа за обяд. – Добра жена е, – погледна я Никола. – Какво бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елено, апартамента ѝ оставихме. – Тя не знае още. Седяха си на балкона до обяд. На обед беше пилешка супа, с парченца месо и картоф: – Винаги такава правех на Наталия и на Максим, когато бяха деца – припомни си Елена Иванова. – А сега на старини чужди хора ни готвят, – въздъхна мъжът. – Явно, Николчо, такава ни е съдбата. Щом ни няма – няма и да има кой да заплаче. – Хайде, Елено, няма да тъгуваме. Да подремнем! – Никола, вярно казват: “Който остарее, все едно дете става”. Всичко ни е като за малки: супа претрита, следобеден сън, закуска. Подремна Никола Иванов, но не му се спеше. Или времето се мени? Отиде в кухнята. На масата – две чаши сок, оставени грижливо от Иванка. Взе ги в двете ръце и внимателно отиде при жена си. Тя седеше на леглото и гледаше през прозореца. – Какво е, Елено, натъжена си? – усмихна се. – На, пий сок! Тя сръбна глътка: – И ти не можеш да спиш! – Времето май ще се развали. – Още от сутринта не ми е добре, – тъжно поклати глава Елена Иванова. – Чувствам, малко ми остава. Погрижи се след мен. – Елено, какви ги разправяш. Как ще живея без теб? – Един от нас ще си тръгне първи. – Хайде, стига! На балкона! Проседяха до вечерта. Иванка направи сиренки, хапнаха и преседяха на телевизора. Гледаха най-вече стари комедии и анимации. Този път успяха да изгледат само един. Елена Иванова стана: – Лягам, изморена съм. – И аз ще легна. – Дай, да те погледна хубаво! – изведнъж каза тя. – Защо? – Просто ще те погледам. Дълго се гледаха в очите, сякаш си припомняха младостта, когато всичко живот беше напред. – Хайде, ще те изпратя до леглото. Елена Иванова хвана мъжа си под ръка и тръгнаха бавно. Той внимателно я зави, върна се в стаята си. Много тежко му стана. Дълго не можа да заспи. Струваше му се, че не е спал, но часовникът показваше два. Стана, отиде в стаята на жена си. Тя лежеше с отворени очи. – Елена! Взе я за ръка. – Елена, какво ти е! Еле-на! И изведнъж самият той усети, че не му стига въздух. Върна се в стаята, взе подготвените документи и ги сложи на масата. Върна се при жената. Дълго я гледа. После легна до нея и затвори очи. Видя своята Елена – млада, хубава, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше нанякъде, към светлината. Хукна след нея, хвана я за ръка. На сутринта Иванка влезе. Те бяха легнали един до друг, а по лицата им бяха застинали щастливи усмивки. Жената се обади на спешна помощ. Докторът се изненада: – Заедно си заминаха. Май наистина са се обичали… Взеха ги. Иванка немощна седна на стола до масата. Там видя документите и завещание на нейно име. Сви глава в ръце и заплака… Сложете лайк и споделете мислите си в коментарите!

Добра жена е, Иване. Какво щяхме да правим без нея? А ти ѝ даваш само две хиляди лева на месец. Марийо, нали ѝ прехвърлихме апартамента.

Иван се изправи от леглото и бавно тръгна към съседната стая. Под бледото сияние на нощната лампа, със замъглени от годините очи, погледна към жена си.

Присядаше до нея и се заслуша. Всичко май е наред.

Изправи се отново, завлачвайки чехлите към кухнята. Отвори айряна, отиде до банята. И после се запъти към собствената си стая.

Легна си. Но сънят не идваше:

На нас с Мария ни е по деветдесет години. Колко изминаха? Скоро ще сме при Господа, а край нас никого няма.

Дъщерите, Красимира, си отиде и още шейсет не беше навършила.

Георги също го няма. Все беше на гуляи Остана една внучка, Десислава, но тя от двайсет години живее в Германия. За дядо и баба не се сеща. Сигурно и децата ѝ вече са големи

Не усети кога заспа.

Събуди го докосването на ръка:

Иване, добре ли си? чу се слабият глас на жена му.

Отвори очи. Над него се беше навела Мария.

Какво има, Марийо?

Гледах, лежиш и не помръдваш.

Още съм жив! Връщай се да спиш!

Затътриха се стари чехли. Щракна ключът в кухнята.

Мария Петрова пи малко вода, влезе в банята, после се прибра пак в стаята си. Легна:

Някой ден ще се събудя, а него вече няма да го има. Какво ще правя? Или пък ще е обратното.

Иван вече беше поръчал и нашите панихиди. Не съм мислила никога, че може да се уреди нещо такова отнапред. От една страна, е добре. Кой друг ще мисли за нас?

Внучката съвсем ни забрави. Само съседката Иванка влиза у нас. Има ключ от апартамента. Дядо ѝ дава по хиляда лева от пенсията ни. Тя пазарува, купува каквото трябва. За какво са ни вече пари? И от четвъртия етаж сами не слизаме.

Иван Петров погледна през прозореца слънцето надничаше в стаята. Излезе на балкона и видя зелената корона на вишната. По лицето му плъзна усмивка:

Ей, доживяхме и до лятото!

Отиде да види Мария. Тя замислено седеше на ръба на леглото.

Марийо, стига тъжи! Ела, нещо ще ти покажа.

Ох, нямам сили едва се надигна тя. Какво си намислил?

Ела, ела!

Положи ръка на рамото ѝ и я закара до балкона.

Гледай, вишната е зелена! А ти казваше, че няма да дочакаме лятото. Ето, дочакахме!

Ей, вярно И слънцето грее.

Седнаха на пейката на балкона.

Спомняш ли си как те поканих на кино? Бяхме още в гимназията. И тогава вишната цъфтеше.

Може ли да забравя? Колко години минаха оттогава?

Седемдесет и кусур Седемдесет и пет.

Седяха дълго, в спомени по младежките години. Много неща забравя човек на стари години, понякога и вчерашното, но младостта не.

Ох, разприказвахме се! стана Мария. А още и не сме закусили!

Марийо, направи хубав чай! Омръзна ми тая билка.

Не трябва ни.

Поне малко, със захар даже.

Иван Петров пиеше слабия чай и похапваше малък сандвич с бяло сирене, спомняйки времето, когато на закуска имаше сладък чай, баница или мекици.

Влезе съседката. Усмихна се доброжелателно:

Как сте?

Какви да сме на деветдесет? пошегува се дядото.

Щом се шегуваш, всичко е наред. Какво да ви купя?

Иванке, купи ни малко месо! помоли Иван Петров.

На вас не ви е позволено.

Пилешко може.

Добре, ще взема, ще ви сваря супа с домашна юфка!

Иванка оправи масата, изми чиниите и си излезе.

Марийо, хайде пак на балкона рече Иван. Да се попечем малко на слънце.

Айде!

След малко Иванка също се появи на балкона:

Слънцето ли ви липсва?

Тук ни е хубаво, Иванке! усмихна се Мария.

Сега ще донеса каша и започвам супата за обяд.

Златно момиче каза Иван, след като тя тръгна. Какво ли щяхме да правим без нея?

А ти ѝ даваш само две хиляди лева на месец.

Марийо, апартамента на нейно име прехвърлихме.

Тя не знае.

Стояха на балкона до обяд. За обяд беше пилешка супа със ситна юфка, месце и намачкан картоф.

Такава на Красимира и Георги готвех, като бяха деца спомни си Мария.

А на нас на старини чужд човек ни храни въздъхна дядото тежко.

Такъв ни е бил късметът, Иване. Като ни няма, кой изобщо ще заплаче.

Хайде стига, Марийо. Хайде, да подремнем!

Иване, не напразно казват:
Старият като дете.
Все като при децата: пасирана супа, следобеден сън, следобедна закуска

Иван Петров подремна малко и пак стана не му се спеше. Времето се мени, явно. Отиде в кухнята на масата две чаши с плодов сок, донесени от Иванка.

Взе ги с две ръце, внимателно ги занесе в стаята на Мария. Тя седеше на леглото, загледана замислено през прозореца.

Какво си се натъжила, Марийо? усмихна се той. Заповядай сокче!

Тя взе, отпи:

И ти ли не можеш да заспиш?

Променливо е времето.

И аз от сутринта не се чувствам добре поклати тъжно глава Мария. Чувствам, че съвсем малко ми остава. Като ме няма, погрижи се хубаво за всичко.

Марийо, не говори такива неща. Как ще живея без теб?

Някой от нас все ще си тръгне пръв.

Хайде да отидем пак на балкона!

Седяха там до вечерта. Иванка им направи сиренки. Хапнаха, след това седнаха да гледат телевизия. Всяка вечер така заспиваха пред старите български комедии или анимации.

Този път изгледаха само една анимация. Мария стана:

Лягам си, уморих се.

И аз ще си легна.

Я да те погледна хубаво! изведнъж рече Мария.

Защо?

Просто така.

Дълго се гледаха. Сякаш се връщаха в младостта, когато животът беше пред тях.

Остави да те изпратя до леглото.

Мария хвана мъжа си под ръка и тръгнаха бавно.

Той я зави грижливо и пое към своята стая.

Тежко му беше на сърцето. Дълго не можа да заспи.

Струваше му се, че въобще не е мигнал, но електронният часовник показваше два през нощта. Стана и отиде в стаята на Мария.

Тя лежеше с отворени очи:

Марийо!

Взе я за ръката.

Марийо, какво става! Ма-рийо!

Внезапно и на него му се стори, че не му достига въздух. Тръгна към своята стая. Извади подготвените документи, положи ги на масата.

Върна се при Мария. Дълго я гледа, после легна до нея и затвори очи.

Сънува младата Мария красива, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше към светлина в далечината. Хвана я за ръка и тръгнаха заедно натам.

На сутринта Иванка влезе в спалнята. Двамата лежаха един до друг. По лицата им застинала еднаква щастлива усмивка.

Иванка позвъни на бърза помощ.

Лекарят ги погледна учудено и поклати глава:

Заедно са си отишли. Сигурно много са се обичали…

Отнесоха ги. А Иванка се свлече без сили на стола до масата и тогава видя оставените документи и завещанието на свое име.

Сложи глава на ръцете си и заплака…

Rate article
– Добра жена. Какво ли бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елена, та нали ѝ прехвърлихме апартамента. Никола стана от леглото и бавно тръгна към съседната стая. На светлината на нощната лампа, присвити очи огледаха съпругата му. Той приседна до нея, вслуша се. – Сякаш всичко е наред. Стана, бавно се затътри към кухнята. Отвори айряна, посети банята. И се прибра в стаята си. Легна. Но сънят го не ловеше: – Ние с Елена сме на деветдесет години. Колко живот замина? Скоро при Господа ще сме, а покрай нас – никой. Дъщерите ги няма, Наталия си отиде, не беше стигнала до шестдесет… Максим също си замина. Голям веселяк беше… Има внучка – Ксения, но тя вече двайсет години живее в Полша. За баба и дядо дори не се сеща. Вече сигурно и нейните деца са големи… Не усети кога заспа. Събуди го нечий допир. – Никола, добре ли си? – прозвуча тънък гласец. Отвори очи. Над него се беше надвесила жена му. – Какво има, Елена? – Гледам – лежиш, не мърдаш. – Жив съм още! Лягай да спиш! Разнесоха се влачени стъпки. Щракна ключът на кухнята. Елена Иванова пи вода, отиде в банята и се запъти в стаята си. Легна: – Ей така, някой ден ще се събудя, и него няма да го има. Какво ще правя? А може пък аз да съм първа. Никола вече и за помените ни е поръчал. Не съм мислила, че може това да се организира предварително. Ама, от една страна, добре е. Кой друг ще го направи за нас? Внучката ни е забравила. Съседката Иванка единствена идва. Тя има ключ от апартамента ни. Дядо ѝ дава по хиляда лева от пенсиите ни. Тя купува каквото трябва – продукти, лекарства. Къде да даваме парите? А и по стълбите на четвъртия етаж вече не слизаме сами. Никола Иванов стори очи. През прозореца се показваше слънцето. Излезе на балкона, видя зелените върхове на черешата. По лицето му пробяга усмивка: – Ей на, доживяхме и до лятото! Отиде да види жена си. Тя се беше заслушала в мислите си. – Елено, стига тъга! Хайде, да ти покажа нещо. – Ох, нямам сили! – въздъхна възрастната жена. – Какво измисли? – Хайде, хайде! Помогна ѝ да стигне до балкона. – Погледни, черешата е зелена! А ти викаше: „няма да доживеем до лятото“. Доживяхме! – Е, вярно! И слънце има. Седнаха на пейката на балкона. – Помниш ли как те поканих на кино? Още в училище бяхме. Тогава и черешата зеленееше така. – Кой забравя такива неща? Колко години минаха… – Седемдесет и нещо… Седемдесет и пет. Дълго седяха и си припомняха младостта. Старостта всичко покрива, дори вчерашния ден забравяш, но младостта – никога. – Е, заседяхме се! – стана жена му. – А още не сме закусвали. – Елено, свари хубав чай! Омръзна тази лайка. – Не можем така, не ни дава лекаря. – Малко, слабичък, и по една лъжичка захар сложи. Никола Иванов пиеше този слаб чай, хапваше малък сандвич със сирене и си спомняше времето, когато на закуска чаят беше гъст, сладък, с мекици или бухтички. Влезе съседката. Усмихна се одобрително: – Как сте? – Какво да сме ние на деветдесет? – пошегува се дядото. – Щом се шегувате, значи всичко е наред. Какво да купя? – Иванке, купи малко месо! – каза Никола Иванов. – На вас не ви позволява докторът. – Пилешко може. – Добре, ще купя. Ще ви сваря супичка с фиде! Съседката изчисти, изми чиниите, излезе. – Елено, хайде пак на балкона, – предложи мъжът. – Да се стоплим на слънце. – Хайде! Дойде съседката на балкона: – За слънцето ли сте се натъжили? – Как добре е тук, Иване! – усмихна се Елена Иванова. – Добре, веднага ще донеса каша, и ще започна супа за обяд. – Добра жена е, – погледна я Никола. – Какво бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елено, апартамента ѝ оставихме. – Тя не знае още. Седяха си на балкона до обяд. На обед беше пилешка супа, с парченца месо и картоф: – Винаги такава правех на Наталия и на Максим, когато бяха деца – припомни си Елена Иванова. – А сега на старини чужди хора ни готвят, – въздъхна мъжът. – Явно, Николчо, такава ни е съдбата. Щом ни няма – няма и да има кой да заплаче. – Хайде, Елено, няма да тъгуваме. Да подремнем! – Никола, вярно казват: “Който остарее, все едно дете става”. Всичко ни е като за малки: супа претрита, следобеден сън, закуска. Подремна Никола Иванов, но не му се спеше. Или времето се мени? Отиде в кухнята. На масата – две чаши сок, оставени грижливо от Иванка. Взе ги в двете ръце и внимателно отиде при жена си. Тя седеше на леглото и гледаше през прозореца. – Какво е, Елено, натъжена си? – усмихна се. – На, пий сок! Тя сръбна глътка: – И ти не можеш да спиш! – Времето май ще се развали. – Още от сутринта не ми е добре, – тъжно поклати глава Елена Иванова. – Чувствам, малко ми остава. Погрижи се след мен. – Елено, какви ги разправяш. Как ще живея без теб? – Един от нас ще си тръгне първи. – Хайде, стига! На балкона! Проседяха до вечерта. Иванка направи сиренки, хапнаха и преседяха на телевизора. Гледаха най-вече стари комедии и анимации. Този път успяха да изгледат само един. Елена Иванова стана: – Лягам, изморена съм. – И аз ще легна. – Дай, да те погледна хубаво! – изведнъж каза тя. – Защо? – Просто ще те погледам. Дълго се гледаха в очите, сякаш си припомняха младостта, когато всичко живот беше напред. – Хайде, ще те изпратя до леглото. Елена Иванова хвана мъжа си под ръка и тръгнаха бавно. Той внимателно я зави, върна се в стаята си. Много тежко му стана. Дълго не можа да заспи. Струваше му се, че не е спал, но часовникът показваше два. Стана, отиде в стаята на жена си. Тя лежеше с отворени очи. – Елена! Взе я за ръка. – Елена, какво ти е! Еле-на! И изведнъж самият той усети, че не му стига въздух. Върна се в стаята, взе подготвените документи и ги сложи на масата. Върна се при жената. Дълго я гледа. После легна до нея и затвори очи. Видя своята Елена – млада, хубава, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше нанякъде, към светлината. Хукна след нея, хвана я за ръка. На сутринта Иванка влезе. Те бяха легнали един до друг, а по лицата им бяха застинали щастливи усмивки. Жената се обади на спешна помощ. Докторът се изненада: – Заедно си заминаха. Май наистина са се обичали… Взеха ги. Иванка немощна седна на стола до масата. Там видя документите и завещание на нейно име. Сви глава в ръце и заплака… Сложете лайк и споделете мислите си в коментарите!